Трансформации

Благой Д Иванов

Ако ви се четат добри хорър истории, достатъчно различни, за да може поне една да стане ваш кошмар, или най-малкото достатъчно ярък спомен за някое и друго десетилетие, то Трансформациите си заслужава един по-задълбочен прочит, ако и да се вдъхновите за нещо свое, изпълнено с писъци и претръпната болка. Колекцията е малко странна, но като се прочете встъплението от автора – нещо, което всъщност много хора активно избягват, ще разберете че това е ретроспекция на 20 години творчески път с всичките му криволичения, експерименти, провали и спорни моменти. Дори и само за това е безкрайно интересно за всеки влюбен в книгите да разгледа като на длан как един творец еволюира, как променя начина си на писане, на изразяване, на степен на страст, вложена в една или друга натрапчива идея, започнала своя опърничав живот на хартия… или на монитор, според зависи.

От истории в стил Р.Л.Стайн до по-скоро психологически хорър на изтерзаната душа, като се премине през не една абстракция на тема болка, ужас или необясним страх – пред вас се разстила една магическа покривчица с различни по вида си отрови за фантазията и сънищата. Червеи, мравки, зомбита, вампири, древни сили на злото, садисти, канибали или просто много, много гадни типчета с впечатляващи способности в областта на приложната жестокост – варианти на смърт бол, и никоя няма да е спокойна, тиха или мирна, защото нима го заслужаваме? Пътуване из мрака, из тишината, в паузите между писъците с цяло гърло. Всяка спирка носи ново изпитание за клетките, отговарящи за реакция на необоснована агресия с осакятаващи последствия, а на финалната дестинация може и да има светлина в тунела, ама по-скоро ще ни  чака още мрак с качулка, аморфна тъкан или може би просто ято от смилащи, ледено – остри зъби без опция за потъване в безсъзнание.

Забавни по страшния начин, откровени по болезнения и смущаващи по най-личния – историите на трансформациите на злото са онзи тип, който трябва да се чете на светло и шумно, но все пак сигурно място. Иначе нито сън, нито безписъчен контакт с непознати за много дълго време ще ви очакват, да си знаете.

 

Advertisements

Убиец на герои

Делиян Маринов

Дайте си дефиниция за герой – вероятно ще включва добро сърце, тежко минало, свръхестествени способности и много смелост в тежките моменти, плюс някоя и друга вдъхновяваща реч, изнесена пред изключително опасен гад с трудно детство. Винаги им е трудно детството. Но сега си представете един прото герой, който в онзи блестящ миг, даден му да избухне като Еминем, се държи като същия, ама в тоалетната, а не на сцената. Тоест се проявява като кекав бледен младеж с крехки ръки, дето рандъм двуръчен меч не може да вдигне, камо ли да спечели битка или да докаже мъжественост пред група обръгнали на разхвърляни девойки, бели субстанции и местния вариант на сръбска музика индивиди, като да речем фентъзийна наборна служба. И след като му бива отказана възможността да си компенсира трудното детство – казах ви, винаги им е трудно, с ярък героизъм и безумна храброст, му остава избор практически или да се гръмне, или да стане лошия в приказката. Мда, ясно е тук накъде са наклонили везните между хомицид и суицид.

Делиян ви разказва една брилятна и оригинална история за онези от другата страна, които носят само страх в сърцата и несигурност в десницата дори и у най-опитния уж добър професионален герой. За да си от злите не е нужно нищо специално, оказва се, освен една силна мотивация за изкривена справедливост. Когато смяташ, че спасителите на деня не струват, но ти се отказва да се присъединиш към тях, се активира вечното правило за киселото грозде, но в случая си представете лисицата яко напушена и с огнехвъргачка в лозето, и ще усетите накъде са тръгнали нещата. Така се ражда един убиец на герои, възползващ се от гордостта и твърдата увереност в силните на деня, че ще са и силни през нощта. Но смрачи ли се, измъкват се от дупките не просто злите, а неосъществените добри, и касапницата почва.

И най-големите майстори на боя имат слаби страни, които просто си плачат да бъдат използвани от всеки с желание за анти-героично деяние. Лоша реклама няма. И тази съвременна мантра на политици и звезди изненадващо върши работа и във фентъзийни светове, герой се става и като смилаш на дребно други герои. Е, герой за някой, но историята е за това – да пази факти, които разни хора някога да изопачат според собствените си разбирания за важност. Делиян се справя чудесно в това да ви разкрие една напълно неконвенционална история в малък и бързо четим обем, без излишества, но и без липси в повествованието; с герои доволно скицирани, но не и прекомерно описани до досада на читателя; с обрати, хем изненадващи, хем в крайна сметка напълно логични, по силата не на деус екс макината, а на обичайните човешки ограничения в сила и ум.

