Градът на скелетите

Анна Гюрова

Митпоетичният хорър за съжаление не е особено масово популярен поджанр, когато трябва да се сравни да речем с класическата рецепта за клоун в канализацията или откачен тип с маска, търчащ след група промискуитетни тийнейджъри в гората. Но е красивият начин за страхуване, онзи, който влиза в душата и спомените ти, и те кара да се чувстваш хем нищожен, хем някак възвишен пред стената от болезнена красота и убийственото изящество на смъртта, която неминуемо идва след сблъсъка със същества от съвсем друг порядък и мащаб на мислене. Ако трябва да сравня с някого Анна Гюрова ще трябва да е с Танит Ли, заради непредвидимите сюжети, странните хрумвания, безумните светове, оставящи читателите с отворени усти, и лекотата на изграждане на характери, които грабват мигновено, дори да не са съвсем положителни или напълно обяснени като мотивация. А ето и малко повече, но не и много повече, защото магията трудно се обяснява, щом веднъж е облечена в думи и образ.

В земите омайни, някъде далеч, или може би никъде, където бихме могли да достигнем, живеят странни народи – с неестествени цветове, антиестествени умения, с повече от свръхестествени богове. Дали ще бъдат почти унищожени от личните си божества, превръщащи в лилии любимите жени, или от не по-малко зловещи нашественици, бързо изгорени от кръвта на местните семчици абсурден живот – небивалите племена някак преминават през воалите на историята, за да оставят своят завет на лишените от цветове и красота техни не-събратя по реалност. А именно – че онези май от небесата, които определят битието ни, дори изгонени, зазидани или променени, пак ще управляват бъднините ни, и много малко може да се направи срещу разполагаемата им вечност за отмъщение.

Необикновените сред нас са, но лесно можете да ги различите, макар и не с правилното тълкувание. Търсачи на загубени мечти, пазители на самостоятелното решение, откриватели на неограничената любов, разкриващи прозрачната истина, спасители на неумиращата творческа искра, създатели на електронна емпатия. Но и поробители на дивото въображение, унищожители на човешката есенция, принизители на креативността и използвачи на чудовищата във всеки от нас. Мистичните образи изгряват ярки в сенките, отправили виждащ поглед в тъмнината, разкъсващи дантеленото перденце между живи и мъртви. Понякога прекаляват в опитите си да събудят хората от блаженния сън на непоносимото щастие, друг път поднасят дара на живота и смъртта на следовниците си при твърде тежките условия за превъзходство, но най-вече търсят справедливост и обич там, където животът е запечатал всички стени към добротата от рождение.

Красотата на едно пътуване е спорно дали е в пътя или в достигнатата цел, но със скелетния град приключението е гарантирано красиво, объркващо и омайващо сетивата, до степен да бленувате завръщане в авторовата фантазия и да лелеете едно по-длъжко пътешествие към невъзможността на красотата, една за идеите, и друга в думите. Тръгнете по зелената пътека в леса, обградена от добродушно наклонили корони дръвета и в края ѝ ще ви очаква съкровището на истинското съновидение наяве. Чиста проба книжна магия.

Advertisements

Невероятните приключения на…

Въпреки, че ще прозвучи ужасно тесногръдо клиширано – едно време какво време беше, не като сега, и детството му детство, и щуротиите му щуротии, и приключенията – приключения. Не знам кой е по-добрия вариант, но достатъчно малка съм била, за да не помня нищо лошо от онези години, и достатъчно възрастна съм сега, за да знам, че историята се пише от победителите, и че във всяко време има и губещи и изпаднали от колелото на живота, и печеливши и начело на стадото, защото има и овце, има и овчарски кучета, че и вълци, винаги е имало и ще има. Но ако нещо не се е променило от височината на един преход време, това са детските книги, където поучителността пак ми се губи, и остават само щуротиите в стил Джани Родари, които са забавни на всяка възраст. Та ето ви два примера за детска невероятност, която може би ще си припомните усмихнато, а може би сега ще се запознаете с тях, поради достъпността им в едно място, което всичко познаваме, но не признаваме в учтива компания.

Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето ще ви отведе в онези забавни ученически години, когато детската агресия се изчерпваше с малко въргаляне по земята, безсилни юмруци нахалост и много дърпане на плитки. Вероятно е имало и изключения, знам за малко такива, но общо взето най-добрите приятели ставаха такива след малко въргал, но не и от онзи зъл тип, който завършва в болница на легло, а най-много с някое и друго насинено око или охлузване. Мъжки работи. Момичетата не участвахме, освен като странични клакьорки  и Елена от Троя уонабита. И в тази книжка надникваме за малко в онова време на софийската средна класа, където горкият Пешо – средностатистическа момчетия, малко мързелив, малко глупав и малко неуслужлив, бива наказан свише с една много справедлива, но и доста отмъстителна и одарена със странно чувство за хумор братовчедка, която си пада и малко вещица. Всъщност много вещица, способна да преобръща целия свят с главата надолу, за да вдъхнови положителна промяна у братовчед си, и всички останали деца наоколо. Популистко и насилено? Може би, но и забавно, и кикотещо, и напомнящо на най-добрите таралежи без бодли, само че с много магия.

Още една магическа книжка е Невероятните приключения на Живко Ленивко и Билянка Разпилянка, където се пренасяме в морската столица Варна, и едно стандартно семейство с малко мързеливо момченце и малко разхвърляно момиченце, поотбили се от пътя на здравословната комунистическа младеж, както на някои им се иска да наричат всъщност доста по европейскиму възпитаните деца, минус глобализацията и международния достъп до познания. И при тези две морски хлапета долетява един вълшебник с мисия – да ги отведе далеч от страната, в която не са на своето място, и която иска да ги промени, за да намерят истинската идилия в светове, прегръщащи топло идеята за излежаване и безредие. Само че и най-красивите утопии по правило се оказват червиви ябълки, и прекалено многото щастие никога не е добра идея, та по силата на хиперболизацията и посочването с пръст на маргинални образи, някак децата намират по пътя на личната си логика, че това да почетеш вместо да поспиш, или да си прибереш чорапите в шкафа, вместо да ги завреш в някоя тенджера, може би е всъщност добра идея.

Сега, не казвам, че тези книжки са актуални, или вечни, или универсални за днешното общество, преяло с киноа, фалшива благотворителност и тъповат морал по гол задник, в който разни хора не виждат нищо лошо. Не твърдя и че едно време всичко е било цветя и рози, нито пък, че днес може да стане вчера – то и не трябва, даже съвсем е препоръчително да не става. Но за някои моменти на детска носталгия върши чудесна работа да заровиш нос в любимите детски забавни книжки с магии. По-добрият Потър? Просто по-различният и разбираем за едно поколение, родено в края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Коя е вашата летяща чиния към безоблачното и напудрено детство? За мен ще си остане завинаги едно летящо легло и две правещи магия момичешки плитки.

Тракийски приказки

Мирослав Петров, Мариела Ангелова

Ако сте се поразочаровали от последното, но според мен страхотно издание, на българските народни приказки, или обратното – в сърцето ви се е зародило едно желание за потъване в още истории от нашенските земи, ама някак с по-героична нотка – то трите красиви албума пред вас могат за малко поне да ви разтушат в нуждата от родна красота. Самите книги не са точно лесно достижими, поръчват се от сайта на фондация Въздигане, които са се амбицирали сериозно да създадат издателство за – забележете – добра българска историческа литература. Похвално, ужасно похвално, имайки предвид, че най-актуалните образци в популярната история от родни писачи са онези невъобразими тухлички за хановете, дето аз лично, признавам, просто не мога да понеса чисто стилистично, а не е като да не съм опитвала. Простото писане е за хора с малко по-ниски очаквания и малко повече мотивация да четат „нещо българско за България“, и общо взето могат да преглътнат патриотичната логорея като бъчве с дядова усуканица. А аз така и ракия, и посредствена литература не успях да се науча да обичам с вътрешностите си. Да, да, знам, може и да не съм опитвала достатъчно и за двете, вероятно, я налейте една и да се свършва.

