Заветът на викинга

Георги Връбчев

Странен проект – две мънички книжки, едната на български, другата на английски, свитък първи от многообещаваща епика, носеща елементи на Конан и Викингите, и то в най-добрия смисъл и стилистика на жанра приключенско фентъзи. Размерът уж не предвещава нещо значимо, но открехва вратата към замръзналия свят на очевидно доста потенциално епичния герой Ерик, дава начало на легенда, на авантюра в ледовете на севера, където детството е отказано за всички потомци на истинските герои. Очакват ви едно добро количество битки, измяна, смърт, погребални ритуали насред злонравната природа, сред която се изковават характери и унищожават души, защото на силата кога ѝ е била нужна душевност. Внимание, това е само началото на епос – наречете го разказ, новела, прикуъл – изберете сами какви ще са вашите първи стъпки на едно ново и несъмнено вдъхновяващо пътешествие, което би накарало дори бащицата на героичните фантастики да се чувства горд от завета си.

Сюжетът се изгражда с прецизното темпо на далеч по-голяма история, която признавам аз лично възнамерявам да проследя докъдето стигне. Образите наминават за кратко, изградени с класическата хиперболизация на силата и достойнството, или силата и низостта – защото силата е задължителен елемент за всеки в тази вселена, и ако очаквате достоверните за днешните младежи мрънкотене, съмнения и тръшкане с вечното Защо аз на уста – няма да намерите и помен от подобия. За причините поредицата свитъци да излиза в тази си форма – двуезична и двукнижна, не съм запозната, но самият факт, че е част от изданията на Гаяна, за мен е достатъчна атестация за нещо винаги заслужаващо си четенето, подбрано от най-обещаващите родни автори на фантазмените стилове. Та след като сме отворили врата, ще чакат да се отворят и прозорци, и въобще да нахлуя в легендата за Ерик, където да слушам приказките за неговото въздигане сред геройския пантеон на Валхала, каквото още от сега гарантирам, че ще се случи на коравото хлапе, можещо да вижда между тъканта на реалността. Едно добро начало, което ще следя внимателно, и призовавам читателите с авантюристичен дух да направят същото, защото тук има нещо специално конанистко, а си ме знаете какъв отчаян конан-фен съм.

 

Little book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.

Отделила се от битието тежко, и унесла се в етера на мечтите…

Шити Браун Дж

Уважаеми дами и господа, ще ви разкажа за две книги, които са… те са… всъщност са…

Чакайте, ще почна другояче. Първом – извадете си чувството за хумор. Цялото, да цялото, нищо не запазвайте за черни дни, че ще ви трябва за кафявите настоящета. Значи, всички посещаваме едно малко и обичайно чисто местенце, където прекарваме известно време седнали на порцеланово столче, гледащи замислено някъде в небитието като истинския мислител на Роден, докато перисталтиката ни оттървава от разни ненужности, снабдени с понякога неприятна консистенция и винаги засрамващо ухание. И докато отделяме нужното време в сбогуване с прекрасните ни закуска, обяд и вечеря, честичко работим и за интелектуалното ни развитие посредством я телефон, я вестник, и даже дори и – внимание -книга. Сещате се кой е моя компаньон в избавителските от теглото човешко сесии, но има книги, които не просто са подходящи за тоалетната – те са създадени за там. И ето ви един ярък в задушевния си облак от сероводород пример.

Признавам, дълго време смятах, че такива книги няма. Така де, да напишеш истории за фекалии, явно само за фекалии, и да ги кръстиш със звучната комбинация на хора срали и заспали, и очевидно се омазали, ми се струваше една доста добра шега. Но представете си моето искрено изумление, когато осъзнах, че тези книги са истински, напечатани са, на хартия, разгръщат се и се четат. Кой е автора – не е известно. Кой е редактора – също. Мъж или жена – по-скоро бих заложила на творение от по-силната част на човечеството, като в ролята на половинката, която може да прекара безкрайно много време съзерцавайки личната си кафява купчинка, и даже би си я снимал за спомен, ако е в някоя екзотична форма на Мики Маус, Папата или Звездата на смъртта. Какво, случвало се е. А обещанието за фекален трилър никак не е пресилено – даже е съвсем уместно, ама неочакваният край обаче винаги е очакван. И кафяв, предимно. Виж, за консистенцията има вариации.

