Сказания за ледената планина

Александър Драганов

skazaniq-book

Навремето имах огромен проблем с книгите на Салваторе – в тях имаше нещо изключително зарибяващо, каращо те да четеш почти насила обективно погледнато доста посредствени текстове, и да не можеш да откъснеш поглед от безкрайните бойни сцени, винаги изключително красивия декор и вечните политически коректно различни другари на всевеликия Дризт, който по най-невероятно необоснованите причини от истински лорд на мрака и зловещите удоволствие на матриархалния свят на тъмните елфи, се превръща в симпатяга, който се бори за каузата на добрите. Е, тук си имаме наш Дризт, минал по що-годе същия път на осъзнаване и частично отхвърляне на тъмната си страна, но странно как – тук той не ме дразни, може би защото е имал смелостта да запази мрака в себе си, и да го ползва, без да изпада в самосъжаление от действията си. Което е наистина свежо разнообразие.

Освен основното ни момче Алтиарин, в този роман от разкази – между другото това е любимата ми форма на романизиране на приключенско фентъзи, ако не сте се досетили от някой и друг мой материал, компания ни правят и една много мила и добра вещица, по съвместителство и голямата любов на мрачното ни анти-геройче, както и един вампир, дето ме дразни винаги щом пусне кранчетата на кървавите си сълзи. Наречете ме консерва, но както не съм от почитателите на блещукащите вампири – фотомодели, така и не одобрявам тяхната им животинска форма тип истинския Дракула, ама няколкостотин годишен, свръх силен хубавец да се тръшка при всяко оспорване на приятелските и романтичните му чувства ми дойде малко в повече. Когато обаче не реве, вампирът Римиел е доста впечатляващ субект, способен на всички, че и някои нови, кръвопийски номера, и то със стил, който ще засрами всите анрайски изчадия в Ню Орлийнс заедно.

Героите имат всички нужни характеристики за приключенци – изключителни и взаимодопълващи се умения, много силна харизма и една ненакърнима доброта, която нищо свършено в миналото, независимо от кошмарния му характер, няма да засенчи, защото понякога си има обяснение за всичко, и то наистина смислено. В момента чета една много добра поредица на Дейвид Далглиш за двама братя полу-орки, на която ще отделя много специално внимание, и където този същият мотив за опрощението е широко и определено логично застъпен, та може да се каже, че и по нашите земи сме на вълната на най-актуалните течения във фентъзи жанра.  Ама и лошите си лоши са истинските звезди на историята – толкова брутални, изящно жестоки и невероятно изобретателни в нескончаемата си злост създания рядко ще намерите на едно място, независимо дали са силфи, вампири, покварени елфи, паладини, и черешката на тортата – тъмните слуги на хаоса, на които една мъничка хаотична Хелс им стиска палци до края, защото не може да им се отрече нито целеустремеността, нито креативността на мъченията, които си пазят за битки или по-дискретни срещи отблизо с нечии бъдещи останки.

И въобще, ако си търсите чудесно разтоварващо четиво, което въпреки ясните връзки със Салваторе, аз лично ще оприлича на доста по-уважавания от мен Хауърд – ето ви го – класически приключенско, но и свежо модерно фентъзи, със запомнящи се герои, които няма да ви разочароват, и ще имат късмета да оцелеят до последната страница, както си трябва, а няма да паднат под ножа на създателя си по Мартиновски (айде стига необосновано щедра кървавица от добродушковци, моля). Много се надявам да видя скоро и продължение – цял свят чака малкия ни квартет от горди герои – да, не съм ви казала за четвъртото красиво допълнение, но имам чувството, че тя тепърва ще се превърне в нещо много, много специално; да се потопи в нови вълнения, пътешествия и в близки срещи от третия вид с орди от немислими чудовища и въплътено зло. За почителите на фентъзито такова, каквото ни накара да се влюбим в жанра някога.

 

Машина за истории

picture_1894

Това е проект, създаден с голяма любов – и от пишещите, и от редактиращите, и от издаващите, и от рисуващите в него. Не е нещо, което ще донесе милиони, но е нещо, което прави живота смислен, особено ако намери своите читатели, които ще се осмелят да погледнат и към небето, а не само в краката си. За мен е истинска привилегия и чест да съм едно от малките зъбчатки в голямата машина за истории, и искам да ви открехна за малко вратата към едно многофасетно измерение на идеите, чрез моя предговор към това малко съкровище, препоръчвано от всяко мое алтер его в непознат до сега унисон – тоест, ако прочетете дори една книга тази година, Животът, Вселената и всичко останало ще спечелят по една космическа усмивка, щом изборът ви е точно тази.

