Господарите на Земята

Гордън Диксън

Поредното ми разочарование от ума на Диксън , на който в интерес на истината разчитах доста да ме впечатли и влюби в работата си. Леко апокалиптична история , с по-скоро сай-фай, отколкото фентъзиен привкус, за расата на джуджетата, които чрез сложна машина за управление на земните маси ще затрият всичко живо над 1,30м, щото не ги кефим, разбираш ли. Действието е сравнително малко и по-скоро служи само за тема за разговор – героите си говорят как ще направят нещо, говорят си като го правят и си говорят отново след като са го направили, докато размишляват за природата на човека и как ние хуманоидната раса заслужаваме бавна и мъчителна смърт чрез урагани, земетресения и ята черни скакалци. Въпреки мащабността на резултата от цялото злобно ментално мандахерцане , всичко се развива в ограничен сетинг, с шепа главни герои, които умират в неправилни пропорции, като най-интересните намеци за културни различия и фентъзийни мечти се оказват по-скоро напълно технически постижими манипулации и шмекерии на дребно. Всичко минава през погледа на главния герой – полу-индианец, полу- мускулесто джудже – извънземен, което с цялата наивност на човешката раса и цялото его на джуджешките си прадеди всъщност в крайна сметка не постига нищо конкретно, не прави сам разлика в положението или спасение от злите козни, ами достига само мъничка отсрочка от финалното унищожение на расата ни. Мрачно настроение не е точно определение на атмосферата, а по-скоро всичко е твърде депресивно и отегчително сивеещо в прекалено много моменти. Не, че текста не възвираше буквално от потенциал за развитие на огромен, истински, пълнокръвен , авторитарен свят на уважителни покорители на тъпото ни племе, но всичко отиде в кофата повече от неусетно и неразбираемо. Дори обичайната хватка да забиеш главния си герой да живее в библиотеката и да намира книгите за основен вид забавление над плътските желания или простото мързелуване, печелещо автоматично поне двайсет подвида нърдовски читателски характери, не работи както трябва – главният герой е и си остава доволно смотан тип, без капка харизма, и колкото и да перчи идеално изградени мускули, не разсейва натрапчивата идея, че заробването му е едно от най-смислените събития в живота му. Симпатизирането към лошите е толкова неизбежно и видно нежелан страничен ефект по дефолт, че усещането за тотална сбърканост на повествевонието не те отпуска до последната страница. Но пък не е чак такъв батак цялата книга все пак – има оригинални идеи, апокалиптично-утопични настроения и малко седемдесетарски полъх на класически сай-фай а-ла Бонд филм минус картонените роботи с електрически крушки от 50 вата за очи. Може и да се хареса на непредубеден, съвсем не като мен, любознателен читател, с непреодолимо  желание за странно старичко клишенце.

Advertisements