Великият Гетсби

great_gatsby_ver4

Говорим за филма , не за книгата. Поради абсолютно вкусови съображения не си причинявам в настояща възраст американска реалистична предвоенна, междувоенна и следвоенна литература, което знам, че ме лишава от невероятно ценни четива, които опитът може би ще преведе на моя собствен език , но имам една група от автори и сюжети, на които още не им е дошло смисленото време. Все пак са ми останали шепа изключително мъгливи спомени от Гетсби , опитан да бъде прочетен в начална тийнейджърска възраст, но оттогава, поради някакви отдавна забравени причини, историята е останала много назад в съзнанието ми.

great_gatsby_ver2_xlg

До днес, събудена от изключително шарения и шантав Баз Лурман, екранизирал история за несбъднати мечти по възможно най-пищния , цветен и безумен начин , по който само той си може. Единствено някак ми липсваха песните а-ла Мулен Руж – много от сцените просто крещяха от нужда актьорите да си отворят устите и да запеят с цяло гърло, но наместо това се чуваше Джей Зи и компания. Не, че беше лошо и неуместно, но можеше да е далеч, далеч по-добре. Лео е много пораснал, много зрял и силен образ, макар и бутнат до ръба на преиграването ( както всички от екипа, това си е естествен лурманизъм ),  в ролята на истински мечтател, мошеник и безумно обичащ едновременно. Дори и в образа на лошото момче, публиката неизменно се влюбва в неговия дух и сияещата звезда, която го прави от практически нищо до великия крал на Ню Йорк, и то само заради една неразбрана любов.

great_gatsby_ver5

Първият час признавам е малко труден за възприемане, освен на визуално ниво, всичко е 3Д и избухващо наоколо ти в чист хедонизъм и алкохолна оргия, пред която партитата на всеки рандъм черен рапър или която и да е от сестрите Кардашиян си е дива колкото литературна вечеринка. Но след това започва трудното, сбъдването на мечтите, или поне ужасното доближаване до тях, когато почти получената награда за усилията в живота се изплъзва за секунди. Когато се оказва, че обичаш човек, напълно незаслужаващ нищо друго, освен своята си лична тъга, придобита от тъпотия и безгръбначност най-вече. Да наблюдаваш как една бореща се, успяваща на всяка цена душа, бива погазена от незначителни люде, различаващи се от масата сивеещ посредствен човешки боклук само по сребърната лъжичка, с която са се родили, е наистина забиващо нокти твърде дълбоко. А когато декорите са толкова пищни и мащабни, колкото Лурмановите, самотата на личността е най-видима.

great_gatsby_ver3_xlg

За това как се възприе филма, може би е най-показателна реакцията на публиката – нито звук през цялата прожекция, след последните надписи хората изключително тихо се насочиха към изходите, сякаш присъствали на реалното погребение на личните си мечти. До мен стояха три малки госпожици на около десет години, незнайно как попаднали точно на този филм сами, и същите изненадващо зряло стояха невероятно тихо и смущаващо вглъбени в историята по местата си, и последваха всички останали възрастни с подобаващото мълчание навън, сякаш напълно осъзнаваха важността на току- що видяното. А аз си бях в някакъв емоционален шок – просто думите не идваха, сълзи напираха , а външният свят вече ме заливаше и трябваше да се пренастроя бързо според обществените очаквания, иначе щях да зарева на глас. Не заради Гетсби, а за всичко , което открих, че лично олицетворява за мен.

great_gatsby_ver6

Какъв е смисълът на мечтаеш в големи мащаби и да се бориш до последно, когато моторът на действията ти е останал необратимо назад в миналото ти, и дори чудеса от човешка храброст не могат да върнат никога непритежаваното? Кога трябва да престанеш да искаш повече и повече, и да се задоволиш с многото, което вече си постигнал? Как да отвориш очите си, без пелената на сърдечната болка и мечта, за истината за липсващите качества в уж обичните ти същества? Ужасни въпроси, преследващи и униващи, а дори не ги бях съзряла зад ъгъла. Като среща на улицата със личния си допелгангер. Не може да не се покрусиш от спомена, дори да не го помниш като свой.