Една машина някъде там върти вселената около орбита безвремие без секунда почивка. Дали се намира в главата на някой непознат, всесилен бог, или част от гигантски космически кораб на създателите – иноземци, или по частица от нея тихо мърка някъде дълбоко във всеки от нас, носейки гордото название душа? Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно. Една специална група от осъзнати носители на зъбни колелца от фантазия се обединяват пред вас, съчетавайки се в машина за истории, каквито трябва да узнаете, да усетите, да скътате някъде там, до своето персонално парченце вечност. И току – виж и във вас се събуди онзи творец в зародиш, готов да избуи в истински думосъздател, оставящ не просто следа, а ясна, огнена диря в съзнанията на хиляди, търсещи не просто своята истина, ами своята лична история.

Разказите в ръцете ви са събирани в продължение на 5 години, отсети от стотици други предложения за уникално разбиране на живота, вселената и всичко останало, но винаги с онази нотка на фантастичност, понякога толкова реална, че усъмнява не само в собственото ни вярване за ежедневност, а и:

В чуждите кожи, които носим като маски, криещи ни от собствената самота.

В думите на другите, търсещи начин да изтръгнат личната си болка, като я прехвърлят на някой друг.

В желанието ни да имаме всичко, без да дадем и частица от себе си.

В битката със собственото аз, което в отчаян опит за самосъхранение достига до неизбежното самоунищожение.

В любовта, и вечността, и всичко помежду им.

В детството, и порастването, и липсата на време между тях.

Във вътрешния глас, често бъркан за гузна съвест, докато същият мечтае за кариера като нощен сън или поне нечий дневен блян.

В кафето – истинската напитка на боговете на живота.

В книгите, но не като отражатели на деня, а негови създатели.

В душата, която не би трябвало да е жива в предметите, но там се оказва най-силна и вярна.

Във вдъхновението, чийто източник трябва винаги да остане забулен в мистерия.

В халюцинациите, които виждат отвъд възможното, но не са невъзможни.

В смъртта и липсата ѝ, до последното тиктакане на бомбата живот.

В смъртта и наличието ѝ, до първата сълза на осъзнаването.

В случайностите, с които обичайно започват най-добрите истории.

В цялостта, така красиво изтичаща между пръстите.

В надеждата, губеща се изящно в последните лъчи на залеза.

В сътворението, изглеждащо толкова случайно, и чуждо, и натрапено, ако се замисли човек.

В частите от цялото, толкова лесно привнасяни в жертва, щом се намери правилния олтар.

В цялото от части, което се разделя само, за да приеме нечия жертва. Или само да си я вземе.

В кафето, отново. То ще ни надживее.

В живота, отново. Той ще ни изпревари по пътя напред и нагоре.

В огъня, и танца, и болката, и смисъла. И всичко отначало, и някъде назад.

В анихилацията и неразбираемостта на първия контакт. Защото не е първи, и няма ред в безредието на нечовешката тлен.

В комуникацията и хаотичната експлозия от информация, която се опитва да се домогне до правото си да бъде призната за истина.

В убеждението, че сме постигнали приемливо ниво на задоволеност. Докато започне съня. Или не се събудим от него.

Във възможностите на дигиталния свят, твърде бързо превръщащи се в ограничения.

В бъдещето. Във Вселената. Винаги четете ситния шрифт.

Всеки текст е нота, цвят, есенция, намек за ухание, спомен от един събуден ум, търсещ отговори и задаващ въпроси едновременно към целия свят. Само питащите, съмняващите се, приключенците по душа могат да намерят ключа към сътворението, сами ставащи съ-творци на лични вселени, населени с достойни да се мерят и с най-болезнената реалност души. Запознайте вътрешните си читатели с нещо специално избрано само за тях, което ще се връща като съновидения наяве и отвъд стената на будността, точно когато не гледате в правилната посока. Но фантазията винаги дебне, за да ви спаси, за да ви открадне, за да ви освободи. Полетете над границите, и повярвайте във вселената възможности. Защото тя определено вярва във вас. А машината някъде там продължава своя нетленен ход до заника на времето и обратно до зората му. Защото няма нищо по-безкрайно от наистина добрата история.

