Тринайсетата приказка

Даян Сетърфийлд

4589.max

Готическите романи са онзи специален коктейл с абсент, който, ако е направен както трябва, ще ви донесе сладостни видения на ръба на съня, а не обичайните леко меланхолични кошмари и лека вина от незнанието докъде точно си стигнал в осъществяване на скритите си желания наяве. Модерните готически романи са още по-трудно за писане и правилно възприемане нещо – авторът им трябва да почувства отдавна затихналия вятър на една епоха, когато тъгата и различността са разяждали душата на цяло едно поколение от творчески мислещи сърца, вероятно последното такова. Но опитите не престават, и неразказаната приказка с пореден и умишлено злокобен номер 13 не е никак лош резултат от нечии усилия за разбуждане на вдъхновението в мрака.

Атмосферата е почти изцяло сякаш вдъхновена от Брулени хълмове, въплътена в рушащ се пищен родов замък със странни обитатели, практикуващи инцест и физическо, че и аматьорско психическо насилие, само за закуска с такъв размах, че неволно се оглеждате през рамо за някой от Ланистърите. Червенокоси красиви деца с призрачни усмивки тичат из запуснатите зали, помнещи стар разкош; верните слуги кътат повече тайни и от господарите си, а последните изчезват волно или неволно сред фонтани от кръв и вътрешности, или просто в резултат на добрия стар лунатизъм, плод на очевидно твърде близките отношения на поколения първи братовчеди. Мистерията се свързва в неравностоен брак със свръхестественото, и една обичайна човешка драма придобива черните изпити окраски на Бъртънов сън на ужасите. Но някак по-топло, като камина, бумтяща с весели пламъци в библиотеката, насред мъгливата английска провинция в ден с особено тъжащи небеса и тихичко скърбящи призраци в прашните тавански ъгли на спомените.

Тринайсетата приказка е неразказаната история на живота на известна писателка, чиято лична трагедия превъзхожда в пъти и най-големите препятствия и приключения, през които са минали собствените ѝ герои. Открехва се съвсем леко вратата към магичния свят на близнаците, претърпели загубата на онази частица душа, която боли много повече при тези, на които се е паднала на една ръка разстояние по рождение, отколкото на повечете единично доставени на този свят хора, които усещаме липсата на онова +1 някак по-примирено. Обяснението на всичко идва много тихо и почти без думи, само с поглед, една закъснала усмивка, и затъмнени огледала, в които собственият образ може да е и обвинител, и палач на виновната душа.

Мънички тръпчици по кожата ви следват всяка следваща страница, разкриваща една реалност, потънала във воали от мъгла и отчуждение до степен, че редовно мислещият разум на съвременния човек да не може да го възприеме като естествено възможен. Разкритията, изпълващи полетата на всяка следваща страница ръкопис, собственост на една половинка от цяло, на която ѝ е било отказана целостта само за часове, смущават, объркват и водят самотата за ръка в стаята, оставяйки я вперила поглед пълен с дъждове през прозореца. И на последната страница, затворили едно загубено писание и положили в земята участниците на една приказка наяве, една – единствена въздишка прогонва мислите за рационалност и консумация за достатъчно дълго време, че да си спомните усещането за загубеното +1. Или ненамерено още. Загубата на душата явно е единствената липса, която не може да бъде задушена завинаги…