НО затова пък ги има тези три, засега, красоти, които да ме накарат щастливо да призовавам на бис вероятно двете молекули тракийска кръв, останала след хилядите смесици на сума ти народи, минали през земите ни. Горди богове, смели герои, хитри животни, познати образи, непознати ситуации, и едно потръпване на задоволство от добре предадена и за мен полу-непозната митология. Според мен е крайно време да се съберат тези древни истории от тракийския, старославянския и прабългарския пантеони, ако въобще са останали такива, без да се утежняват с възрожденските подрипвания изпод ятагана, а само да се спре до легендарната точка на едноцифрените векове, и първата прегръдка с византийските усойници. Любимата ми част от историята ни, ако ме питате, и най-достойната за гордеене.

Та тук ви чакат едно приключение с нашенската Бендида – микс между Артемида и Хера, и една симпатична лисица; сватба в Троя и първото проявление вероятно на все повече опротивяващия ми Одисей и приятелчето му Агамемнон, опитващи се да ограбят като последни кокошкари цар Рез – вероятно нашия си Леонидас без 300-те, и история за упорит слуга на слънцето, успял да се противопостави на няколко пантеона едновременно от средно важни богчета, пречещи му на гледката и идеята за шефство на божествена основа – ако се сещате за Херкулес, ама с лък – не сте далеч от истината. В каталога на Въздигане можете да намерите и исторически комикси, енциклопедии, романи, че даже монети и тениски – за всеки вкус по нещо, но най-вече за уталожване на онзи глад за изпитване най-накрая на гордост от произхода ни. Разгледайте и едва ли ще се въздържите да не напълните кошницата с хубавини, аз поне не успявам 🙂

https://vazdigane.bg

Сказанията на Стрикса

Всеки нов проект на фентъзийната сцена, особено такъв с заявено желание да бъде постоянно и периодично явление, просто изпитвам вътрешна нужда да подкрепя с крайници, началници, умници, емпатници и всякакви израстъци на тялото и съзнанието ми, дето се вълнуват като морски многопипални чудовища пред круизен кораб с тлъстички американци за закуска. На Сказанията на Стрикса не му липсва амбиция – кратък сборник, с 5 разказа на български известни, макар и само на малката ни фентъзийно-фантастична сцена, имена, с красиво оформление, добра подборка и желание да виждаме ново томче на всеки три месец. Звучи прекрасно, нали? И поне началото е толкова примамливо, че почти се изпълвам с надежди за нова поредица, която да следя упорито и вярно като фенчето, което всъщност съм си, независимо от години и положение.

Настоящето, първо издание на Стрикса, съдържа следната компания от страхотни български автори – Кръстю Мушкаров, Васил Мирчев, Били Стефанов, Силвия Петрова и Александър Драганов. А сюжетите? Още една история от света на Алгира и Риналу на Мушкаров, попаднали от своето магическо поселение в настоящето ни, когато огромен дракон и могъща вещица са съвсем не на място насред технологичната ни параноична обител, ама пък не сме се лишили съвсем и от нашенски си магични елементи, които повече да пречат, отколкото помагат. Една жестока природна алегория за неравновесието и безмисленото насилие върху животни идва от Мирчев, от която малко ми загорча, признавам, но пък справедливостта тук не остана бледо кълнене от безпомощни уста, а реална отплата за непредизвикания ужас. Фантастиката е представена достойно от Били Стефанов, съчетана със смирен трибют към Ктхулу и приятели, които могат лесно да бъдат преметнати по силата на абсолютната логика, която признавам малко ми убягна, но отговорът на всичко е Гррр.

Силвия Петрова се включва със страхотно приключенско дарк фентъзи с безмилостни пирати, ужасяващи артефакти, грозни дворцови интриги и абсолютна липса на любов и приятелство в уродливия заобикалящ свят. Впечатляващо. И за финал Сашо Драганов ни представя една различна Одисея, може би истинската такава, с реалните лица на безсмъртното проклятие, което само учетворява гнева и алчността, вместо да променя в божественост човешката ни слабост. Към приключението се включват и амазонка, рицар, еничар и самурай, което може би ви звучи като изключително добро начало на рпг игра, и няма да сте далече от истината – задъханото действие с много бой не стихва до края.

