Съкровище, пищови и южни морета

Калоян Захариев

Когато геймър с огромно чувство за хумор и безспорен талант в писането реши да направи история със съвременни престъпници, приключенци и почти митични съкровища от военни времена, получавате идеалната комбинация между Лара Крофт и Нейтън Дрейк на фона на далечен край в търсене на справедлива кауза, пред която който е фен на игрите с авантюристичен привкус не може да остане дори за секунда равнодушен. Така че – внимание, внимание – Калоян Захариев за малко оставя откачените истории за невероятните си тъмни магове и техните помощници (а.к.а Лазар и Григор), в които аз съм отчаяно влюбена и правеща очевидно малко безрезултатни ритуали да бъдат издадени с твърда корица и гланцирана хартия, и се впуска в международно пътешествие с Габи и Мартин, дето могат и са Лара и Нейтън, ама в по-млада версия и с български паспорти, но със същото внушително количество чуждоземни врагове, дето искат да им светят масълцето, щото нашите са им грабнали някое и друго съкровищенце с неизяснен произход и собственост току под носовете.

И ето ви на – идеалната рецепта за забавление под дъжд от куршуми, където трябва доста да се тича, скача, да се изземват разни чужди превозни средства и да се плюска здраво за възстановяване на здравето и кръвта. От време на време някой член на семейството и приятелите ни бива отвлечен, та се гмурваме в най-дълбокото, за да го спасим от вероятно сигурна смърт, носим праха на отдавна забравени тибетски лами (не симпатичното пухаво магаренце се има предвид, а плешивите човеченца в оранжеви чаршафи, да се знае), изравяме златния резерв на отдавна пропаднала латинска държава, връщаме на човечеството легендарна техника от втората световна, плюс още един куп поразии, и то забележете – без нито една реално дадена жертва, очевидно чрез доведеното до съвършенство умение за стелт, заблуда и ръкопашен бой без трайна увреда.

За мен това е изцяло положителния съвременен отговор на всички любими книги и филми на родителите ни, заменяйки вече твърде ретро безобидните детски игри със забавни резултати за малките летовници, ваканционно настроени или училищно заети хлапета, с много, много по-близко стоящите до предпочитанията и разбиранията на съвременните подрастващи, ако и да са леко компютърно симулирани, пътешествия и драматични обрати, за които ограничения в география и физика просто няма. Приключенията се случват, вълнуващи, динамични, държащи те винаги на нокти до малките часове. Сюжетът е наистина хем някак напълно реалистичен, хем с онази щипка невероятност, достъпна само на истинските авантюристи по душа, които са готови да захвърлят всичко близко и постигнато само и единствено в името на новото и непознатото, каквото и да е то. А героите са истински златни мини за нуждите на читателя, съчетание между идеалния приказлив приятел, пълен с безкрайно количество фантастични истории за всичко, и всеотдайния другар, който ще мине през огън и вода, за да те спаси в нужда. Страхотна книга за всяка възраст и характер, гарантирано удоволствие на всяко ниво на отваряемост на чакрите, или там в каквото вярвате, спагетените чудовища и те се броят.

Advertisements

Градът на скелетите

Анна Гюрова

Митпоетичният хорър за съжаление не е особено масово популярен поджанр, когато трябва да се сравни да речем с класическата рецепта за клоун в канализацията или откачен тип с маска, търчащ след група промискуитетни тийнейджъри в гората. Но е красивият начин за страхуване, онзи, който влиза в душата и спомените ти, и те кара да се чувстваш хем нищожен, хем някак възвишен пред стената от болезнена красота и убийственото изящество на смъртта, която неминуемо идва след сблъсъка със същества от съвсем друг порядък и мащаб на мислене. Ако трябва да сравня с някого Анна Гюрова ще трябва да е с Танит Ли, заради непредвидимите сюжети, странните хрумвания, безумните светове, оставящи читателите с отворени усти, и лекотата на изграждане на характери, които грабват мигновено, дори да не са съвсем положителни или напълно обяснени като мотивация. А ето и малко повече, но не и много повече, защото магията трудно се обяснява, щом веднъж е облечена в думи и образ.

