Сарантийска мозайка

Гай Гавриел Кай

927_pic_2 1025_pic_2

Срещите с Кай са не винаги леки или еднозначно положителни. Езикът му е богат, рисуващ картини на епохи и човешки съдби с безобразна лекота, а фантазията лети към необичайни висини, неспособни да бъдат копирани от някой посредствен писач. Но историите му, макар и крайно неортодоксални, често биват .. ъм, скучновати, действието се лее , но и прелива, а усещането че цялото повествование може да се събере и наполовина в прочетения обем, често не те напуска до последната страница. Но така става със стилистите – понякога звукът на думите е много по-важен и въздействащ, от самия им смисъл и нишката, по която поредната  майсторска приказка се развива.

Кай е като автор за почитатели на класическата музика – повторяемост на мотива, изчистеност на формите и много повече внушения от първоначално видимото. За масата читатели обаче той е откровено скучен, дори понякога ценителите на доброто слово не са способни с ръка на сърцето да оценят меланхоличността на подхода на описание на цяла една измислена епоха, особено ако са се срещали наскоро с майстори на задъхаността в четенето като Хауърд или Абъркромби. Естествено визирам себе си. Но това не означава, че не виждам качествата на псевдо историческото фентъзи на Кай,само че просто не мога да ги почувствам и да се повлияя от тях достатъчно, за да се спра да прескачам пасажи и страници в опит да премина през три тона нищо не значещи случки, размисли и разни уж-исторически бележки за време и място, което май – май хич не ме вълнува.

Сарантион е споменът за велика Византия, с бляскавия Константинопол, владян от най-мощните императори на света във времената, когато култът към личността не е бил никак лошо нещо. Смесица от римски нрави и византийски забавления, в деградиралата древна Голяма ябълка на Изтока, във свят с две луни и древни божества, пиещи души на невинни девици. Магията е малко, битки и войни присъстват, но акцентът е върху държавническите прийоми за смазване на хиляди бунтовници или дворцовите интриги за изличаването от света на иначе качествени хора с потенциал, направено дори понякога с добри намерения. Действието напомня на хитов ХБО сериал, нещо средно между Рим и Спартак, благотворно за филмиране в поне един сезон от хитов актьор с шепа талантливи почти известни артисти за фон, с акцент върху гледната точка на привидно външен и незначителен в схемата на една цяла империя човешки фактор, оказващ се на повече от централно място по волята на времената и боговете. Но аз такива сериали не гледам.

Но не се отчайвам и затаявам надежда в сърцето си, че следваща ми среща с Кай би могла да е така магическа , както в онези времена изпълнени с Фионавар и Артурианството, което се научих да ценя като жанр само и единствено заради стилиста на фантазията , разказал ми правилната приказка в правилния момент. А толкова добри спомени не бива да се забравят, особено като съм сигурна,  че най-силните книги на Кай – Тигана и Песен за Арбон въобще не са превеждани. Надявам се някой да поправи тази грешка и да ме влюби отново в магьосника на сънуваните мечти, ценители винаги ще има.

За всички създатели на фентъзи в България, които вярват в таланта и фантазията си – очаква ви конкурса на МБГ за нов български фентъзи роман :  http://trubadurs.com/2013/12/30/konkurs-fantasy-roman-2014-mgb-131230/.

А за любителите на книгите от страната на корицата, предназначена за читатели – очаква ви конкурса на Трубадурите за авторско ревю на книга : http://trubadurs.com/2013/12/03/konkurs-za-revju-131203/

Advertisements

Изабел

Гай Гавриел Кай

Много противоречиви мисли ми навява тази книжка. От една страна, е нещо като духовно продължение на Фионаварската трилогия, която на мен лично ми направи огромно и силно положително впечатление за разлика от общото мнение, но дори и с цялостната си насилствено-положителна нагласа, точно този опит за литература е на твърде, твърде много обиколки зад оригинала. Протяжна в началото, елементарна в средата, но за щастие с елегечния Кай -край. Но заради един край дали си заслужава да се изчете цялата тухличка, освен ако не пътувате за 2-3 часа в двете посоки с автобус или влак? Разберете ме правилно, аз съм Кай фен и оценявам неговата поетична мудност и нежно нищонеправене, което се стели на плътни , опасани в авалонска мъгла епични пасажи. Но тук историята е … покварена от действителността. Докато във Фионавар уж обикновени хора попаднали в другия свят се адаптират чудесно и забравят човешкото в себе си, тук имаме обратния ефект – вълшебните същества отпреди хилядолетия се омесват с средностатистически хуманоиди и резултатът е по-скоро сценарий за тийн блокбъстър. Лош тийн блокбъстър. Което не е добре. Вероятно е опит за роман за млади подрастващи и си носи всички торби с негативи, произлизащи от опита за по-лесносмилаемо и „яко“ писане. Но крайния резултат е чисто и просто разочароващ, защото Кай не може да се консумира тъй лесно, и опитите да се пригоди за масовия вкус са толкова гротескни, колкото опитите за кулинарен шедьовър на френски шеф в Макдоналдс. А така ми се искаше да съм по-позитивна…

Фионавар

Гай Гавриел Кай

Чудесна трилогия, която се бях заклела да не чета поради две основни причини – присъствие на съвременни хора и намеса на крал Артур и компания – клишета, които не мога да преглътна лесно. Но съвременните хора се оказаха доста древни и измряха/промениха се/полудяха достатъчно бързо, че да ми досадят с големи количества съвременност в приказката, а кралската тройка пък в повечето време се влачеше упорито по корем от страдания или преглъщаше толкова героично съдбата си, че не ми натежаха почти никак.  Елегантно магично, с добро за мен темпо, пространствени и времеви несъмнено красиви истории, да, да,…ама не. Нещо липсваше. Което не прави книгата лоша, просто я прави…хубава. А това понякога не стига.