Заливът

Илко Германов

zalivat-9786192000189

След почти непростимо дълго чакане се отправям на ново шеметно пътешествие с най-любимите ми джуджаци на вселената Боре, Лонди и Нуфри, които последно току се измъкнаха от страшните си пещери и подземни лабиринти, за да се озоват под тежестта на голямото синьо, наречено толкова зловещо небе, в свят, където отвсякъде дебнат огромни динозаври, които хората така безрасъдно наричаме с лековатите термини чайки, кокошки и пиявици. Да, за дребосъците дори една досадна птичка има размерите на мезозойски птеродактил, и носи същата опасност от ненавременно поглъщане и бавно храносмилане, така неудобен край за най-смелия и добил епичен професионален ранг в оцеляването народ.

Ще се понесем на гърбовете на услужливи костенурки, с които ще минем хиляди сантиметри плажна ивица, дълбока джунгла, мрачни дупки и свещени обиталища, докато търсим обетованата земя с кристално чиста вода, спокойствие и никакви трудно убиваеми хищници на разстояние поне метър – метър и половина около селището. Като в класически приключенски роман ни дебнат отвсякъде примитивни племена – човекоядци, черни некроманти, гигантски хамелеонови убийци, сливащи се с мрака, тайни общества, откъснали се от реалността и, разбира се, романтична любов на фона на тропически звуци и трагични битки, в които се губят верни приятели и смели поддръжници на малките пилигрими. Но не всяка смърт е окончателна, и за добрите, и за лошите, варианти винаги има.

Като в една по-зловеща версия на великите килимени хора на Пратчет, и тук от всяка страница блика много смях, шеги и странни ситуации от почти човешки вид, наред с чиста фантазия, технологична магия и почти хиперборейско ниво на сблъсъците и приключенията, съчетавайки Конан и Индиана Джоунс в стоплящо сетивата повествование, част от една от най-добрите поредици на фентъзийния фронт, писана наистина като за мен в идеалните пропорции на епика и ярки индивидуални образи, минаващи през най-неочакваните и изпипани предизвикателства, каквито рядко можем да намерим в някой преводен автор.

Силно препоръчвам Заливът и първата част на поредицата – Голямото отвън за всички почитатели на истински добре и вдъхновено написаното фентъзи, създадено за откровено  забавление на читателите си – без философии, депресиращи в сивотата си битовизми или излишно детайлно описано насилие над малки деца. Не, че няма кръв, предателства, низости и добре описани зловещи битки, и толкова отвратителни създания, че да обагрят някой и друг нощен сън в цветовете на истински кошмар, но всичко е в идеалната пропорция на златното приключение, което просто трябва да бъде разказано покрай лагерен огън или бумтяща камина в страноприемница, като истинска легенда за герои, в които няма как онова вътрешното, вечно любопитно ококорено към всичко нестандартно и цветно дете, да не се влюби за секунди. И очаквам следващата част на моята джуджешка сага, където смятам, че му е крайно време на Нуфри да се позадоми малко – да го видим с каква технология ще се измъкне и от тази животозастрашаваща ситуация 🙂

Легендата за Мина, магиите и едно порастване

15181530_1356523207745598_5400273758212110341_n 190998_b 198340_b

За едно приключение в книги, пътуване в мисли и пристигане за началото на едно ново и още по-вълнуващо пътешествие – за Мина и магията на едно малко момиченце да вдъхне фантазия и желание за различност у попорасналата си приятелка от едно друго измерение. В няколко детски книги понякога спи повече мъдрост, отколкото в цели библиотеки заглавия за самоусъвършенстване на възрастни, когато са написани с обич и истинска топлота. За боярата, долната земя и израстването:

http://trubadurs.com/2017/02/02/mina-i-magiyata-na-edno-porastvane-revyu-20170202/

Господарите на вселената и Стопаните на луната и слънцето

15747550_2154153411477252_7032579026477298560_n 15726231_2154106174815309_3754756270846638191_n

Аз от комикси какво разбирам? Правилно, нищо. Така де, моето поколение считаше за комикс книжлетата с Мики Маус, Бамзе и Доналд Дък, а не новите рисувани епоси на Супермен, Аквамен, Нинам-си-кой-мен. Невинните години отпреди Христа, за чудещите си кога са били тези непонятни времена. Но винаги очите ми добиват размера на десертни чинийки, когато намеря красива книга, в която е вложена огромна любов, не само по написването, ами в цялото оформление, до последната буквичка, краска и трошица красота, предназначени за чистото удоволствие на читателя. И ето, че попаднах на ето тези великолепия, издадени от едно специално място с повече от странно име, което автоматично му дава +10 точки неустоимо очарование :  Grozen Entertainment 

