В човешки дрехи

Лена Крун

98059

След приказно – изящния Тенарон, който ни откри един свръхестествено красив поглед към абсолютно неземния свят на един народ от превъзхождащи ни по толкова много неща бубулечки, биващи човешко настроени само в моменти на откровена непохватност , Лена Крун се превърна в моят бял феникс, далечен, невъзможен и естествено – нечуван, пеещ със странния глас на северните народи, разбиращи живота по коренно различен от всичко, което ми е лично познато, начин. И с учудване открих по принципа на божествената случайност, че странната фея Лена всъщност се е промъкнала по земите български и преди много години, с един подчертано юношески, но отново великолепно странен роман наречен тихо – необяснимо В човешки дрехи.

Сюжетът е абсурден и съзидателен едновременно – един пеликан , надарен с проклятието на провидението – а именно да мечтае, решава да стане човек, следвайки основното ни правило, че дрехите определят човека, а не обратно. Но тази максима бива поднесена  по толкова буквален начин, че почти не е възможно да повярваме, как един вярно говорещ, но все пак пернат и кривоглед пеликан, може да бъде възприет като  доста грозен, но напълно нормален човек. В процеса на преследване на мечтите си , пеликанът открива огромната ни човешка тайна, а именно че това , което най-много ни определя като хора, е самата ни смърт, а не усилията, които полагаме в жалкия си живот. Едно момче с разбито семейство, отчужден баща, загубен роден дом, мъртво куче, погиваща в прегръдката на непрощаващия град майка , е единствения искрен приятел на странния пеликан, който се срамува от него, но все пак , ако е на скришно, няма против да споделя самотата си с него, и все пак преоткрива смелостта и характера си само благодарение на него. Отново хората сме боклуците в историята, предатели, дребнодушковци, които дори и в опит за добри дела, пак не може да забравим собствените си ограничения и низки страсти.

Та убедена съм, че Лена Крун не е човек, не и в онзи смисъл, който влагаме като четем за непосилната посредственост на битието, или усмивките през горчиви сълзи, и въстаналите трупове в опит за нов , но еднакво безсмислен живот , или какъвто нашумял сюжет смятаме, че ще ни топли нощем с мисълта, че и други там някъде са еднакво или даже повече нещастни от нас. Тази книга натъжава, и замисля по начин , някак оправдаващ действията на Ханибал Лектър, и неговата непримиримост към незначителните и неважните хорица по света. Или поне аз така го виждам, но хайде – всички знаете , че в главата ми тропат хорце Мартенския заек и Лудия Шапкар. Та не ми се вързвайте, и потърсете посланика на неземните и нечовешки нации – Лена Крун. Това пътешествие на мисълта си заслужава да бъде направено от всеки, независимо от причините, или очакванията. Дали това е определението на хубавата книга, а?

Advertisements