В земите омайни, някъде далеч, или може би никъде, където бихме могли да достигнем, живеят странни народи – с неестествени цветове, антиестествени умения, с повече от свръхестествени богове. Дали ще бъдат почти унищожени от личните си божества, превръщащи в лилии любимите жени, или от не по-малко зловещи нашественици, бързо изгорени от кръвта на местните семчици абсурден живот – небивалите племена някак преминават през воалите на историята, за да оставят своят завет на лишените от цветове и красота техни не-събратя по реалност. А именно – че онези май от небесата, които определят битието ни, дори изгонени, зазидани или променени, пак ще управляват бъднините ни, и много малко може да се направи срещу разполагаемата им вечност за отмъщение.

Необикновените сред нас са, но лесно можете да ги различите, макар и не с правилното тълкувание. Търсачи на загубени мечти, пазители на самостоятелното решение, откриватели на неограничената любов, разкриващи прозрачната истина, спасители на неумиращата творческа искра, създатели на електронна емпатия. Но и поробители на дивото въображение, унищожители на човешката есенция, принизители на креативността и използвачи на чудовищата във всеки от нас. Мистичните образи изгряват ярки в сенките, отправили виждащ поглед в тъмнината, разкъсващи дантеленото перденце между живи и мъртви. Понякога прекаляват в опитите си да събудят хората от блаженния сън на непоносимото щастие, друг път поднасят дара на живота и смъртта на следовниците си при твърде тежките условия за превъзходство, но най-вече търсят справедливост и обич там, където животът е запечатал всички стени към добротата от рождение.

Красотата на едно пътуване е спорно дали е в пътя или в достигнатата цел, но със скелетния град приключението е гарантирано красиво, объркващо и омайващо сетивата, до степен да бленувате завръщане в авторовата фантазия и да лелеете едно по-длъжко пътешествие към невъзможността на красотата, една за идеите, и друга в думите. Тръгнете по зелената пътека в леса, обградена от добродушно наклонили корони дръвета и в края ѝ ще ви очаква съкровището на истинското съновидение наяве. Чиста проба книжна магия.

Пенелопеида

Севда Костова

Тази книжка ме намери преди много години в градската библиотека в родния ми град, която бе единствения ми източник на книжни приключения поради едни или други причини. И ме впечатли силно, тъй като бях от онези странни хлапета, дето доброволно четяха не само Илиадата, ами и Енеидата, и Одисеята, и ги обожаваха до степен да стихоплетстват тихичко за розовопръстата зора. Тихичко, защото навсякъде и всякога книжното червейче не е най-доброто описание за искащ да се впише в средата подрастващ тийнейджър. Та, представете си ме мен, една тайна фенка на Одисей и компания, за което спомогна и мини сериала с Арманд Асанте, разбира се, попадам на един откровено женски роман – размисъл за истинската история на вярната Пенелопа и нейните десетилетия богоподобна вярност. И израствах със всяка страница, опознавайки женската природа и собствената си бъдеща съдба по-ясно, отколкото в днешно време прото – жените се образоват от посредствени сериали и плоткоумни списания и сайтове.

Защото Пенелопа не е монахиня – жертва на обстоятелствата, а дълбок характер, израснало грозно патенце с блестящ ум в един доминиращ мъжки свят, станала съпруга на „лошото“ момче с ум и мускули, и платила цената за това да бъде почти трофейна съпруга. Е, не е Елена, дето плаща триста пъти по-висок душевен дан за желанието си да бъде щастлива, но все пак и при Пенелопа има ценоразпис за задоволството на това да бъде самодържец – итакийска царица и късно разцъфнала и уверена в себе си жена, което нямаше как да се случи, ако Одисей не бе станал жертва на морските богове. Или на собственото си желание за разнообразие и пътешествия. Представете си вместо една епика с много божествени мъчения, просто историята на един любопитен мъж, преживял години война и търсещ лични забавления в непознати места и неопознати жени. Да, зарязва родина, дом, дете и съпруга, но какво от това, пред очарованието на новото винаги се губи тихата красота на старото. Остава една съпруга, принудена от младежкото си сърце и неосъзнати пориви да вярва във верността, за което помага и доста лимитирания ѝ и подреден живот, натежал от отговорности към всичко и всеки, освен към собственото ѝ аз. И започва личната история на Пенелопа – вярната, но и на Пенелопа – отхвърлената, Пенелопа – измамената, Пенелопа – съучастничката в убийство.

