Изкуплението на Алтал

Дейвид и Лий Едингс

67307z

Признавам , че съм огромен фен на приказните Белгариад и Малореон, които могат да бъдат обвинявани в предвидимост, наивитет и едноизмерност, но не и в липса на интересни герои, ситуации и приключения. И затова може би толкова много ме заболя фентъзийното сърце от челния сблъсък с безкрайността на отегчението в тухлена форма наречена Изкуплението на Алтал. А всичко започва безкрайно многообещаващо – забавен и духовит крадец се опитва да измъкне древен артефакт от дома на бог накрай света, и се забърква в почти любовна афера с котка, тръгват двамката да търсят шепа шантави избрани, за да се възправят срещу противниковия отбор на злия бог на разрушението, и… толкова. Стотици страници, в които действието се развива на няколко десетки. Безкрайни разговори, детинско ухажване и противно преповтаряне на прежните стотина листа не-действие с упоритостта на някоя латино – Есмералда, която се чуди кои са бащите на тризнаците и – дали дон Хулио изполичаря, с който са се мачкали в хамбара, циганина Алберто, който и е свалял звездите в обора или джуджето Чиполино, с което са се срамотили в килера. Или някакъв такъв шит.

Досадата напада и не отпуска ръка, разпростирайки се на безумно количество страници, изпълнени с нищо. Героите са просто тъпи. И няма да търся духовити сравнения – тъпи са и толкоз. Неспособни да вдянат конец в триметрова игла, но с претенциите да са цвета на двадесет поколения. Иначе явно семейство Едингс са се опитали  да си прекопират печелившото си семейство магове – имаме си Поулгара маскирана като котка, Белгарат с лифтинг на млад крадец, Белгарион като тъповат младеж от враждебно, но с подчертан търговски нюх племе, женичката му е тук като малолетна разглезена принцеса отново, има го и малкия избраник на боговете като дръгливо хлапе, присъства и заблудения жрец, но по-строен и симпатичен, както и последната от изгубения народ, все така бяла и хубава, плюс малко по-духовита. И вместо пееща бляскава сфера, имаме пеещ и бляскащ нож. Но просто този път всички са тъпи и не правят нищо. Лошите не са гролими, ама са горе-долу същите тупани, както и шефът им е обичайния безкрайно некадърен лошковец. Тази книга е такъв тотален фейл на фентъзито, че ако не беше на електронния ми четец, а на хартия, щяха да ме дават на новините как ритуално я горя пред парламента. Защото е толкова тъпа. Освен , ако не е първото фентъзи, което четете, просто го оставете и се отдалечете внимателно от позорните му страници.

Ако смятате , че можете да напишете по-добър роман от този – което не е никак, ама никак трудно – се включете в конкурса за втори български фентъзи роман – ето тук http://trubadurs.com/2013/12/30/konkurs-fantasy-roman-2014-mgb-131230/.

А ако мислите, че можете да измъдрите и по-добро ревю по темата, или за която и да е друга фентъзийна книга – се включете в конкурса за авторско ревю – ето тук http://trubadurs.com/2013/12/03/konkurs-za-revju-131203/

Белгарат, Гарион, Поулгара

Дейвид Едингс

3159_max 3158_max 3157_max

Завръщам се в топлия свят на магиите и приказките с гарантирано добър финал, където хилядолетни вещици се изчервяват като хлапета пред поразголени юнаци, малките руси принцове се мусят над разранените си колене след като спасили света от сигурна погибел, а боговете се дърлят като бабички пред блока за това кой им е любимия народец от кресливи човеченца. Клиширано, предвидимо, вървящо в намазаните с мед и катран релси на фентъзи канона. И освен това по детски чисто, стоплящо в спомените и усмихващо по отдавна забравения начин на хубавата непретенциозна книга, която може само да радва без да си слага табела за своята многозначителност.

Книжките се явяват вариация на прикуъли към Белгариад- Малореанския цикъл, обясняващи хилядолетия история и мистика с много хумор, човещина и логична божественост. Мемоарите на Белгарат и Поулгара ни запознават с човешкото лице на легендите, били те с неземен или придобил вечност произход, и всичките тегоби и малки радости от неувехващата младост и непрекъсваемия живот. Тук безсмъртието няма така характерната вампирска меланхоличност, нито пък покварява умовете до лудост пред лицето на нескончаемото време. Всички допълнителни часове живот се използват за внимателни проучвания, изучаване на езици и местни навици, и подготовка на света за апотеоза на битката между бялото и черното. Може би най-смисления начин да прекараш вечността и единствената причина да вдишаш от огъня на нетленността.

Битка на характери в едно магьосническо семейство, където човешкото отдавна е отстъпило на далеч по-правилното полу-божествено отношение към света и живота. Вечно отсъстващия баща, никога непростилата дъщеря, отговорността към вечното семейство, дългът към живота като цяло, душите страдащи в безвремието без любов… Образи от много други наречени „истински“ книги, тук в съвсем невъзможностен сетинг придобиват далеч по-разбираема идентичност без тежестта на реалността и паралелите с познати или със собствените ни грешки.

Чрез приказките се прераждаме и израстваме, а не чрез воайористичните словоблудства за ежедневието на разгулната съседка отгоре. За който смята друго – да опре ухо в тръбите на парното или в тънкото паркетче на панелчето, а може и просто да си пуснете някоя пожълтяла телевизия – простотии се случват всяка секунда и ги наричате живот. А аз предпочитам онова неслучилото се, където правилата на битието са далеч по-силни от ограниченията на техническия прогрес или извращаването на мултикултурните етноси в глобалистиката. Белгарат, Гарион, Поулгара – почакайте ме.

Белгариад

Малко от размислите ми върху фентъзийната класика, спечелили уникалното, не съвсем невярно, но само отчасти,  и все пак несъмнено обидно  мнение за мен като „луда, малко тъпичка, но все пак интересна“. Да, и на мен ми става криво понякога от чуждото непредизвикано отношение. Виж, където си го прося, се обливам щастливо с хейт. Но не и в другите случаи. А тук не съм забелязала да съм нарочно виновата. Както и да , стига обществено безполезно мрънкотене.

Та за Белгариада – ето тукинка : Гарион и компания