Но за какво всъщност разказва превеликият крал на плодовете на отделителната система Шити Браун в младша форма? Дали да ви спомена историята за войничето, което получило апоплектичен удар, защото винаги имало навика да си разглежда ежедневните димящи творения, но неговите гадни приятелчета му отмъкнали безшумно изкуството с една лопата току изпод подопашието, с което му докарали най-огромния шок в живота, карайки го да обмисли възможността за прозрачно ако? Или да ви разкажа за нашенеца в автобус някъде насред пустинята, каран от шофьор, който бил по-малко от склонен да паркира насред пясък, змии и разни талибани, които не прощават на никой бледолик, та му се наложило да попътува няколко километра с плахо подаващо се от главната врата окръгление, плачещо с бледо шоколадовите сълзи на ненавременната диария?

Неее, всъщност перлата в короната е невероятната любовна история на едно момче, влюбило се в своята избраница след като станало свидетел на най-епичната дефекация в историята на музиката, истинско рондо, кресчендо и епопея на забравените за хор и оркестър от цимбали, тимпани и един голям гонг. Сериозно, това Ромео, Жулиета – аматьори. Съвсем друга бира си е да влюбиш в звука на пръцките на прекрасната си жена, и да погледнеш с ново уважение иначе идеалните ѝ задни извивки, съзирайки в тях инструмент, глас и извънземна технология за ароматерапия на стероиди. Ето такава любов си пожелавам да ми се случи някога. Е, точно тази история не свършва подобаващо, но дава ясна поука – не смесвайте прецизна увертюра за женски глутеус с жалка сюита за мъжки дирник, не дава добър резултат.

Иначе, с автора ще се отправите на едно малко хлъзгаво, леко понамирисващо и съвсем мъничко засрамващо пътешествие, което ще ви даде отговори на въпросите дали изящния нос-специалист на Диор може да удържи на мощния плам на блатен български газ от човешки произход; как вегетарианството е основната причина за разбитите от ремонти на отходната канализация улици не само у нас, ами и по света; как се играе полу-седнало хоро с леко замърсена тоалетна хартия за байряк, и два квадрата вече не много бели плочки за мегдан; кой е кода на Хитлер, дето няма да се хареса на никой левскар, освен ако не си падате по надписи на стената с мумифицирани дарадонки; как червеното вино и срещналите ненавременната си смърт семейства прасета ще ви докарат до това да гледате кино прав и изплашен да не се разтвори портала към адските двери точно около вашето любимо изходче – щото ако го наричате входче, този страх явно няма как да ви владее…

Та, това е мъничка част от от цялото съмнително очарование, написано от човек грамотен и интелигентен, ако и с твърде много истории за кафявите водопади. Щото, признайте, всички имаме поне по една такава, особено ако сме прекарали някакво време в Студентски град, но това тук е паноптикум от изпражнителни упражнения по стил, които ако не ви разхилят до сълзи, поне ще помогнат при някое по-запечено положение след месно-млечна вакханалия, или ще ви върнат няколко години или десетилетия назад, когато се случи онова, за което вече не говорите пред приятели, но с особена топлота си припомняте насаме. Сещате се, хайде сега. Дали това е висша литература, кандидат за приз, нещо, за което да говорите с малко снобареещите си приятели? О, богове, не. Но дали е нещо забавно, смущаващо и изкарващо по една крива усмивка, съчетаваща гордост, срам и още малко гордост – о, да. Аз се приготвям за среща с втората част на мултилогията за човещинката в най-фибрена форма, и се надявам да имам винаги една хубава тоалетна чиния под ръка, за онези мигове, когато историите се раждат току изпод историците 🙂

Снимката е от OLX.BG, поздравления на автора за композицията изпълнена със смисъл и надежда в бъднините кафяви…