Мрачно, смущаващо, оставящо следи в читателските спомени – Убиецът на герои за мен е и невероятно развитие на стила и идеите на Делиян, които просто трябва да бъдат споделени на преситената публика, останала само на свита диета от тийн образи във фантастична обстановка, тръшкащи се под влияние на хормоналните си проблеми като стандартна Сузанита-Гериниколова-Крискова фенка. Защото в мрака се крие грозната истина дори и в невероятностните светове. Осмелете се да погледнете в него, и съжаление няма да има. Дори и да ви погледне обратно…

 

 

Да мечтаеш отвъд

Александър Ненов

Ако сте от почитателите на фантастиката, и особено от онези, които помнят добрите стари времена на класическите бг фантасти, дето вярно бяха поорязвани от цензурата, но все пак творяха и биваха някак естествено уважавани от читателите си, то вероятно си търсите от години някое по-съвременно четиво, включващо нови вселени, космически кораби и пътешествия през времето. Успехът на подобно начинание е меко казано спорен, но понякога, само понякога се намира някое и друго заглавие, заслужаващо вниманието на подвластния на сай-фай магията. И Да мечтаеш отвъд определено е от тези малки съкровища.

Аз, признавам, не съм от почитателите на твърдата фантастика. Винаги ще предпочета комично фентъзи с мечове, магии и пръцкащи дракони, пред някоя сериозна еквилибристика с време – пространството, бластери – мластери и кораби – мораби. Така че не очаквайте една вдъхновена осанна по повода, но доколкото ми разбира главата и читателския опит – Александър Ненов е доста добър в писането, ако и по онзи стегнатия, мъжки начин, с ясни идеи, кратък сюжет и отривистото плясване по челото при финалните акорди на мини космическите си опери. Ще се запознаете с горкия капитан Бжежмек, ставащ неведнъж жертва на доста произволни времеви изкривявания, никога по негова вина; някоя и друга агресивна планета ще се срещне с не по-малко унищожителния ни вид, а разни почти свръхестествено – божествени създания  ще променят някоя и друга малка човешка съдба.

Сюжетите припкат по диагонала от космическо пътешествие до среща на роден терен с неземни цивилизации или изродяване на земните правила. Човешкото е винаги в основата на всичко, и независимо от мащаба на всяко събитие, в крайна сметка там някъде има едно човече, което страда или се радва в личната си вселена, леко побутната от много грандиозните заобикалящи събития. Дори черните дупки или застиналите в космоса парчета скала имат някак далеч повече човещина в себе си, със всичките слабости и жертви на хуманоидната ни природа. И това напълно осъзнато бягство от упражненията по извънземна флора и фауна, в което се хвърлят повечето фантасти от зората на фантазирането досега, или ще ви спечели с бързото си темпо и лесното идентифициране дори и с най-странните приумици на автора, или ще ви накара да мечтаете за нещо иноземно. И в двата случая – добра литература за активни читатели с големи мечти и още по-големи планове от типа „Ами ако…“. Така е и почнал Илън Мъск, все пак, с мечтите за там някъде отвъд, а докъде ще стигне – всички чакаме да разберем.

 

Софийски магьосници – в сърцето на Странджа

Мартин Колев

Втората част на любимата шайка родни ексменове е факт и вършее фенове като усмихнат жътвар с качулка насред чумна епидемия. Ако сте харесали първата част обаче, най-вече заради относителната си завършеност, която подлежи, ама не изисква продължение, тук ще усетите малко задлъжнялостта на историята към мащаб и дълбок смисъл. Което може и да е добре за всички фенове, които искат още от същото, и колкото повече толкова повече. Но за мен малко беше разочароващо, защото някак така ми се искаше да имаме автор на самостоятелен принцип, а не поредната н-томна епика. Ама каквото такова, пак е добре.

