Сказание за Сарамир

Крис Удинг

Стилът на Удинг винаги е бил силно кинематографичен, но не в игралния смисъл, а в нарисувания такъв. Сарамир не прави изключение , а поражда истинско правило. Историята се излива като в първокласна манга, с всичкото веене на коси, изключителни нереални цветове, зловещи картини, трептящи очи и лица без една бръчица, но носещи сякаш тежестта на векове древна магия. Духът на поредицата напомня може би единствената манга, която ми е допаднала досега , а именно Принцеса Мононоке. И тук има зли духове, природна и човешка развала, реки от кръв, извращения и изродщини в  тъмен азиатски стил, който добива допълнителна страховитост с абсолютната си екзотична непознатост. Изключително зловещите сетинги, съчетани с детайлни описания на влудяващи мъчения, насилие, лудост и даже щипка студена азиатска еротика, правят Сарамир свят на моите най-мрачни кошмари. Героите са крайно многопластови, на много моменти дразнещи и нелогични, в по-голямата си част чудовища, от които трябва да избираш малко по-малко зловещите. Зверовете плод на фентъзи варианта на генетични мутации се съревновават за читателското отвращение на равна нога с душевните чудовища – хора без капка съвест, задръжки или морал по напоените им с чужда кръв ръце. От егоизъм и предателство до чисто зло в космически мащаби – тук палитрата съдържа всички цветове на мрака, и Удинг удавя еднакво безмилостно своите читатели както сред кървавия смут на битките, така и насред хващащия гърлото ужас на призрачните манастири на чаросплетниците. Бих искала да отбележа и невероятно креативния превод на обожавания от мен Адриан Лазаровски – дори и да не е точен, преводът за мен е просто великолепен и носещ конска доза сгъстен мрак а-ла Лазаровски и неговите разкази, след които никога, ама никога не стъпвам до езерата в Дружба. Или в късни трамваи. Или на други от любимите му за погубване на герои места. Мога само да съжалявам, че не срещам по-често името му напоследък, зловещата страна на литературата просто копнее за него. Сказание за Сарамир е идеалния пример за дарк фентъзи, изградено в оригинален и безупречен стил, оставящо читателя смутен и някак тъжно объркан от варианта реалността да се пропие толкова дълбоко през вълшебството, че да зарази необратимо и фентъзийния свят с покварата на истинското и чудовищно човешкото. Кошмарите са нужни, за да оценим великолепието на нежните сънища, а Сарамир е повече от необходим , за да преглътнем малко по-уверено наглед по-безопасното, но сиво лепкаво всекидневие имайки едно наум, че все пак при нас чудовищата не са толкова гротескно видими. И може би е за добро.

Advertisements