Мъже на честта

Дейв Дънкан

Нямаше много надежди тази четири-трилогия (в зависимост от издателите) да бъде завършена на български език. Затова я започнах да я довършвам (идеален израз) на английски, но повече от половината моряшки изрази ми бяха безкрайно трудни дори за налучкване.
Но чудото стана – и поредицата бе съвестно завършена! Въпреки крайно негативните мнения за тези книги, дадени в много уважаван от мен сайт, но предполагам от човек, който не би оценил приказната класическа завършеност на повествованието, и архи стила на писане, който лично мен ме впечатли безкрайно, все пак се реших да рискувам. И намерих нова книжна любов.
Ясно е какво няма да хареса на редовия читател – историята е клиширана, ретро, написана във време, когато мистиката е стигала най-много до далечния изток и харемите. Един младеж от днешно време едва ли би оценил силния приключенски дух на поредицата, напомнящ на една шарена соц колекция младежка литература от типа на Винету и Белия зъб. Може би все пак съм имала късмета да закача малко от наивистичния чист дух, витаещ едно време във въздуха, и го ползвам по женски упорито в оценката си на истинската класика. Или може би просто харесвам странни неща напук на общественото мнение.
Имаме магии, пътувания, детайлни описания на красиви местности, дворцови и политически интриги, почти никакви битки, но доста емоционална история, която в никакъв случай не е сладникава. Даже е много…истинска. Хората са твърде много хора – несигурни, отчаяни, нещастни, повърхностни и не точно добри или лоши. Няма никаква розова платонична любов, или отчайваща плътска страст, или краен героизъм, даже никакви добри намерения за спасение на света. Всичко е крайно локално, но поради обстоятелствата е и малко глобално. Тъжен прихологизъм в блестящи фентъзи дрехи. Не мога да не се влюбя в подобни литературни експерименти. Но не са за всеки. Особено за любители на битки, мечове и по-висша цел.