В тази част от софийското пътешествие из мистичните пластове на столицата ни ще разкрием тайните на градската библиотека и книгите – светове, една от които се явява и портал към пипнато измерение, ситуирано в далечна братовчедка на тъжната Странджа, с всите караконджули, кукери, самодиви и нестинари. Вещици ще водят закъснели битки, странни субекти ще се пресягат през време – пространството, и ще се загатне за големото зловещо зло злобюлско, което си кеси там някъде в мрака жадно за кръв и власт. Или нещо такова, повече – в следващата книга, или поредица – материал и идеи да искаш.

Забавление без съмнение, с модерен фолклор, поносима доза патриотичен заряд и интересно заиграване с митовете на дедите ни, без да се влиза в досадни подробности, които да разбунят духовете на някой педантичен любител – историк или археолог. Като типична средна книга – или поне междинка във вероятна епопея, някои неща няма да ви стигнат, други – може и да ви дойдат в повече, но не мога да отрека, че е впечатляваща подготовка за наистина вълнуващ финал – или развитие във възход, според творческите планове и възможности. Пък и за София ми е винаги някак топло да чета, особено упражнения върху идеята, че освен грозни ремонти и задръствания, зад поовехтелите красиви фасади може да се крият и неподозирани тайни и мистерии. Ако и вие сте от моята порода – не спирайте да следите Мартин Колев, заслужава си.

Черната корона

Александър Драганов

Финалната част на епичната история за тъмни елфи и вампири, преоткрили правия път на светлината и любовта през закаляване на душата с много кръв, битки и магии на Александър Драганов е наистина това, от което едно героично фентъзи има нужда – възхитителна мащабност, класически сюжет и изненадващи обрати, плюс щипка Ктхулу за разкош. Изненада може би е ключовата дума за Черната корона – любовта е изненадваща, лошите са изненадващи, а самият край – повече от изненадващ. Казах ли колко бях изненадана? А колко бях доволна, че един български фентъзиен автор, и то на наистина добро фентъзи, стремящо се да остане в канона на елфите, джуджетата и орките, може да вземе едно предъвквано стотици пъти вдъхновение и да направи от него нещо, което да изкара от мен една торба „Я, стига бе!“, докато трескаво проследявах всеки обрат на микса от Шлемово усое среща Дризт и компания, и това някак не ми доскуча и за миг?

Ако не знаете кой е Алтиарин, Римиел или какво е Градът на странните удоволствия – поправете своята грешка, и потърсете Мечове в леда и Сказания за ледената планина, откъдето тръгва една наистина добра епика в стила на Салваторе и Толкин, но с намигване към Лъвкрафт и Хауърд. За мен бе истинско удоволствие да видя как Сашо Драганов се развива с впечатляващи скокове като автор с всяка следваща история за разнородната си компания от главни герои, с различни болки и грешки в миналото, но все пак намерили някак сили да променят живота си щом срещнат кауза, заслужаваща си измяната на досегашните принципи на поне едно 180 градуса в спектъра от сиво-черното зло до едно що-годе справедливо, ако и не винаги напълно безупречно добро.

Една отчаяна битка между безкрайните орди от унищожаваща есенцията на живота поквара срещу оределите редици на защитниците на приемливото статукво сред ходещите в светлината става фон на издигането на така любимите ни герои до напълно заслужените позиции в новия свят. Един фентъзиен Рагнарок се разгръща срещу заспалите древни от дълбокия космос, които лелеят единствено нищото и антиматерията, и намират за противно всяка съществувание, включително и това, което ги боготвори. Дори нечовешките същества търсят човешката топлота в отношенията си, а фантастичността на есенцията им някак помага да бъдат повече хора от нас. Наистина, рядка комбинация между епика и лична история, и то разказана добре и в обем, който не дотяга, нито пък оставя твърде много недоизказано. Колекция Дракус с поредното вдъхновяващо четиво, което може само да радва всеки заклет фентъзиен читател.

Проклятието на Белиал

Димитър Цолов

Така нужното и очаквано продължение на дивата вакханалия с вампири, кукери и върколаци с главен участник един много прецакан от живота лекар в междувидова клиника, придоби своят ударен апогей в Проклятието на Белиал. Ако ви е харесал задъхания екшън, неочакваните обрати и непредвидимите, но някак ставащи бързо симпатични герои – продължението на кървавата ърбън епика ще ви допадне още повече. Ще се завърнем в миналото и ще погледнем в редиците на мистичните кукери, прилични по-скоро на изключително добре организирана престъпна организация с Кръстника и всичко останало. Ще потънем още едно ниво навътре в подземния свят на вампири и върколаци, чиито мотиви за оцеляване в условията на буквално загиващ свят стават все по-разбираеми и някак приемливи до онази степен, която направи лошите момчета от един български сериал – е, единственият що-годе прилично гледаем без позиви за повръщане, да станат ако не любимци, то поне напълно оправдани в действията си, колкото и да бяха ултрасно крайни в помислите и разбиранията си за живота.

