Вълшебни приказки от средновековна София

Владимир Свинтила

Свинтила не е само преводач на Шекспир и Бърнс, с което най-вероятно общата ви култура го свързва на прима виста, той е и доста опитен разказвач на стари български легенди от времената под османско… хм, момент да се сетя за най-актуалния и анти-дискриминационен термин към момента – май ще да е присъствие, които да съперничат на всеки епос от малко по-свободните и напредничави земи на запад. Настоящото малко сборниче съдържа няколко вероятно достоверни, а не чиста авторска фикция, легенди от златарските ателиета в стара София, намирали се предполагам на окупираните от чуждоземни бегълци или пришълци, или отново търся правилния социално-удобен термин за хилядите разноцветни мъже, които правят центъра на града ми непристъпен за мен след здрач; местенца, криещи една особена градска магия, достъпна само за онези, които знаят къде да гледат с очите на любопитен турист, а не на отегчен от живота жител.

Ето и малко повече за сюжета, в чиято историческа адекватност не съм сигурна, че вярвам напълно – имало едно време средновековно, когато дори под угрозата на османските власти е явно могло да се живее добре, с малки изключения на произвола на местните паши, заменени понастоящем с разни мутри, депутати и прочие гмеж с пари и протекции; но за златарите, като всички хора на занаятите с изкуство в тях, не е било достатъчно да изкарваш пари и да си храниш и пазиш семейството, а да си майстор, по-добър от всички, създаващ красота, за която и ръката да си отрежеш, и очите да си избодеш, пак ще е малка цена. А такива жадни за съвършенство хора винаги привличат Дявола и слугите му, или някой и друг амбициозен инвеститор, търсещ висока възвращаемост, или поне нечия безсмъртна душа, според зависи докъде се простира вярата ви. И историите за свръхестественото не пропускат да се родят на тази така благодатна почва.

Слуги на лукавия, зомбита, плътници, зли или добри магьосници, велики книги със заклинания, омагьосани предмети със сила неземна – всичко уж се случва на чаршията на златарите, и дали ще повярвате на брътвежите на промитите от активна религия и освежени от много малко светски и езотерични знания мозъци на предците ни, или ще си намерите своите доста по-рационални обяснения за реалността, прикрита от хитроумна легенда, родена на няколко чаши огнена вода от градските зевзеци – си е ваше решение. Историйките са забавни, магични и предполагам особено за софиянци носят едно по-особено очарование, когато можеш да навържеш остатъците от истинската история с приказката, и дори и копитото на дявола да не е газило нашите локви, пак се създава един ореол на тайнственост и мистерия около местата, които не удостояваме и с поглед, когато се наложи бързичко да преминем покрай тях. Едно от онези интелектуални гилти плежъри за малкото останали исторически нърдове.

Advertisements

Сълзите на дракона

Кръстю Мушкаров

Ново класическо фентъзи, дебют на по-скоро непознат автор, вероятен самиздат или поне през напълно неизвестно издателство, достъпно може би само от едно място в хартиена форма, но и напълно намеримо в електронна  такава – като не знам дали е финалната книжна версия, или предварителна редакция, а също и дали е публикувано със съгласието на автора… Много от вас вече се начумериха, подушващи нещо с потенциала да е странно, недовършено, недостойно за сравнение с англоговорящите фентъзисти, чиито творения поглъщаме за отрицателно време. Но ви призовавам да успокоите малко своя вътрешен хейтър – да, много симпатичен пич е, но понякога си моли да го фраснеш в носа, и да погледнете без предразсъдъци на една създадена с много любов книга, носеща както редица уютно-топли моменти, така и някое и друго разочарование, но всичко е простимо, напълно простимо.