Препоръчвам силно на всички почитатели не само на включените автори, ами и на инди проектите като цяло в България – сборниците за Мечовете, поредица Дракус и за мен изключителната Машина за истории. Българските автори имат много какво да ви разкажат, заслушайте се и ви уверявам – няма да съжалявате, и най-вероятно ще се присъединте към фенското ми пищене отстрани, радващо се на всеки, осмелил се да издаде фантазмени автори с родни имена.

Софийски магьосници

Мартин Колев

Книгите за София имат едно особено въздействие за мен, карайки ме да вдигна поглед от калните канавки и да се вгледам една идея по-внимателно в барелефите, сградите и малките странни улички, криещи в себе си историята на една стара столица, за неопитното око приютила селяндурите от няколко Българии наведнъж, но всъщност не е толкова лошо, уверявам ви. А ако добавите към чистата история и малко магия, или добре де – много магия, нещата добиват още един цвят на смисъл и принадлежност към едно тайно общество от няколко милиона софиянци. Не целя да разпалвам междуградски особици, вероятно бих предпочела да съм жител на добрата част на Париж или Брюксел, но и София като приютила ме във втората двайсетлетка от живота ми не е най-лошия избор за място за живеене в истинския смисъл на думата. Но да обърна малко внимание и на софийските магьосници.

Те бродят в сенките… ами, не, работят си хората някоя и друга скапана или не толкова службичка, някои са си просто бездомни алкохолици, други са си тв звезди, но в крайна сметка магическият талант сбира зорници, здрачници и мъглици сред смога на столицата, в която веднъж творят добро, друг път – щуротии, понякога даже и откровени злини, съвсем балансирано и неангажиращо горките мъгъли от наш вид. Докато една неприятна нощ няколко странни сенки започват злокобен рейд, отвличащ с неясни цели и изход същите тези одарени хорица, на които може би завиждате, макар и да няма точно за какво поради разни морализаторски причини, пречещи им да си вземат световното господство, както бихме сторили всички ние, озовали се в притежание на нещо свръхестественко под ръка. Добрите и лошите магове живеят до момента в едно негласно презрение, съчетано със спорадичен въргал, но с появата на неясен елемент, агресивно – негативно настроен и към двете фракции, нещата се променят, и доскорошните врагове и хищници трябва някак да намерят златната среда, и някак да оцелеят, евентуално заедно.

Сега, аз не мога да кажа, че съм от почитателите на ърбъна – обичайно го свързвам с твърде много копиране без оригиналност, а прекалено яркото принизяване на божественото, и изкарването на доброволното нормалничене за висше благо винаги са ми бъркали в читателското здраве и стомахче. Софийските магьосници са приятно разнообразие на сцената на градското фентъзи – едно, че се чете лесно и увлекателно, но е написано изключително премерено, без да се изпада в просташка кинематографичност тип „те ти сценария, дай ми хонорара“, или в преекспонирането на разни патриотично – булгаристански идеи, съчетани с откровено копиране на до болка познати сюжети. Мартин Колев някак успява да впечатли дори киселяк като мен, включвайки образи, с които мога, ако не да се идентифцирам, то поне да симпатизирам до степен да ми пука и да им треперя над животеца, като наличието на някоя и друга котка, признавам, много помага. Лошият лош е напълно неочакван, любовната история е ненатрапчива и даваща надежда да се развие смислено, а неволният супер герой се е получил добре балансиращ умения и некомпетентност в нещо, което ми се вижда адекватно за ситуацията като поведение. И да, ще следя и за втората част на тази едновременно непретенциозна, но и твърдо запомняща се с качество книжка, която дори аз, най-неърбънестия читател от Околовръстното шосе на север, признавам за много добра с ръчичка на сърцето. Честна чавдарска – от пионерската ме деляха само няколко месеца, тюх, и демокрация.

