Вещиците

Роалд Дал

roald

Ако някой каже , че това е стандартна детска книжка – ще го цапна с нещо тежичко по кухата главица. Най-близкото ми определение до творението на Роалд Дал, а и предполагам за по-голямата част от работата му по принцип, е някаква вариация на детски хорър – изключително смущаващ жанр , за който нямам капацитет безусловно да определя кой всъщност има силите да го чете. Не мога да си представя едно дете да се запознае с вещиците на Дал, и след това да може да спи без да се напикава от ужас поне няколко месеца. Признавам, за такъв ефект вероятно се иска истински майстор, който хем ти разказва съвсем си измислена история, която лесно можеш да обявиш като поредното не – опасно шантаво хрумване, хем някак натиска правилните копчета на атавистичните страхове, и  неконтролирано тръпки те побиват на всяка страница, невинно ошарена с повече от грозни картинки, и изпълнена с лековати разговорчета и уж справедливо наказание над онез лошавите.

Защото тук лошите са си мамата -си- трака- лоши. Няма сива емоционална междина, няма правдоподобни обяснения на грешките – злите са зли и заслужават мъчителна смърт, която ако идва от ръката на десетина годишно хлапе и престарялата му баба в стил Ван Хелзинг в пенсия, на автора явно му се вижда най-справедливо. Въобще идеята за смъртта тук е буквално издигната във фикс идея, която няма много общо с някаква тъга или конкретни самосъхраняващи мисли, а се носи на вълните на някаква свръхчовешка индеферентност , където дали загиваш ти, родителите , лошите – все тая, няма да си ги слагаш на сърце, я. Може би това е правилния начин да се възприема края , но това не прави гледната точка в обявената за детска книжка малко стряскаща на първо четене.

По принцип такава странност се предполага да ми харесва, даже да се влюбя и да стана откачена роалдалска фенка, но това при мен не се случи. Сякаш съм видяла призрак в огледалото, и някак не искам вече да минавам покрай тъмен ъгъл с отворени очи. Странни неща ме стряскат, вярно е – стотици страници и часове слашъри и вампирско разкостване ме прозява, а тук детенце , превърнато в мишка, уреждащо смъртта на стотици магьосници с кръвожадната си баба, разбира се с най-добри подбуди, ми смрази кръвта с неочакваността си. От Джон Конъли насам не съм била така изненадвана, но за разлика от преклонението ми към тъмните приказки на същия, тук изпитвам желание да не влизам отново в главата на господин Дал, че кой знае колко скелета от личния ми емоционален гардероб ще изпаднат. Желая ви повече късмет от моя с чичо Роалд.

Вещиците

Ан Райс

Който е чел нещо някога на Райс, е наясно с нейния елегичен, почти умъртвяващо скучен стил, който в контекста на повечето и работи все пак , свързани с древни вампири и вълшебни същества, се приема по-скоро за поетичен и красив. Но този ефект е валиден само когато книжката не надвишава 200-3оо страници, а Вещиците е около 2500 страници чист краен райсизъм… Надявам се схващате намека и тихото предупреждение да отстраните всички остри предмети докато четете Вещиците, особено ако сте по-впечатлителен тип. Действието меко казано би могло да се нарече мудно, поне в повечето време, но оставя впечатлението за преднамереност – точно когато ти се иска да се разпищиш от скука и да накъсаш поредното дебелишко томче на съставните му коли, изведнъж Райс обръща така сюжета, че застиваш от ужас, погнуса или съпричастна ярост, и няма сила на земята , която да те принуди да не продължиш. Но след това те очакват още няколко стотици страници толкова красиво написано нищонеправене, че се самоубеждаваш почти агресивно как Джордан е най-динамичния писател евър , а КНВ е поредицата с най-много действие на квадратен сантиметър . Който разбира какво се крие зад инициалите КНВ , разбира абсурдността на изказването. Даже прекалено щедрите шепи чудовищни инцести и разгулни сексуални нрави на фона на древния красив Ню Орлеанс преди Катрина, те отегчават, а говорим наистина за кошмарно семейно оплитане, където всеки е дядо, баща и брат на бабата, която е сестра, братовчедка и майка на главните герои, и си мислиш, че няма как от този генетичен ужас да не се падат поне по шест глави и осемнадесет крака на човек. Но не – единствените резултати са просто перфектен външен вид и възжелани вещерски способности, плюс купища семейни богатства. Райс много често вкарва в книгите си доста оправдателни намеци за привидната приятност и безобидност на инцеста, което ме кара да се съмнявам кой точно е баща и, и какъв и се пада освен баща… „Полунощ“ е най-дългото умотворение от Вещиците , и следователно най-трудно преглъщащото се – почва като съвременен роман с леко готически елементи, преминава в хроника на развратния род тип Калигула и Месалина, достига до трилър – хорър ужас с леки сай-фай елементи при „Лашър“ и завършва с вълшебна приказка тип ирландските легенди на Скот в „Талтош“, с лек , смирен намек за предстоящ апокалипсис. Главният дух, около който се върти цялата вещерска история,  се изменя като идея от прост несмирим призрак, през почти братовчед на извънземното, което излиза от горката Сигърни Уивър, до вълшеблен древен ший, но така и не става ясно точно какво е , колко добронамерено или зло е, и дали последните му думи не са друг начин да ни кажат – затворете прозорците, че краят на света идва…Въпреки всичко красотата и майсторството на стила на Райс са неоспорими, макар и трудно смилаеми в твърде много моменти. За феновете на по-скоро поетичната проза омесена със съвременни елементи на любовен роман с лек фентъзиен привкус това може и да е прекрасно литературно попадение, но аз си оставам почитател на по-кратките форми на райсизъм – оставят ми по-консистентни усещания, и по-положителни също.