Нахема

Вера Крижановска – Рочестър

Третата част от среднощните четива за смели читатели е доста специфична представителка на гилти плежъра, съчетаваща романтичния чик-флик в стил сестрите Бронте пият чай с Джейн Остин, и метафизичната мистика, упоена от тамяна на религията и сярата на прегрешението. Въобще, ако като малки не сте се опитвали поне една година да го играете дарк уика заради някой от противоположния, или същия, естествено, пол, нещата на Вера Крижановска-Рочестър ще ви докарат силни позивни да отдадете чест на белия порцеланов трон откъм погрешната страна на обработващата хранителни вещества система. Аз, сещате се, съм си келява вещица от малка, и съм си продала душата на който там е имал инвестиционен интерес в нея още на 15, та езотериката нито ми е чужда, нито ми е диуретично действаща.

Романчето е всъщност рицарска история от тъмните векове, когато разни симпатяги с черни рокли са обичали да си устройват неделно барбекю с красиви девойки, които вместо да им носят бирички на всеки четвърт час, всъщност представляват бонфилето, царевицата и грилованите зеленчуци наведнъж. Във времена, когато ако не пуснеш на правилния човек, или му пуснеш, ама съвсем не добре настроената му жена вземе, че се разкиселее, и те обвини, че си погледната кравата накриво в събота, и същата (кравата, не жената) е започнала да дава маскарпоне в неделя, основната ти съдба ще е едни леко объркани хора да те разтягат на дибите или да те пожигосват с вяли призиви да се отречеш от лукавия, и много често стават грешки, та не съм сигурна, че горките безкористни християни са си сготвили и един вещерски бифтек.

И в конкретния случай едно бедно, но естествено много красиво девойче, привлича вниманието на доста свестен момък, имащ изключителния недостатък да е много богат и още по-ужасната съдба да има много жива и много амбициозна майка, използваща нашироко почина за вменяване на вина, както и една от най-върлите му обожателки да е разглезена богата пикла, дето не приема отговор не. Та, богатата фаворитка и властната матрона организират набърже едно мини процесче, и красавицата бива обвинена, че из утробата ѝ щъкат демонични гадове, или нещо от сорта, та съдбата е ясна – петък по обед на барбекюто. Но по ирония на съдбата в тъмницата, докато реди своите тъй безутешни и безсмислени молитви, се среща с истинска невеста на рогатия, и с един негов наместник, между другото доста симпатичен, начетен и общо взето готин тип. Но от Майстора и Маргарите насам ние си знаем, че Дяволът си подбира служителите внимателно, та забавни симпатяги да искаш из ордите му.

И нашето момиче в един момент изумително логично прави избора да не придобие добре препечена коричка и се превръща в това, в което е обвинена – огнената красота на порочността. Всъщност взема, че започва да се държи като героиня от Секса и града, и внася малко модерен промискуитет във времена, когато женският оргазъм е бил углавно престъпление от първа степен, като същевременно замисля доста креативно и зловещо отмъщение на всички, които от завист, злоба или просто мъжко малодушие за малко не я превръщат в изгоряла пуканка. Така се завихрят едни дяволски сборища (доколкото разбирам доста детайлно и достоверно описани), демонични статуи прелъстяват и омайват наоколо, а труповете на наистина черните по душа не закъсняват да завалят по улиците.

За съжаление доброто възпитание налага финал с все ангелските крилца и великодушното опрощение на чистите духом, намерили единението с идеала (каквито хора вече няма, не се и надявайте да видите), и почти всички намират утеха в смъртта и саможертвата на аз-а. Та, като изключим религиозните щуращини, всъщност Нахема е доста добро фентъзи за сблъсъка между черните и белите магове, с много сиви вълшебства, черни магии и бели чудеса на всяка крачка, които не разочароват, ако си падате по такъв вид поучителни приказки, дори и понякога да улавяте червения отблясък на the dark side в огледалото. Приятно и носталгично, но не за всеки.

 

Дъщеря на бялата магия

Вера Крижановска – Рочестър

Предполагам, че в живота на всеки човек има даден период, в който го влече необяснимо към окултното. В моя случай това беше около 13-14 -тата ми годишнина – между другото изключително подходящ период за развитие на свръх-заложби, които аз за съжаление нямах, тъй като основното правило е, че най-голяма сила има вещицата преди да съзнае материята на любовта – не физическата обаче, а чистата духовна, защото в магическите работи се работи основно с дух, а когато той е овъргалян в любовни трепети, не дава резултати както си трябва и туй то. Може да ви звучи твърде откачено дори и за мен, но фактите, дори и трудно обясними, са си факти. Както обаче вече съжалително подсмъркнах , аз заложби нямах, и колкото и да махах унесно с ръчици, да визуализирах чакри или да мълвях захласно простотии като тетраграматон или кундалини прана или други много сложно звучащи словосъчетания, си останах просто спорадично образован лаик , знаещ кой е Блаватска и Кроули. Най-много да съм вменила някоя тъй или иначе логична мисъл у даден субект от противоположния пол, ама съмнително, че е от мене. Та от този период освен многото непознати думички, особено полезни при решаване на кръстословици, попих и една помирителна философия със времето отвъд живота, която рядко помага, но пък си е резервен вариант за приемане на лайната…ъъъъ, нещата от живота. Защо почвам с този душеразголващ смутителен „мъмбо-джъмбо“ шит? Дъщеря на бялата магия е представител на редкия жанр окултно фентъзи или готик фентъзи с нравоучения – накратко злите и добрите се борят за нечия душа, която хич не бърза да напуска тялото, което от своя страна е повсеместно изкушено от каквото там може да предложи обществото и времето на съществувание, и след много перипетии все пак се намира баланса, а враждуващите неодушевени касти си се преобръщат от малко остарял вариант на злобни конкурентни фирми впили зъби и нокти в дадена сделка , в правещи се на разсеяни, питаещи по-скоро недоверие, отколкото омраза, колеги по кабинет, управляващи един доста закъсал го откъм резултатност отдел. Чудесен момент , в който разбираш, че злите не са чак толкова архаично зли в крайна сметка, и никой не ги погва до пълно изтребление, ами просто им се обяснява провала и се оставят кротко да тънат в земни блага, докато добрите обичайно се прехранват с ряпа и глухарчета в някое забутано селце. Мне, не може толкова лесно да се вземе страна. Крижановска пише архаично , смутено дамско според времето си и прекомерно отдадено духовно – все пак книжката е на стотина години, има- няма. Девойките припадат през пет минути, лошковците са добри кавалери и никой не насилва девиците без тридневно писмено предупреждение, добряците са индуси или нещо, което прилича на източен екзотичен циганин, ама много навътре със сложните думички и духовни превъплъщения. Има готин тигър, шепа монахини, потънали в нищета дворяни, един -два призрака и тумба бая симпатични демони, макар и малко меко пухкавички. И всички подвластни на дявола носят копринени шапчици с рогца и прозрачни трика – по-упадъчно и демонично от това, здраве му кажи. На моменти е по-скоро носталгично комично, в други – доста антично философско, в трети – направо симпатично. Не е книга за всеки, макар че почитателите на старостилието и викторианските нрави биха я харесали донякъде. И има най-изродската корица евър – признавам си, това е една от малкото книги , които вземам само заради картинката. Вгледайте се по-подробно , и отворете някой учебник по биология за всеки случай. Да, и се опитайте да потиснете гаденето, като осъзнаете какво точно зяпате 🙂