Времето на сатаната

От Юлияна Манова

Напоследък много се разочаровам от млади български автори, към които имат малката плаха, но все пак искряща с надежда мечта, че все някога ще се присъединя. Но като виждам какви откровени боклуци намират своята изява на хубава бяла хартия, с прилична корица и тираж повече от класическите 10 бройки за родата, ми се отщява някак да бъда част от всенародната гмеж. Тази книга обаче, макар и писана от невръстна девойка, с обичайните тийнейджърски проблеми и неясна омраза към плюшени мечета ми върна мечтата да искам да имам описанието „млад български автор“

Разказите и не носят нищо окултно или сатаниско, въпреки многообещаващото заглавие. Самия фронт лайн разказ не е нищо кой знае колко особено, но общото впечатление от тъмните и необичайно ясни за възрастта и идеи, поднесени с приятно изненадваща завършеност на изказ и почти достигащи до определението класически хорър, е просто наистина стоплящо изтерзаната търсеща читателска душа. Може би някой ще препоръча на момичето наистина добър психолог, но ако психолозите си вършеха работата сега нито Кинг, нито Кунц щяха да са така неприлично богати. Имам си един фаворит в българския хорър, и това е Адриан Лазаровски, от когото май няма и да дочакам някоя порядъчно дебела и стряскаща книжка. Но това момиче почти отсрами женската повредена тъмна фантазия в жанра. Както се казва малко не и достига – препоръчвам по малко хепи ендове, повече безнадежност. Останалото е талант, който тя несъмнено притежава.

Но помнете само едно – не се срещайте с хора, в чиите умове е толкова безнадежно тъмно. Възхищавайте им се отдалече, за да не осъмнете някоя сутрин с малка тесличка в челцето.

Едно е да гледаш красотата на безкрайната бездна, друго е да скочиш в нея с апломб. Границите, границите са важни…

Advertisements