Ламя ЕООД 2 Освобождение

Марин Трошанов

Втората част на страхотния дори според моите киселяшки представи ърбън, от не просто един от добрите ни родни автори, ами и всъщност много мил човек – което могат да потвърдят стотиците зрители, приятели, и просто върли почитатели като мен на представянията му, излезе и размазва с нова порция див екшън на софийски, и не само, ширини. В историята се намесват съвсем (не)очаквано, но и съвсем на мястото си, самодиви, древни демони, ифрити, призраци, подземни дяволи, напомнящи подозрително на морлоки, и на нашите герои не им остава нищо друго, освен да оцеляват, докато всите изчадия адови са им по петите. Отново. Е, имаме и поредната доза родна действителност с все биячите и съмнителните бизнесмени, пред които злокобните духове са малко по-предпочитан вариант за край на тихите ни дни. Но надеждата, надеждата е над всичко, и понякога, но само понякога, получаваме заслуженото от живота с време да му се порадваме.

Софийският Индиана Джоунс, или накратко Миро, продължава своята самотна одисея в търсене на изкупление и смисъл на дните си, срещайки чудовища из мините на Лъки, освобождавайки древни сили из вековните гори около Широка лъка, борейки се с отмъстителен призрак насред Софийския университет, или просто надлъгвайки се с източен ифрит отпреди съзиданието, озовал се в бежанския квартал в центъра на столицата. И имаме повече Лина. Недостатъчно Лина. И още Мая. Твърде много Мая. Миналото понякога трябва да бъде оставено да почива в мир. Защото то не се променя, но ние го правим. И бъдещето в очите на червенокосото измъчено момиче, копнеещо за малко закрила, ми е някак по-разумен и топъл избор, от обятията на един призрачен образ. Да, любовта обикновено умира преди плътта, и може би така е по-добре.

Но да се върнем към екшъна, който чувствително преобладава над романтичната нишка, ама за която аз разбира се като жена ми е в длъжностната характеристика да поохкам малко, ще прощавате. Историите с различните свръхестествени същества се вплитат в един огромен пъзел от невероятности, които надничат от всеки тъмен ъгъл и замлъкнала, но не и умряла, сграда, където чакат, о, как ни чакат, сили, дето уверявам ви не ни мислят хич доброто, каквото и да си мислим за личната си ценност. Очаква ви задъхано действие, оригинални идеи и онази щипка вълнение за съдбата на героите, която вече ги е превърнала във ваши приятели, и докато се усетите ще си мърморите тихичко сами  „Още една страничка само, да видя дали ще оцелеят…дръж се Миро, дръж се!“. А когато започнете да говорите на една книга, то това значи, че вашият и нейния свят са се слели. По-добра атестация за добър текст от това не знам.

 

Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

Ламя ЕООД

Марин Трошанов

Тази малка книжка вдигна страстите наскоро в едно броене за любими текстове, тъй като някой някъде реши, че за нея има твърде много фалшиви вотове. Е, най-вероятно фалшиви гласувания е имало за всички, или не точно фалшиви, а просто изпълнени със сгрешено доброжелателство опити да се помогне на един наистина забавен и силно четим проект да добие повече известност. Но това е минало, а на вас ви предстои да се потопите в едно забавно и леко дори в мрака си четиво, след което минаванията по тъмно из който и да е софийски градски парк ще ви е по-трудно и от това да се изстреляте на пружинки до Марс. Най-вече защото с пълни със страх гащета е малко трудно да се върви, тъй съм чувала.

Ламя ЕООД е фирма за разследване на разни паранормални активности, от които и милата ни родина хич не е пожалена, ако и магията да е отдавна удавена под словете здравословен атеизъм и механично техникарство, задушаващо трептенията на природата. По примера на небезизвестния Дрезден – и тук нашият главен герой е по-скоро неудачник, загубил важен човек при съмнителни обстоятелства преди години, и твърдо решил да намери истината, колкото и абсурдна да е тя, за да не загуби разсъдъка си от мъка. За съжаление няма никакви специални умения, освен доста сериозна упоритост, и способност да омайва разни млади пройдохи да го следват до портите на Ада и обратно. И това се оказва що-годе достатъчно да е сред живите, ако не и печелившите, накрая на играта.

