Аз вещицата

Дебора Харкнес

5939-max

Такааа… Не знам какво съм очаквала – в смисъл, хората си предупреждават – това е история за вампири, вещици, любов и романтика. И нещо древно и магическо, май. Но кукичката я хвърля самата авторка, изтъкната професорка по история, от която очакваш едно ниво над обичайното в писането на псевдо любовни истории с интелектуален привкус. Всъщност да, това е едно малко по-различно предаване на класическата ситуация за тръпки в скута между свръхестествени същества, като разликата е около самите герои- в библиотеките на Оксфорд, в уютните кафенета, красивите френски замъци, древните английски имения, добрите стари обитавани от неясни сили къщи в средния запад. Изключително топла и красива атмосфера, наситена с цветове, миризми и усещания за безвремие. Героите разговарят за история, сомелиерство, гурме рецепти, философия и други така приятно и необичайно умни теми. Но за съжаление онази розовата част си е на нивото на професорка по история – тоест невъзможно захаросана, неизживяно лигава и досадно противоречива до почти непреодолим позив за повръщане. Всъщност, задраскайте почти.

Книгата те мами да я четеш, разказва ти за мечтани места, богати библиотеки, вълшебни ръкописи, познание за вселената на една ръка разстояние. И изведнъж в идиличната обстановка се врязва юбер красивия и древен вампир, за когото нашето момиче – вещичка, набързо завършила няколко висши преди пълнолетие и станала известно име в областта на алхимичната история, ако има такова нещо въобще, веднагически си мре да се жени, ама ще се подърпа едно любезно преди това. И е хубава, атлетична, не-девствена (тука се изненадах сериозно), даже доста промискуитетна, но – сещате се, пред вида на вампира треперят коленца, бузки се затоплят, ах, какви са тези странни усещания, никакъв остър интелект или пиперлив дух не остава, само се превръща в жертвено агне с вързани от собствените ѝ родители магически способности, за нейно собствено добро, уж. Бели конци на метър продаваме, съшийте си сюжетните дупки.

Та, в красивата библиотека нашето момиче ползва малка магийка, щото я мързи да търси стълбичка, че да си свали едно книжле, и принцът на мрака омаен я съзирва, и веднага дотичва да я души, и естествено я намира за свръх специална и ухаеща на някакви невероятни приказности и вкусови вакханалии, така неустоими дори след 1500 години живот. Човек си мисли, че ако някой е минал 15 века живот, ще си е изградил някаква стабилна емоционална интелигентност, но не би – все така ще си е като разгонен вълк единак със запек до последната страница, до първата любовна нощ, в която ще изгреят звезди… В смисъл? Сериозно? Нашите главни протагонисти завързват забранена любов, биват преследвани от сума ти нечовеци, които на няколко момента почти наритват терминално нарочените за добряци, но всичко ще свърши добре. Добре, ако се абстрахирате от свръх дразнещите характери, незрели емоции, разтакаване на по чаша винце и черен трюфел, и другите характерни за паранормалния романс глупости, така високо ценени от съюза на международните домакини.

Останалите части от трилогията се развиват обратно във времето в Елизабетинската ера и пак в задъханата реалност на скритите борби между нечовеци и хуманоидните им роби и врагове, но няма да се подлъжа засега, поне докато съм с настоящия си коефициент на търпимост към глупости. Който е все така ведро нисък. Отивам да чета нещо за Конан, мечове, хубавици с прозрачни шалвари, и прочие пак си откровени простотии, но някак – по-смислени на едно атавистично ниво. От захарната романтика определено ми става лошичко.

Advertisements