Възможните майки

Не знам точно как да започна този текст. Също и как да го завърша. Много ще стане лично. Истината е , че търся вдъхновение за нормалност. И смятах, че Възможните майки ще ми даде нужния отговор и ще ми създаде откровението свише, което да ми обясни, че аз съм си съвсем нормален женски хомо сапиенс, със съвсем нормално работещ биологичен часовник, и ще почувствам звънене на камбанки, фанфари и притегляне в матката веднагически след първите редове. Но не би. Поне девет десети от майките , писали в този проект, са същите кифли, които тихо презирам и избягвам от парковете, форумите и литературните опити. И пишат точно така досадно и еднотипно, че избиват от мен дори изкуствено натегнатите женски инстинкти. Факт е, че най-хубавите текстове са писани от не-майките, но определено те не са по-добрите автори – и сред тях има откровено нечетими простотии. Има и поне пет текста ( от над сто ) на истинските майки, които макар и нищо не носещи ми като съдържание, бяха изкусно изпипани като език, фабула и въздействие. Поне разбрах, че за нищо на тоя свят няма да родя в безплатна държавна болница по здравна пътека, а ще дам колкото си трябва и не трябва финикийски знаци, само и само , за да си купя уважението, което ми се полага като на човешко същество. И почти нищо друго. Да, четях за малките ръчички, умните погледи, безкрайната любов, детския смях, но и неочакваното доброволно обезличаване, безсънните нощи и дни, планините от човешки флуиди.  И за разделите, маскираната самота и дългосрочните усилия, потънали в небитието на детската неблагодарност. И за смъртта на най-нужните. Бащите в повечето случаи не участваха в играта – или си отиваха, или някак просто ги нямаше, като нарисувани със симпатично мастило. Не знам, не мога да разбера, не мога да повярвам. Историите звучаха толкова изкуствено насилено и силно пожелателно, и ни на йота истински искрено. На моменти почти се свързвах с ума на пишещите, но разочарованието идваше прекалено бързо. Аз съм от жените, които смятат , че има грозни и глупави деца, родени от уродливи тесногръди възрастни, които на свой ред ще създадат своето нелицеприятно излишно поколение. За мен майките не получават статут на свръх същества с напомпването на корема, съществува такова нещо като бременно , но не и съвсем временно, затъпяване, както и за съжаление плътното обезцветяване, последвало биологичния акт на завършване на бременноста и приближаването на личността към животинските и корени. Не изпитвам абсолютно никаква упорита привързаност към най-големите „жертви“, които майките правят – като кариерата, социалните контакти и промененото тяло, на всичкото отгоре имам логично правилното мислене на безпределно отговорен, педантично организиран и твърде ерудиран млад човек. Но това очевадно пречи на размножаващите инстинкти. Обхваща ме тих ужас от изрази като „За мен то се превърна в смисъла на живота ми“, „Вече не съществувах, живеех само заради него“, „Прекарах стотици часове в неистови болки, но като го видях забравих всичко“. Същите изрази съм чувала и от влюбени жени, подложени след това на какви ли не унижения от любимите им неистови мъже. Как за такива случаи подобно губене в другия е очевидно погрешно, но когато става въпрос за деца – вече всичко става нормално…Да, размисли на нераждала жена. И то по желание. Все пак няколко реда ме впечатлиха истински – една щастлива майка не призоваваше всички към поголовен разплод, а казваше просто – чуй себе си, не се напрягай, ако не чуваш нищо, може и да не чуеш никога повика на утробата си, но не забравяй, че щастието идва под различна форма, ама пак си е щастие. И пак е топло. Не дължа нищо на света. Нито той на мен.  Имам неутолим копнеж за щастие, който ме поддържа дишаща. И вярвам, че решението, и проблемът, се крият в мен, и не могат да бъдат извън моята микро вселена. Някои мисли поддържат. Съветвам ви да не коментирате настоящия текст. Нямам нужда.

Advertisements