Любовни упражнения

Ваня Щерева

Не мога да се нарека върл фен на Щерева, поне не и в последно време. За мен най-добрата и книга си остава Образцов дом и след него плътно е Татко, аз и Ангелът. Останалите са се сгушили активно в графа за пропускане. Любовни упражнения не е точно книга на Щерева, но носи нейния дух, нейния избор и нейното виждане за реално продаваема стока. А Ваня знае как да продава думи на неособено взискателни читатели. Кратки етюди, разкази, писма, упражнения – за това става дума. Плюс биографични данни ,написани по онзи интересен и близък начин, с който умните , добри и доволно комерсиални писачи си изкарват хляба по списанията. Списание под формата на книга. По-точно – онази част от списанието, която аз бих чела, под формата на книга, която бих пъхнала в чантата си за всеки случай. Купих тази малка книжка на баснословна цена с една -единствена идея – че трябва да се подкрепят пишещите, и че от тридесет автора поне един ще си е заслужил парите и ще получи нещо от цялото упражнение. Друга причина, освен благотворителна, да си вземете Любовни упражнения, няма. А, да , и надеждата , че Ваня може и да ме издаде някой ден, ако реша да пиша с продажбена цел. Че защо не? Е, хайде, не е чак толкова лошо – имаше и някои добри разкази или етюди, наречете ги както искате. Ваня има може би най-дългия разказ, но е от обичайния и тип – жена влюбена в мъж, който иска да има всички жени, по възможност паралелно и едновременно, но има феноменално добрата способност да накара всяка от това желано множество хем да изгаря от нужда да е само негова и той само нейн, хем да се чувства виновна от това си неуместно желание. Излекувах се от тази фаза преди две години, та ми е неприятно да ми се напомня на нея. Като при отказалите се наркомани е предполагам. Дрогата на перманентната болка си е твърде силна и абстиненцията да замениш изгарящата агония с посредствено, но безболезнено ежедневие, си е твърде силна за преглъщане. Ваня трябва да започне да пише и за други видове връзки. Или други видове хора.  Стига само за боклуци в човешка кожа да ми разказва, че социопатията ми тропа на вратата ежедневно. И да не убива котки повече, че ми писна. Хареса ми и етюда за това как се обича Иван от някакво неизвестно девойче, както и историята зад него, макар че темата е същата работа като мъжете на Ваня, просто бе интересно написано. В повечето етюди или упражнения най-интересното им е постройката – има си разкази с очакван и неочакван край, има си и разни чисто стилистични упражнения., дето освен идея да ти дадат за нещо по-качествено, друго не правят Имаше изненади за мен лично, като качеството на разказа на Людмила Филипова и Боги от онова предаване за майките сутрин, имаше и очаквани разочарования като Парушев и Ники Кънчев. Нищо забележително, но се преглътва лесно. Пък ако сте средностатистичен жител на този свят и притежавате средностатистическата емоционална обърканост на самотния скучен бял индивид – може пък и да се влюбите. Или да се поупражните във влюбване. Примерно.

Advertisements

30 неизвинени

От Ваня Щерева

След Образцов дом изисквах страшно много от тази жена, от която преди не очаквах почти нищо, освен една единствена хубава песен. Винаги ме е дразнила с опитите си да бъде безкрайно интересна на твърде огромна маса публика, но първата и книга просто ме спечели. Видях една Кари Брадшоу в нея и…я изгубих почти веднага.

Тази книга за неизвинените хора в живота и е несъмнено оригинално замислена, но твърде разпиляно изпълнена. По-лесно щеше да е напише по азучен ред, хората , които са я дразнили толкова силно, че да заслужат място в именника на недочакалите щастието и да вземе да им се обади и да ги напсува дружно, вместо да ме занимава с нестанали бъдещета. И момента с котето… Ето тук ме загуби окончателно.

Не знам защо си взех Фасове – просто и давам шанс от женска солидарност. Не бива да си играе така с чувствата ми тази женица- когато се влюбя искрено в една книга, очаквам да не ме разочарова по човешки. От хората съм свикнала да понасям много, но от творците – не. Което автоматично значи, че творците не са хора разбира се. В моята реалност.