Пръстенът на нибелунга

Елена Павлова, Петър Станимиров

Нека ви разкажа за една колекция от визуално – вербални бижута, съчетали класическа история – по-добрата нордическа митология, поне според мен, от либретото на една велика опера, преразказана от безспорната майсторка на словото Елена Павлова и илюстрирана от магьосника на фентъзийните изображения, оживили не една разкошна книга – Петър Станимиров. Страховитият екип на Кибеа, които аз познавах само като издатели на текстове за здравословен живот и себеусъвършенстване, се захващат с един мащабен проект, несравним с нищо дори далечно подобно на пазара ни, и резултатите са квартет от произведения на изкуството, дето не знаеш да си ги закачиш в рамки ли, да ги сложиш на масичката за ежедневно вдъхване на думи и визии ли, или да ги пазиш в сейф за бъдещите поколения, далече от мазни пръсти, детски фулмастери и чудовища, които прегъват страниците, вместо да ползват книгоразделители.

В ценността на тези книги и слепец би се убедил само като подържи някоя от тях в ръце, и вдъхне от аромата на изящно и с много любов направена книга, каквато поради възрастта ми помня от едно време като вид поне от някои много специални издания от братска Русия, продаващи се в странното културно чудо Руска книжарница, обикновено с името Радуга на него. Да, това си остава за мен символ и еталон на детски рай – руската книжарница, пълна с красота в книжна форма, от която не можех да придобия кой знае колко поради крехката си възраст. Но сега наваксвам с колекционирането на книжни красоти, и Нибелунгите са вече на почетно място. Ако все пак не ви стига това да имате крещяща нужда от четирите красиви албума, които по съвместителство са и доста добри фентъзи истории – нека ви разкажа и малко сюжет, тъй като едва ли ще прекарате към десетина часа от живота си в гледане на оригиналната опера на немски език.

В една алтернативна реалност, която много напомня нордическите предания, Один се казва Вотан, и е в процес на планиране на великата Валхала, където да се отдава на безкрайни запои, докато вярната му съпруга и покровителка на семейното огнище ходи да върши разни божественярски задачки тип Хера мрази Херкулес. За целта му трябва помощта на великаните, единият от които има лошия късмет да се влюби е местната богиня на красотата, която си е класическа шаврантия, и му се пада някак етърва, та трябва хем да угоди на жената за новата къща, хем да не продаде роднина за целите. Междувременно кралят на джуджетата е далече от емоционалните тегоби, но го обсебва идеята за едно мултивселенно господство, чрез добиване на едно конкретно парче злато, скрито в дълбините на Рейн и пазено от няколко празноглави русалки. От златцето се прави пръстен – изненада, изненада, Сауроне, и коронка, но по стечение на обстоятелствата същите се озовават в ръцете Вотански и служат за заплащане за Валхала. Което води до пръкването на Смог…ъъъ, Фафнир, и началото на една добра игра на ментален шах между едноокият бог, рижият Локи – покровител на огъня и няколко велики смъртни, в чиито съдби има твърде много намеса и твърде малко свобода, колкото и да се твърди обратното.

Очакват ви герои, които имат немалко слабости и моменти на абсолютна негероичност; лошковци, с много добра мотивация, но доста ограничени способности за причиняване на твърде дълготрайни последици, и богове, в които божественото не им е в характера, а само в годините и магиите, иначе са си съвсем обикновени хорица, че даже и по-малко, със всичките им страсти и низости, но в доста глобален мащаб. Магии, битки и любов; валкирии, мойри и гарвани; призраци, заблуди и закъсняла прошка. Епичност в най-рядката си и оригинална форма, вдъхновила хиляди писачи, музиканти, творци като цяло от столетия насам. Операта наистина е забавно нещо, когато не я слушаш, а четеш – препоръчвам и една стара жълта книжка, която обожавах да чета като малка – Книга за операта, събрала невероятни истории около създаването на всяка една опера плюс съответното либрето под формата обикновено на приказка. Както и една голяма комиксова сборка наречена История на музиката в рисунки, която нелегално купих преди повече от двадесет и пет години с пари, дадени ми за храна на една екскурзия до Копривщица. НО най-вече – тази тетралогия, която е може би най-красивото нещо в хартиена форма, излизало някога на пазара ни. Нима ви трябват повече аргументи, сериозно?