Ще разберем и за съществуването на една тайна организация с гарантиран неутралитет, балансьор, макар и финансово зависим, впечатляваща дори просто с факта, че е намерила начин да я има насред безкрайните войни между твърде добре мотивирани същества с твърде много причини да искат нечия смърт, най-вече на главните ни герои. Древни същества ще излязат от сенките, за да помогнат или попречат, но все пак доведат нещата до финал, от който няма как да не сме доволни, с онзи особен тип усмивка на изключително зарадвания от събитията читател, който от няколко часа не може да отлепи поглед от страниците на книгата пред себе си, шептейки до болка познатата мантра- Обърни се, избягай, не му/ѝ вярвай…, дето ги крещим понякога на телевизора, но по-често на книгите, когато нещата очевидно тръгват на лошо.

Та, ако екшънът, но изключително добре описания такъв, майсторски подхванатият сюжет с криминални и ърбън елементи, но без пряка връзка с основната ни действително тук и днес, както и готините герои, несвенящи се да ликвидират завинаги проблемите си с хладно оръжие или юмруци, в опит да запазят някой и друг невинен живот, са вашето нещо – ведната тръгвайте да преравяте нета как да се сдобиете с книжките на Димитър Цолов – Доктора, всяка една от тях е точната, идеална доза от книжното лекарство против скука и униние. Повече лекари трябва да пишат, според мен, това с дозирането някак винаги го разбират идеално 🙂

Майстори на феи

Весела Фламбурари

Помня онези специални детски времена, в които фантазията ми не знаеше ограничения и виждаше светове във всяка особена пикселизирана шарка на фототапета (да, да, беше модерно пък), във всяка странна шевица на килима или не особено добре направен шев на дреха, като атропоморфизирах почти всяко скупчване на сенки и цветове в добри феи, зли магьосници и смели принцове и принцеси, търсещи истинския си път и съдба. На ум съм написала вероятно поредица, съперничаща си по обем с Енциклопедия Британика, и чак когато попаднах на Килимените хора на Пратчет, разбрах че в това си приключенстване по гъливерски не съм сама, и сме повече тези, дето виждаме паралелни светове, надничащи зад стръкчето мушкато на терасата. Или в лехите с ягоди на една специална градина…

Насред квартал, изпълнен с фабрики и творчество по калъп, е оцеляла една специална малка работилничка за кукли, в която не просто се произвеждат красиви фигурки, а се създава живо изкуство. От едната страна се възправя недоволния манифактурист, с огорчено сърце и изпълнена със завист душа, от другата го чака мистериозна личност – творител на завоалирани чудеса, до чието ниво на перфекционизъм и магия е почти невъзможно да се стигне. Но с една капчица вълшебство се променят правилата, и по силата на миниатюризацията, нашият уж лошковец се възправя срещу грешката си, и попада в света на една градска градина, населена от странни, страшни, ужасни, но и много, много красиви същества. И започва вихреното приключение в търсене на начин да се победи калъпа, за да се възроди индивидуалната прелест на малките очарователни недостатъци и уникални особености, които правят личност от всяко нещо, одарено по естествен или чародейски начин с душа.

С великолепни илюстрации и топли думи, сюжетът настъпва и престъпва страниците пред очите ви, говорейки на позаспалите деца във всеки от нас, шептейки и кикотейки се докато кара саксията да се превърне в могъщ, ако и доста саможив магьосник; капката, процедила се от чешмата да се прероди в малко пакостлив воден дух, а позавехващите ягоди да подскочат като яростни войни, защитаващи царството си от нашествие. Прекрасна история за дъждовни следобеди, когато дали сами, дали гушнали някой наследник или пухкав домашен любимец, ви се прииска да помечтаете за онова, което не е там, но е видимо за специалното детско супер зрение, наречено диво, естествено въображение. Времето между тези красиви корици ще е най-носталгично топлото, което може да ви донесе една книга. Позволете си това пътешествие във времето и ми кажете после дали усмивката случайно не е цъфтяла по лицето ви поне един ден след това просто ей така. Така обичайно става с добрите магии – действат.