Главните герои в този роман от разкази – моята любима форма на водене на повествование, когато всяка част от разделения в именовани глави текст е годна да се прочете самостоятелно, и свързано, дори и да не е така замислено; можете да срещнете още на корицата – червенокоса красавица и доста симпатичен и миролюбив, поне на пръв поглед, дракон. Историята за необичайното приятелството  между тях е цялостна, но се развива по такъв начин, че приключенията им хем са подредени в логическа последователност, хем притежават и някаква самостоятелност, разкриваща характери, отношения и купища сюжетни нишки, намиращи своя естествен финал с лека отвореност към бъдещето чак на последната страница. Ще е малко пресилено да сравня получения резултат с Вещерът да речем, където навързаните истории в началото на легендата са една от най-добрите интродукции в епос, постигнал национално величие и международно признание. Но реално погледнато Сълзите на дракона си е съвсем не- лоша приказка за пораснали.

Да, всъщност има твърде много приказност в езика, твърде много сегментация на добри и лоши, и твърде щадящи героите обрати, на които след ерата Мартин всички гледаме с малко цинично неодобрение. Но това е фентъзи от старата школа, незлобливо, даващо втори шансове, проявяващо разбиране и милост към падналите и злите, за което естествено после ще се съжалява на някакъв доста важен етап, но пък понякога, само тук и понякога, има и някаква справедлива отплата и ненаказано добро. Имам своите забележки за стила и изказа, колебаещи се между напоследък много дразнещата ме насилена приказност и просто добрия, интелигентен начин да демонстрираш сказание по не-архаичен начин, с който може да се идентифицира читател от всяка възраст и вид, но тези малки неравности по пътя си заслужават най-вече заради много симпатичните герои.

Една девойка с талант, преследвана от местната инквизиция заради този път реално вещерство, се сприятелява напук на природните сили със самотен дракон, избягвайки на косъм това да му стане брънч; в последствие става жертва и цел на местния сатрап, на който съвсем разбираемо му се е приискал дракон за домашен любимец и красавица в леглото, и за разкош в картинката се намесват и местният конвент от опорочени от камъни на силата вещици, вероятно последната жива драконка – явна братовчедка на Смог по характер, и странни ходещи канари с измъкващи се крайници, носещи се наоколо като ракети земя-въздух.  Е, не, не е Конан, нито червената Соня, ако и този паралел си правите, но е история за приятелство, саможертва, тиха обич и взаимно уважение. Невъзможни неща, освен понякога, знаете, само понякога. Ако сте от онези тайни почитатели на тихото приключенстване, без особени кървища, инцести и колене на малки дечица по пълнолуние – Сълзите на дракона е едно приятно допълнение, и разнообразие, доказващо че клиширано и класическо не са лоши думички, щом са направени с обич.

Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Обаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.

Човекът, който търси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.

Нощно острие

Бранимир Събев

Дойде времето за нова порция тъмни приключения от колекция Дракус, този път с небезизвестния Бранимир Събев, и неговата пета досега книга, с подчертано повишаващо се качество не само на изпълнение, но и на подбор на сюжетите, които не само стържат по границите на съзнанието ни и ужаса, ами ни и отнасят в далечни фантастични измерения, където животът е по-суров от всеки страх, до който можем да се докоснем в личната си реалност.

Ужасът ударно присъства с една кошмарна хелоуинска нощ, в която всеки познат сеещ смърт образ добива своя плът, кости и остри предмети за разкъсване на невинни детски тела. Писъците продължават в компанията на древен гигант, заробващ съзнания и консумиращ тленни останки, за да се върне в света ни, когато слънцето ще се скрие уплашено от настървения глад на един тъмен бог. Опитите ви да избегнете злата съдба ще ви отведат в един кей – проход към океанските реалмии, но не смейте да си изпробвате риболовните способности, защото алчната човешка душа трудно може да задържи човешките органи в неделима цялост, винаги се намира някой демон, който да разглоби пъзела от месо и кръв, щом е разгневен справедливо. Но и след последния си дъх няма да ни оставят намира болката и агонията, те продължават и в отвъдното, където има твърде много телесна чувствителност за нетелесни форми.