Демони, зомбита, вещици, зли духове, призраци, сили извън всяко описание и разбиране – тук са, всичките, очакващи ви кротко из влакове, паркове, скъпарски домове, тузарски сватби, панелни блокове и изоставени парчета жилище. Жертви са провинциалните и родените на жълтите павета софиянци, и интелектуалци, и студенти, и клошари, и милионери със съмнително минало. Оня свят е почти гушнал нашия свят, и е протегнал своите кошмари като кокалести пръсти към така удобната ни реалност. И ето, че най-обикновените хора с прост инат могат да сблъскат с неведомите пътища адови, и поне частично да оцелеят, плюс- минус някой крайник или парче разум.

Езикът е простичък, четивен, изчистен от сложни форми и целево оригиналничене вероятно с цел да е динамично и лесно увличащо в действието, което е доминиращо над думите, размислите или сложността на героите. То всъщност сложни неща няма, всичко е първично, някак логично случващо се и логично преодоляващо се. Малко напомня на Ловци на духове, ама без техниката, Досиетата Дрезден, ама без магията и Приказки от криптата – с все чудовищата, в едно. И резултатът е забавляващ и разтоварващ, дори с процеждащите се капки кръв между страниците. Чудесна идея за сериал, ако ме питате.

Екс орбита

Васил Георгиев

Мен с дистопия не можете да ме подмамите, най-вероятно ще ме откажете и леко разочаровате, щом ми споменете бъдеще, катастрофа, и края на света, какъвто го познаваме. Та по-скоро дяволът тамян ще пропуши, отколкото аз да се занимавам с някакви срутени идни дни, в които нещата в нашата бедна kleta majka balgariq са се влошили още по-осезаемо, ако и това да ви се вижда обективно невъзможно. Но, идва и онзи ден, в който съвсем случайно ми се пъхна в ръката точно тази книга, след едно много интересно четворно литературно четене – ходете по тия места, ще се учудите колко интересни неща пропускате, и ето ме мен – насред прецаканото утре, в мешавица от технологии, религии и бежанци. Да, никога няма да свършат.

Според съвсем естествените исторически процеси, идващи след малко намекнат период на свръхконсумация (дето е сега, сещате се, злите онлайн магазини и пръскането на пари за всичко дето не ни трябва), България е разпарчетосана наново, с почти официализирана местна власт на бабаитска основа, с добре организирана престъпност и лошо организирана държавност. Засега – нищо неочаквано, просто най-лошите ни очаквания са станали реалност. Бежанците се заселват из отдавна опустелите села и градчета, създавайки си свои реали, в които всъщност е по-скоро приемлива системата за оцеляване. А наоколо щъкат дъновисти, техноманиаци и класически християни (последните са само циганите – евангелисти, други просто не са останали), и поради някакви причини всички са обожествили не особено прикрития образ на Людмила Живкова, тук наречена кодово Княгинята. Което ще се окажа поредната добре организирана масова заблуда, сравнима само с онзи номер с водата и виното.

Брат и сестра се завръщат в родното си селце, уж за малко почти селски туризъм, но всъщност предизвикващ доста сериозно разместване на пластовете между групировките с някакви желания да властват на разградената локва от нечистотии, дето е май нашата мила родина в бъдеще време, авантюристичен такъв. Сестрата мистериозно изчезва, и братът естествено тръгва на обречен опит да я намери из доста злокобната обстановка, напомняща на Лудия Макс, ама без пясъка, и се навира между шамарите на самото съзидание, докосвайки се до доста приемливата форма на Бог, след което просто развръзката избухва в стил Терминатора среща Матрицата, и всички отиват да пият кафе у Вечният блясък на чистия ум. Впечатляващо е, да.

Абсолютно непридвидимият сюжет, повече от странните герои, които се мятат от добри до лоши за няколко страници време, динамичното разказване до степен леки щрихи на моменти и доста кинематографичния подход, който този път наистина ми се ще да видя филмиран от шепата ставащи да си четат аутокюто родни актьори, са добра рецепта за четивност, дори и за леко предубедените читатели, особено към смрачаващите се бъдещета на живота, отишъл за цигари и забравил да се върне. Ако ви се чете доста оригинален, изненадващ, съвременен бърз роман на абсурдизма в дистопична форма – Екс орбита е нещо, което ще ви направи деня наистина интересен.