Чрез случайно открит базар в недрата на всемогъщия фейсбук на име Тиа Коритарева – благотворителен базар за малкия киборг,  целящ да събере средства за едно от най-сладурските същественца, които наистина дори и аз мога да призная за нашето светло бъдеще като вид, се добрах до тези две произведения на изкуството, съчетаващи изключително забавни истории с арт, чието ниво дори и твърдо не-артистичната ми душа оцени като стоплящ естета в мен, а има и музика, с която атмосферата добива почти осезаема плътност, и сетивата се прегръщат, за да изпитат заедно една чиста форма на душевно удоволствие. 

Господари на вселената е история за винаги отчаяните опити на две извънземни с огромни гъбовидни глави да ни довършат веднъж завинаги като раса, но дали защото изглеждат като първи братовчеди по инцестна линия на Шекспир, а може би защото имат късмета на Катерицата от Ледена епоха – винаги се провалят повече от зрелищно, като по петите им обичайно се влачат пълчища от дракони, скелети, чудовища и праисторически хора, дето не са съгласни с това коя да им е целта за унищожение. Със сигурност ще ви станат изключително симпатични, и даже без да се усетите ще се окажете стиснали здраво палци дано поне тоя път затрият тия гадове човеците, и после със сепване ще се осъзнаете, че принадлежите към обекта на целево анихилиране, и ще се кикотите дълго на силата на емпатичността.

Стопаните на слънцето и луната пък е поетична елегия с нежни ърбън елементи, след която вече много внимателно ще се вглеждам в разкопките за поредната станция на метрото, и ще си нося поне един буркан със сирене под ръка. Етно история за слънцето и луната като леко непослушни, но много мили добичета, обгрижвани от симпатични същества с многоцветни коси и многоцветни легенди за разказване, относно земята, миналото и бъдещето ни, оставено в ръцете на винаги твърде немърливите и концентрирани в преследване на личното си щастие хора. Изключително уютна и усмихваща, макар и по друг начин, различен от Господарите на вселената, тази книга умолява да бъде прочетена в някоя топла вечер пред камината, с голяма чаша какао в ръка, заедно с някой фърфалак току до лакътя ви, надничащ любопито и заливащ ви с милион въпроси, на които сам ще открие най-правилните отговори.

И двете книги можете да закупите от сайта на издателството, или от базара във Фейсбук – когато удоволствието на книжния естет и усещането за направено добро се съчетаят, там някъде една книжна фея се залива в щастието на шумолящия си смях. А аз книжните феи най-обичам да ги разкикотвам, рода сме си, все пак. 🙂

Приказка за магьосници, физици и дракон

Геновева Детелинова

19283077

Забавното фентъзи е жанр, разделящ фендъма от десетилетия по-ефективно от брадат чичка с крива гьостерица, клечащ пред мръсен гьол някъде в Средния изток. Според едните това е извратена абоминация, помагаща на разни средно бездарни индивиди да компенсират неспособността си да създадат сериозен сюжет, и вместо това списващи пасквили, с които да свалят разни лесно впечатляващи се библиотекарки от тип Американски пай. Но според вторите, по-умните, по-красивите, по-очарователните във всяко едно отношение (познайте аз сред кои съм 🙂 ) – комедийното, саркастичното, хилещото, ебаващото, подбиващото и откаченяшкото фентъзи е най-доброто, което може да се пръкне от един гениален мозък. Да, защото усмивката до уши често е единственото, което прави разликата между девствен до гроб нърд с компютър вместо мозък, и изключително забавен тип, чиито физически качества придобиват точно нулево значение в очите на истинската жена, след като същият успее да я накара леко да се напишка от смях. Съвсем лекичко, разбира се. Можете да ползвате тази вселенска мъдрост както пожелаете, съвсем безплатно от коша с умностите за приятели.

За короната на български Пратчет в сърцето ми безапелационно, или поне с достатъчно количество добре премерени удари по нахалните тикви на конкуренцията, се извисява Калоян Захариев, но Геновева Детелинова спокойно може да се настани на феминистично равнопоставено кресло на кралица току до него, и съвсем мъничко по-високо. Щото сме жени, що. И ако си търсите страхотна история, в която няма размотавания, излишества и клиширани глупости – то безумната комбинация между магьосници, физици, дракон, и ако може да добавя – някоя и друга чаша портоколав сок, е точно вашето нещо, бира, билет за страната Нахиландия, където най-голямата опастност е лекичко да отпуснеш задържащия отходни течности и твърдости механизъм, поради задавящите вълни смях. Въобще пригответе си чувството за хумор и се отпуснете за едно шеметно пътуване между измеренията.