Образцов дом и Фасове

 

От Ваня Щерева

По-лоши коментари, дори преди да е завършена една книга, не бях чувала досега. Четях за нея само, единствено и изключително ужасни неща. Така че, не съм очаквала нищо, или поне нищо хубаво, когато си я купих, но се чувствах направо предизвикана да прочета този най-огромен ужас в литературните среди – певица, и то не особено добра, да пропише. Може би и затова така ми хареса.

Отворих книгата изпълнена с ужасно много предразсъдъци. За мен Щерева беше, но и си остава твърде неуспяла певица, май по едно време и актриса, с много лош вкус към дрехи, прически и дизайн въобще, с много сладко дете и сравнително добри физически дадености, които не използва никак, ама никак по предназначението им. И изведнъж върху мен се стовари шока, че Ваня Щерева може да пише.

Моля отбележете – тя наистина може да пише, и то много сносно. Но моля забележете – поне и само в тази книга. Онази за Азис, на която май е била редакторка или по-скоро единствената, която е можела да пише и да слуша невероятните простотии на сексуално объркания, изрусен, дебеличък чичко , без да получи странични стомашни разстройства, изискващи скъпи серии медицински препарати, не се брои. Просто я приемам за част от неуспешните, но несъмнено смели опити на Щерева да си докаже сама, че е твърде разнороден талант. Но тя не е. Успешните изстрели наслуки не правят един ловец професионалист.

Образцов дом, въпреки своя автор, е наистина много искрен и, малко ме е срам да кажа , но доста интересен и читаем образец за успешна българска чик-флик литература. Ах, колко мразя чужди думи на кирилица, но май приятен за ухото български вариант все още няма. Основната идея на книгата не е да разкрие пикантните истории из живота на приятелките си, както е общото мнение, а да разкаже само и единствено за себе си. Имаше правило, че за да пишеш, така да се каже – хубаво, трябва да пишеш за неща, които разбираш. Е тя разбира себе си, и многостранната си личност, която макар и да не е особено оригинална, печели одобрение със смелостта си.

Мисля да открадна тази печеливша идея, която въобще не е нейна в интерес на истината,и то в скоро време за мой собствен проект, който ще публикувам след няколко месеца. Затова и няма как да не я харесвам. Поне една нейна книга. И стискам усилено палци за следващата ( наистина много, ама много силно се опитвам да забравя за Азис). Все се надявам да не се разочаровам.

Татко, аз и Ангелът

От Ваня Щерева

Много лошо е да не слушаш какво ти говорят. Бях останала с впечатление, че тази книга е за едно момче, което подслушва под прозорците и оставя приказки на нещастниците, които въпреки целия ужас на съществуванието си, пак са по-добре от него. Явно е било за друга книга, май за онази коледната, в торбичките. А то се оказа всъщност нещо като Образцов дом, но по-измислена и по-задълбочена като степен на душеприказване. Напомни ми на нещата , които пишех като по-млада , на хилядите страници терзания, размисли върху любовта, религията и справедливостта, романтиката и задълженията… Все неща, които на никой не давах да гледа, щото какво пък ще намери някой за интересно в моя разкашкан тийнейджърски емоционален свят. Е , явно Ването не си го мисли това, и си издава любовните омерзения. Сигурна съм, че поне наполовина са истински. Разбира се има и куп герои за камуфлаж на историята, но си прозира чистата руса глава на страшно готината за годините си Щерева – мацката е на 40 , а изглежда по-свежа от 17-годишна… Чик-лит роман, ама приятен. С ебати и изненадващия край. Късаш си цветенца из градинката и подскачаш от време на време ронейки самосъжалителни сълзи, и па – умираш. Малко неочаквано, но никак неуместно. Когато някой не ни иска или не може да е наш, трябва да умре. Драматично. Поне във фантазиите ни. И има само едно умряло коте ( Ваня, май ти писах да не пречукваш повече котки в книгите си,а? ), и то после бе почти отмъстено по правилния начин. Бравос.