Хрониките на драконовото копие

Маргарет Вайс и Трейси Хикман

Още малко книжки тип съноваятелни…

Първо малко пояснения – преди години бях сравнително читав и относително силно зарибен играч на рпг-та. Поради за съжаление неизбежното ми порастване обаче тази ми страст остана невъзвратимо в миналото. Но това не ми пречи да се наслаждавам почти пълноценно на всяка история в сетинг на тъмниците и драконите. Не, че всичко ми харесва, разбира се. Но, когато някоя книга, или както е в случая поредица, ми допадне повечко, причините не са само в носталгичната обвързаност с миналото. Например Дризт и компания ми бяха доволно прехвалени, но освен определение „хубавки“, друга, по-положителна оценка не мога да дам. Въпреки  обективно несъмнените качества и неоспорима мъжественост на лилавоокия мокър сън с бяла коса и тъмни остри уши. Примерно. Драгонланса си е съвсем друга бира.
Книгите те хвърлят в средата на историята. Проверих – преди тях точно от тези автори няма нищо. Историята почва сега, но само за читателите. Героите си живеят пълноценно отдавна. Почувствах се като в ново училище, когато попадам на вече утвърдила се с годините компания, с техните си тайни, приключения, дрязги и романси, и се опитвам с приятелска глуповата усмивка да наваксам има-няма трийсетина години пропуснато минало за няколко минути. Героите наистина са стандартизирани и типизирани според фентъзи жанра. Но до последно ми приличаха на квартална банда другарчета от блока. И точно това ме приобщи страхотно към историята. Сякаш виждах нещата лично, а не някой да ми ги преразказва с отработен дикторски тон над рамото, пък бил този някой и с отличително сладкодумие и само и и единствено добри намерения.
Приобщих се ментално сред група приятели в най-детския смисъл на думата, пътуващи към поредната си задача, не първата, нито последната в живота им, нито най-важната или най-опасната, а просто настоящата. Усещането , че хората пред теб са живели и ще живеят и след теб те кара максимално да се потопиш в това настояще, което добричките Вайс и Хикман така любезно са предоставили на сетивата ти. Хвърляш се от едната към другата част на групата, наблюдаваш естествени прегрупирания, любов, секс, семейни отношения, ревност, приятелство – чист си социален роман маскиран с бая сериозни дози класическо фентъзи, умерена доза битки, приятен леко нахилващ хумор и наистина симпатични образи. Страшно положително заредени книги без съмнение. На места може и малко да се шашка читателя от факта, че едва е обърнал гръб и еди-кой се е извършил поредното си мега геройство и е намерил или потрошил егаси-и-якия артефакт, но така се случва и в реалния живот – докато си пиеш кротко чайчето в кварталното кафене научаваш в сбит преразказ как твоите другарчета са успели да се сбият с орда мутри, да видят поне шест прехвалени фолк гърли без грим, и да скочат от някой мост върху приблизително спряло мпс с минимални жертви. Реализъм във фентъзито от съвсем различен тип. Уникално ми е лично на мен.
Много лоши мнения прочетох за превода… Че какво толкова му има на превода, хайде сега? Не повече от обичайните спорадични буквално предадени чудесийки, граматични несъответствия и откровени редакторски грешки. Но има ли книга, която да няма подобни неща? Вероятно, ако се сравнява с оригинала разликата е потресаваща. Но не е ли винаги така, дори и с най-феноменалния преводач все се намира мрънкалник срещу труда му. Поредицата и в този си вид е страшно добра, а в оригинал предполагам е еманация на разкошотията у фентъзито. Препоръчвам искрено горещо. Ако ги намерите – Хрониките са си образец на апокрифна литература отвсякъде.