Воган войнът

Бо Дар

images

Поредното доказателство как текст с огромен, ама наистина чудовищен потенциал бива успиван в посредственост и липса на адекватна външна редакция. Представете си прекрасен Конаноподобен свят, с яки мъже, които могат да разфасоват мамут за секунди, с красиви жени, чиито прелести са хем пищни, хем естествени,и си прекарват времето като все се въргалят из разни ложета в очакване на юнаците да ги обходят, с мащабни битки, кървища, магии и жестокости на килограм, и въобще целият истински войнствен героизъм, който ме привлече някога въобще към жанра. И сега го вижте окепазен по изключително лесно редактируем начин, за който дали не са стигнали средства или е било плод на ревностното сбъркано желание на автора никой да не му пипа книжното детенце , не мога да знам.

Кратки изречения. Непрекъснато. По много. На талази. Очевидно авторът има ужасяваща фобия от конструкции с подчинени изречения, в които да има повече от един глагол. Покрай конкурса разбрах, че това е общо заболяване, може и да се преподава в училище или просто така хората си мислят – кратко и ясно, но на мен това не само ми пили нервите, а ме кара да се замисля колко точно трудно ще е да си прережа вените с лист хартия. Кратките изречения могат да са само акцент в един масив от текст, но не и ядрото на този масив. Съвсем наскоро оставих с писъци на 20-тата страница още един роман , на който му се точих много – Ернам, издаден от иначе известното с добрата си селекция заглавия Изток Запад. И какво открих там – съвсем, ама съвсем същото, прекрасни идеи и много потенциал, написани ужасяващо по краткия начин и непомирисали истински редактор дори от километър. Съжалявам, но за мен езикът е нещо, даже някой, с когото трябва да се танцува, да се обгрижва, ухажва, завърта в пирует или в класическо танго, да се използва, открива и преобразява с всяка дума, да разкрива дъхът и придиханието на всяка мисъл, а не просто да е нещо тромаво, като клетка за талант, в чиито пръчки и най-красивите идеи се размазват безмилостно. Разберете, красотата на един текст идва от израза, от изказа, от стила, от ритъма – прекрасните хрумки толкова лесно умират в неспособни ръце, че е просто трагично да се гледат такива гробища на творчески умения.

Трудно ми е да описвам негативите на една иначе толкова интересна история, но чувствам нужда да порицая безхаберието на авторите да представят творенията си на широката публика и да им искат пари за това, а да не са вложили и лев в това някой опитен редактор да подреди малко зарята от идеи в опаковка, подходяща и радваща всеки потенциален читател. Ако авторите раждат прекрасните образи в умовете си като цветя, то редакторите са тези, които аранжират букетите наречени книги, обида за читателя е да се ползва лош аранжор или въобще да се избягва помощта на външен творец. Ако тук се бе намесил някой съвестен коректор най-малкото щеше да изхвърли трите милиона удивителни , които са забити на финала на почти всяко изречение, извиращо от устите на героите. Невъобразимо тежка е за четене тази пунктуационна вакханлия, за мен емоциите елементарно се придават с някое и друго уместно обяснение – думи като промълви, прошепна, изригна, изкрещя, изхъхри или каквото там се сетите, са достатъчно ефективни описания на което и да било чувствено състояние. Тук хората шептят с удивителни. И го правят кратко. И ми се иска да пищя, скубя, хапя и изригвам от безсилие, виждайки прекрасен текст, който можеше да ми е повече от любим, даже да ми е откритието на годината, а е така погубен да се изплъзва пред очите ми, и да се насилвам да продължавам всяко изречение. За да го чета нормално се налага да го редактирам непрекъснато в ума си – сливам изречения, затварям си очите пред войнствените препинателни знаци, измислям си заместници на повторенията,  което , вярвайте ми, не носи удоволствие от четенето въобще. Всяка страница е борба със самата мен като човек, който го чакат поне още 500 непрочетени заглавия, от които най-малкото половината ще са далеч по-консистентни като изпълнение. Тъжно ми е, честно.