За кого да ви разкажа – за изключително симпатичния гей-адвокат-акула, или еднокраката бюрократична вещица, или доста симпатичния отнемател на остри предмети тип картофобелачки, и самите влюбени до уши в него ползвателки на картофобелачките? Защото до Елизабет, организираща си самопреврати от време на време, обожаващия сапунени сериали сфинкс и физика-крадец с маскирани в меки чорапки ръчички все ще стигнете. Няма да подминете и полу-голите хора на красиви вещоря (как ли пък не), изключително фотогеничния със всичките си глави змей – левент, и неговата класическа тъща, дето със всякакви змии и гущери се е справяла, та с един зет като мед ли няма. А ако всичко това са само мъничка част от второстепенните мутри, представете си какви образи ви очакват в основните виновници за бъркотията по иноземски.

С изключително премерено чувство за хумор и невероятно усещане за идеалното количество думи не можете да сбъркате. Приказката… е доста пиперлива и саркастична история носеща настроение като от ранния Пратчет – защото знам, че по-късните му неща са по-тъмни. Тук вълната на задоволство и лекият емоционален бриз, освежаващ деня ви са гарантирани като торби с фалшиви бюлетини на избори. Но фалшивост няма, нито прозаичност или позьорство,  и то няма как и да има, в история в която намират своето идеално място и суетен дракон, и готин бебо-престолонаследник, и доста симпатичен за управление магически народ, органзиращ си безкръвни публични екзекуции без труп на равни интервали от време за поддържане на обществения дух. Мисля, че мернах и един гигантски вариант на Кличко, който си пада малко бог на едно подозрително напомнящо на собственото ни общество, дето обаче като се събере по малко съмнителен откъм мекост на китките начин с Дионий, ще се оправи. Ей такива са от началото до края, как не сте заровили кикотещи носове в книжката още – не знам, направо не знам.

Демон на отмъщението

Тойо Йокугава

elfi-fbs-025x

Фенфиковете са двуостър меч с много опасни краища – твърде внушително множество са предубедените хора по темата, особено когато става за колос на фентъзи жанра като вездесъщия Конан, пък и в интерес на истината – малко са качествените неща, които хем да вървят в руслото на оригинала, хем да придадат някаква идентичност и оригиналност на автора, и да те накарат да си кажеш – „този май от никъде не е преписал, и пак се чете, ех, че хубаво“. И конкретно за този сборник, издаден преди сума ти светлинни години от едно спорно издателство, сбъдващо приключенски мечти с името Елф, си заслужава определено четенето, като моля да се абстрахирате от мистификацията с японския почитател на конаниадата – Тойо Йокугава според различни източници крие доста по-балканското име Йото Йотов. И това в никакъв случай не е лошо.

Сборникът съдържа няколко разказа за младия Конан от времето, когато е крадец, приключенец и оцеляващ хубавец, който не се свени да убие някой и друг несретник, спаси красавицата и я овъргаля в сламата, като помежду другото и се забърка с една купчина демони, които бързичко подвиват опашки, пипала или каквото там си имат, разбрали, че пред тях стои нещо твърдоглаво, непоклатимо и много, много по-страшно от цяла вечност забвение, което може да ги довърши някак обидно лесно, ако му се прииска. Но има и още няколко съкровища, изцяло в класически приключенския стил на меча и магията, разказващи ни приказки за драконови сънища, демонска любов и чудовищни легенди от странни местенца по света. Бонус или търсен финал – усещането за изключително приятна стилова завършеност си е налице.

Няма да навлизам  в подробности за невероятните, напрегнати и напълно равностойни двубои, мъчните битки със същества от обичайно не-човешки и не-съвсем-земен произход, и изключително красивите и също толкова изключително дащни и одарени с всякакви природни екстри девойки, които разпознават алфа – мъжкаря само по миризмата. Ако някога накъде попаднете на това сборниче – не го подминавайте с леко презрително повдигната вежда. Защото Демон на отмъщението си е попадение – много Хауърд с подчертан  класически подход и искрено уважение към героя, света му и правилата му, без упражнения по нарочно оригиналничене или осъвременяване на оригинала. Точно такива са идеалните фенфикове, не си причинявайте липсата им в читателското ви досие.