И в тленността на живите не е кой знае колко по-добре – навсякъде дебнат кръвожадни машини, злокобни минувачи, гарвани от отвъдното, призраци забравили света и себе си, извънземни подаръци, превръщащи ни в перфектните красиви хищници, и зоопаркове на човешката фантазия, която за секунди се превърща в кошмар със щипка детска невинност. Но в бъдещето може би ще ни е по-добре – вярно, мъничко самотно, без реални хора и реални изживявания, но достатъчно добре симулирано днес, за да повярваш във възможното утре без да съжаляваш за твърде материалното вчера. А по-далеч по времевата линия ни чакат трудни решения и анихилация за по-високи цели, понякога звучащи доста човешки дребнави, но хей, победителите не ги съдят, нали.

Колекция от истории за размисъл, за забавление, за треперене под завивката и среднощно търсене на някой гръб, в който да се опреш, просейки защита или просто надявайки се, че чудовищата ще имат с какво да се занимават, докато тичаш като изоглавен навън, само мъничко отлагайки неизбежния край. За почитателите на мрака, хоръра, фантастиката или просто добрите вълнуващи истории – Нощно острие, което между другото е едноименният разказ за една наистина поетична гор справедливост с кървящ туист на финала, е подарък за обичащите страховитите разкази и неочакваните обрати, потънали в недоброволно дадени човешки течности в терминални количества. Ужасът е жив и сеещ смут, та подгответе се  поне задочно за някой от милиардите възможни краища, съпроводени с писъци, безсилие и много, много страх, които ни очакват в твърде рехавата ни откъм сигурност реалност. Поне да не се изненадаме, ако и да не можем да избегнем демонските нокти в сърцето си, куката в стомаха или тихия звук на откъсваща се от раменете ни глава – все пак ще ни остане малко време за страхотна последна фраза, нали.

 

Заветът на викинга

Георги Връбчев

Странен проект – две мънички книжки, едната на български, другата на английски, свитък първи от многообещаваща епика, носеща елементи на Конан и Викингите, и то в най-добрия смисъл и стилистика на жанра приключенско фентъзи. Размерът уж не предвещава нещо значимо, но открехва вратата към замръзналия свят на очевидно доста потенциално епичния герой Ерик, дава начало на легенда, на авантюра в ледовете на севера, където детството е отказано за всички потомци на истинските герои. Очакват ви едно добро количество битки, измяна, смърт, погребални ритуали насред злонравната природа, сред която се изковават характери и унищожават души, защото на силата кога ѝ е била нужна душевност. Внимание, това е само началото на епос – наречете го разказ, новела, прикуъл – изберете сами какви ще са вашите първи стъпки на едно ново и несъмнено вдъхновяващо пътешествие, което би накарало дори бащицата на героичните фантастики да се чувства горд от завета си.

Сюжетът се изгражда с прецизното темпо на далеч по-голяма история, която признавам аз лично възнамерявам да проследя докъдето стигне. Образите наминават за кратко, изградени с класическата хиперболизация на силата и достойнството, или силата и низостта – защото силата е задължителен елемент за всеки в тази вселена, и ако очаквате достоверните за днешните младежи мрънкотене, съмнения и тръшкане с вечното Защо аз на уста – няма да намерите и помен от подобия. За причините поредицата свитъци да излиза в тази си форма – двуезична и двукнижна, не съм запозната, но самият факт, че е част от изданията на Гаяна, за мен е достатъчна атестация за нещо винаги заслужаващо си четенето, подбрано от най-обещаващите родни автори на фантазмените стилове. Та след като сме отворили врата, ще чакат да се отворят и прозорци, и въобще да нахлуя в легендата за Ерик, където да слушам приказките за неговото въздигане сред геройския пантеон на Валхала, каквото още от сега гарантирам, че ще се случи на коравото хлапе, можещо да вижда между тъканта на реалността. Едно добро начало, което ще следя внимателно, и призовавам читателите с авантюристичен дух да направят същото, защото тук има нещо специално конанистко, а си ме знаете какъв отчаян конан-фен съм.