Черният гмурец

Искрен Веселинов

Хубави фентъзийни книги, предназначени за по-скоро малките читатели, но не кои да е, ами онези с подчертаната емоционална чувствителност и интелект, все още незатъпен от агресивните социални мрежи и риалити предаванията по сценарий. Винаги ще си остане любима за мен поредицата на Весела Фламбурари за Мина, както и на Юлия Спиридонова за Попътечото (с изключение на третата част, където темата екология ме хвана в много неподходящо настроение), и ще препоръчвам и двете авторки с две ръце на всяка загрижена майка, която публикува в огромната група на Какво четеш – „Ужас, имам подрастващо, което не чете, как да го накарам да отвори книга?“. Но ето, че мога да добавя още едно заглавие към искрените си препоръки за четене, която може спокойно да се съревновава с Рик Риърдън или Майкъл Скот, или който там е актуалния любимец на всичко около началото на пубертета. Ами да, възможно е.

Сега, знам какво ще кажете като видите книгата в книжарницата – как да дам тази огромна тухла на детето си и да очаквам, че ще прочете повече от две страници преди да се пречупи и да се хване за таблета. Вярно, това си е проблем, но ако хвърлите поглед към собствената си книжна в колекция, в която ако сте от актуалните фентъзисти ще се мъдрят поне няколко тухлоподобия с имена като Хари Потър, Огън и лед или Колелото на времето, ще признаете, че може би точно обемът не е винаги препъни камъчето на читателските начинания. Но, да, ако зависеше от мен Черният гмурец щеше да е една чудесна трилогия в спретнати книжки с красиви корици, които да могат да се носят лесно из раници, големи джобове и чантички, и да се четат в час. Вероятно обаче чисто финансови и технически са били причините да имате един почти 800 страничен епос в ръцете си. Но ви уверявам, че си заслужава. А ето и малко от историята.

Малко момиче от действителността ни, от тези модерните деца, които не могат да се похвалят с класическа семейна среда, но не и с липса на любов от роднините си, попада на мистериозно зайче, способно да ѝ говори в мислите, което се оказва трансмутиран велик магьосник от онези надутите, леко злите и киселите, които обикновено бием с армия от елфи и дриади по игрите. Но в правилната ситуация на наличие на меки лапки и пухава опашка, и най-големият гад всъщност се оказва леко жертва на обстоятелствата и силите си, отгледан да бъде особен вид надчовешки повелител на вселенски процеси, а не просто нормален човек.  А това малко или много си влияе върху характера. И сега този ми ти космически повелител се оказва зависим от малко момиченце, за щастие надарено с магични сили и произлизащо от древен род на вещици, и тръгва на пътешествие в собственото си селение, за да оправи нещата и бъде вече нужния, а не логичния повелител на света си.

А този свят е красив, ужасно красив и съчетаващ в себе си митове и легенди от собствените ни земи и околовръст, от онези почти доисторически времена, когато природата е имала достатъчно осезаеми лица и силите ѝ са били почти неограничени. Хората отново са язва по лицето на вселената, раса – унищожител на другите, потъпкваща древните, неразбираща различните, анихилираща силните. Но все пак не всички са си отишли – тук са и самодивите, юдите, древните вълци, магичните животни, аватарите на цялото сътворение, живеещи на остатъците от магията, и още какви ли не епични герои от почти забравените легенди. Тук са и злите магьосници обаче, които искат да събудят онази част на живота, която отговаря за хаоса и мрака, и което логично ще доведе до край на всичко светло и добро, или най-малкото ще разтърси баланса изоснови до степен и на Кхтулу и приятели да не им иска да останат за партито по закриване на света.

В богатството на този изумителен мизансцен имаме няколко централни герои, към които почти незабавно ще емпатизирате до степен да стискате палци и да прелиствате френетично страници по малките часове, омагьосани в красивите думи на лесния за четене, но и много приятно интелигентен език на автора, мятайки се от приключение в приключение, от една земя на друга, срещайки сума ти създания, за които толкова отдавна сме знаели, че въобще сме ги забравили от поколения. За мен Черният гмурец е от книгите, които се четат през зимните ваканции, на топло, с чаша какао или чай, пътувайки спокойно през разкошната фантазия на автора на едно изумително приключение за малки и големи. Та ако ви е много сиво навън, и имате свободно време – ето ви една добра идея за стопляне на душата .