Сезонът на бурите

Анджей Сапковски

Кой не е чувал за Гералт от Ривия, кой не го е псувал в многочасовите му игрови епопеи, кой не си е изплюл кафето в монитора като е научил, че в бъдещия сериал по книгите ще го играе господин зализания метросексуален Супермен? Тук говорим за епохален образ на ултимативния лошогъз човечец, дето бие чудовища, дига полите на всяка срещната девойка и общо взето гледа строго и сурово с котешките си очи, нещо средно между Благо Джийзъса и Киро Скалата за почитателите на развитите мускули от брадичката надолу. С Гералт никой не може да се шегува ненаказано, нито да му краде оръжията, а още по-малко почти да го приключва на новолуние, а в тази нова и засега последна книга от киселия дяда ви Сапковски всичко това все някак успява да му се случи.

Дали е била нужна или важна за основната история, и алтернативните продължения в игрите на братята поляци, превърнали се от родолюбиви създатели на електронни забавления в национално богатство на страната на водопроводчиците – повече от спорно е. Историята се врязва някъде между останалите, не е невероятно вдъхновяваща, мирогледо – променяща или скандална – просто същият стар Гералт рути бивши девици и настоящи ГМО гадове с почти котешка лекота, като се опитва да балансира между доста злопаметни магьосници – експериментатори и вероломни малки царчета в криза на средната възраст. Дали е забавно? И питате. Приключение след приключение, битки, жени, смехотворни моменти, и доста гнусновато – ужасяващи такива – полският елексир за фентъзилюбци е все така ярък и работещ върху феновете си. Но за който следи реалния живот на автора и скодуумните му опити да изкрънка някоя и друга злота от гейм студиото прочуло златната му кокошчица е ясно, че тука се извършва доене като за последно на който поддаде.

Очарователен ли е Гералт? О, да. И леко безразсъдно смел, и бавно, но дълбоко гневлив, и дори да е недодялан сваляч, все някак му се получава тънката работа. Гералт президент? Де да беше, сещам се за поне едно 240 чудовища, които си плачат да бъдат ликвидирани от професионален палач. А, да – тук ще ви зашемети идеята за генетични експерименти и био-механика на ниво Островът на доктор Моро. Ха, вече лампичката ви свети и неволно посягате към формата за онлайн поръчка нали? Няма да сгрешите, Гералт си е Гералт, някои неща не бива да се пипат. Слушаш ли ме бе Кавиле, вземи се сбий някъде и получи малко мъжествена бучкавост на това бебешко дупе дето го ползваш за лице, да ти не се види пък, това че имаш имплантирано кубче рубик за брадичка не помага особено въпреки мнението на някакви застаряващи продуцентши. Трябваше да го кажа, ще прощавате.

Реклами

Тайните на безсмъртният Николас Фламел

Майкъл Скот

Да, това си е детско фентъзи, съвсем детско, айде , добре – тийн фентъзи, тип всички богове и чудовища от всеки рандъм пантеон околовръст идват на земята и съвсем „неочаквано“ две обикновени хамериканчета откриват , че са полу-богове и спасяват света. Точно, клишенце върху клишенце на клишенце. Ама е писано от Майкъл Скот. За съжаление повечето читатели го познават само като автора на настоящия Николас Фламел, но това му е най-лошата работа досега, ако питате мен – из блога съм си постнала няколко осанни излияния на тема Ирландските му легенди – изключително добри, изящни крийпи разкази за страна, безумно близка до отдавна забравените вълшебни наши земи, както и страхотната му Келтска одисея , която просто трябва да се прочете, за да се оцени абстрактността и богатството на фантазията и познанията на Скот. Фламел е недоносчето откъм качества в тази компания, но си има и своите добри страни – кара подрастващите да гугълват разни именца като Гилгамеш, Прометей и Скатах, като помежду другото обогатяват обичайно пустинно бедната си обща култура. Има напоследък някакво такова псевдо-образователно течение при фентъзистите – било то Скот, или Риърдън, или Клеър – изкарват примерно Марс як мускуляга със секси син поглед, и девчонките се избиват да му търсят снимки из нета, в резултат на което безволево попиват  разни факти, които биха им били полезни за някое бъдещо издание на Стани богат или за някоя виртуална кръстословица ( ако все още се решават такива след судоку манията в последните години ) или просто за класното по антична литература в май осми или девети клас. Не ми се мисли какви чудесии четат учителите по подобни теми напоследък. Но нека спомена и нещо за книгите. Ми, приличат много на тийн щуротиите на Касандра Клеър, макар че ни е слава богу спестен вехнещо -розовия момент на вечната любов припламваща между 15-годишни ритарди със свръх способности. Интересното е, че всичките 6 книги ( досега излезли на български 5 ) се развиват в рамките само на няколко дни, тъй като г-н Фламел и половинката му( за потърците познат като пича с философския камък ) умира без книгата си за вечен живот и разни други вселенски тайни, писана от истинските туата де-данан, така че му е много натегнато да си я върне и да спаси света по време на рекламите. Всичко е доста кинематографично екшънесто, наситено с разни очовечени наизлезли от световната митология образи , но все пак и малко повърхностно дразнещо – ама може и да е от таргета. Главните герои са хлапета на по 15-16 години, близнаци, като мъжкото е отчайващо тъпо и агресивно, а женското го осеняват набързо с конска доза хилядолетна божествена мъдрост, и в някаква част от времето поне се държи малко от малко с акъла си, но не постоянно, разбира се. Ами, това е. В интерес на истината ще си взема и шестата книга, очаквана другата година, щото все пак е Скот, и все му се надявам да ме очарова с грандиозен алтернативен финал, но отсега го подозирам в холивудски бляскав хепи-ендинг, че му е много подходящо за филмиране отрочето, и едва ли ще го погуби с някой прелестен ноар особнячески завършек. Ммм, жалко.