Отец Браун и неразрешимата загадка

Гилбърт Кийт Честъртън

123980z

Страстта ми към криминалните истории с мистично – невъзможностен уклон се зароди някъде около дванадесетата ми годинка, когато открих магията на Агата Кристи и Шекспир едновременно, и някак се затъжих за симптоматично загубения предишен живот в отвъден Албион. И освен По, Дойл, Хюлик, Льору и Стивънсън, и в известен смисъл Акунин, не-фентъзи частта в личната ми библиотека си остава доста постна. Може би защото си имам специфични изисквания за това, къде, как и защо трябва да се случва една криминална драма – да не е днес, да не е тук, и да има лек намек за нещо, което не е никак земно, ако и в крайна сметка всичко да се окаже една добре измислена мистификация, важно е същата да е постигната чрез силата на ума, а не на нещо, което имам в тъпканата си със съвременни джаджи чанта. Което силно стеснява списъка с подходящи за вкуса ми автори, и ми носи много често тъжни преживявания от сблъсъка с едно или друго име, на което някак съм разчитала да ме забавлява с относителното си безвремие и задължителния добър финал, в който лошите така неестествено винаги си го получават само чрез силата на нечий интелект.

Малко съм раздвоена в кой кръг да поставя Честъртън и неговия симпатичен, прозорлив и доста по-широко скроен, отколкото е нормално за свещеник, отец Браун. От една страна времето е правилното – умишлено неупоменато, мога да го разтягам в главата си от викторианство до някое следвоенно; за фон служи основно Англия, с леки отскачания докъмто Америка, без авторът да се впуска много в излишно превъзнасяне на силите хамерикански; а мистериозните елементи са много силни – заключени отвътре стаи с трупове, убити по разнообразни и често самоизключващи се начини, в присъствието на сума ти свидетели и никой, който да е гледал в правилната посока в конкретния момент, в атмосфера на извършено от висше зло надчовешко престъпление, което само някой гениален ум може да разкрие с помощта на парченце конец, една неправилно поставена в изречение дума или просто чрез всесилната логика, която на мен почти винаги ми убягва. Но към всичко това се добавят и не едно или две отегчителни до смърт нравоучителни размишления, невероятно тромави начала, които въобще не успяват да те вкарат в историята достатъчно непринудено, и изсмукани от пръстите финали, в които отец Браун винаги чисто и просто измъква истината от някъде твърде дълбоко изпод расото си, за да мине за достоверно открита по волята на гениалността.

Препоръчвам сериала, вдъхновен доста свободно от разказите – там поне нещата придобиват една по-любезна към читателите – в случая зрителите – представителност, при която на разкриващия всичко финал реакцията ви няма да е „Ъ, това пък откъде го изкопа“, ами „Да, точно така, как не се сетих!“. Което е и смисъла на криминалните истории за мен – да ни накара да мислим заедно с принципно превишаващите ни като капацитет книжни детективи , а не да изпадаме в смутен потрес, че някак ни е убегнал тъмния субект с касапския нож вляво, появил се за две секунди в хладната юлска сутрин на стената на църквата свети Панкратий в южен Кент, от който зависи съдбата на цяла стара Англия. Определено Честъртън не е моя автор, така че ще продължавам да търся нови другари на ноарните класически криминалисти от северния край на библиотечката ми.