Помните великия момент със завърналият се остарял Одисей, успял най-накрая да пребори морета и зли вещици, копнеещи да бъдат в компанията му, и видял как тумба непознати хлапета пият и ядат всичко, което му е било отнето от десетилетия с намесата на злите олимпийски богове, което неминуемо довежда до справедлива сеч на натрапниците и възцаряване на добрия край. Ами ако Одисей се завръща, защото натежалата му и погрозняла снага, и пречупен дух вече са омръзнали на вечно красивите туземски богини, и те просто са го хвърлили в морето, от което са го спасили преди години, и му остава само дома, в който егоистично очаква да бъде приет винаги с отворени обятия. Ако натрапниците имат имена, и съдби, и лични отношения с Пенелопа, която е обикнала по малко всеки един от тях, дарил я със щастието да я забележи и да се преклони пред красотата и ума ѝ, и самата нея, която Одисей така бездушно и с лека ръка отхвърля щом веднъж я е покорил напълно. Ако справедливостта е озверяло убийство на невинни и невъоръжени само заради наранена мъжка гордост и его на застаряващ мъжкар. Тогава историята става толкова по-човешка, по-нисша, по-обикновена, и толкова много по-тъжна. И митът стана истина.

За мъжкото и женското със всичките им жалки недостатъци. За съюза на душите и телата, случил се в едни уж свободни времена, но всъщност по-затворени от всякога заради самия бит и обществено мнение, които ако си мислите, че са архаични и варварски – грешите, същите са все така валидни и обричащи хиляди съдби ежеденевно, защото знаете – така очакват хората, какво ще си кажат хората, да не разочароваме хората… Одисей накрая отново си тръгва, да знаете, и нищо не си е заслужавало да се жертва за хората. Никога не си заслужава. Питайте самотната почернена Пенелопа.

Невероятните приключения на…

Въпреки, че ще прозвучи ужасно тесногръдо клиширано – едно време какво време беше, не като сега, и детството му детство, и щуротиите му щуротии, и приключенията – приключения. Не знам кой е по-добрия вариант, но достатъчно малка съм била, за да не помня нищо лошо от онези години, и достатъчно възрастна съм сега, за да знам, че историята се пише от победителите, и че във всяко време има и губещи и изпаднали от колелото на живота, и печеливши и начело на стадото, защото има и овце, има и овчарски кучета, че и вълци, винаги е имало и ще има. Но ако нещо не се е променило от височината на един преход време, това са детските книги, където поучителността пак ми се губи, и остават само щуротиите в стил Джани Родари, които са забавни на всяка възраст. Та ето ви два примера за детска невероятност, която може би ще си припомните усмихнато, а може би сега ще се запознаете с тях, поради достъпността им в едно място, което всичко познаваме, но не признаваме в учтива компания.

Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето ще ви отведе в онези забавни ученически години, когато детската агресия се изчерпваше с малко въргаляне по земята, безсилни юмруци нахалост и много дърпане на плитки. Вероятно е имало и изключения, знам за малко такива, но общо взето най-добрите приятели ставаха такива след малко въргал, но не и от онзи зъл тип, който завършва в болница на легло, а най-много с някое и друго насинено око или охлузване. Мъжки работи. Момичетата не участвахме, освен като странични клакьорки  и Елена от Троя уонабита. И в тази книжка надникваме за малко в онова време на софийската средна класа, където горкият Пешо – средностатистическа момчетия, малко мързелив, малко глупав и малко неуслужлив, бива наказан свише с една много справедлива, но и доста отмъстителна и одарена със странно чувство за хумор братовчедка, която си пада и малко вещица. Всъщност много вещица, способна да преобръща целия свят с главата надолу, за да вдъхнови положителна промяна у братовчед си, и всички останали деца наоколо. Популистко и насилено? Може би, но и забавно, и кикотещо, и напомнящо на най-добрите таралежи без бодли, само че с много магия.

Още една магическа книжка е Невероятните приключения на Живко Ленивко и Билянка Разпилянка, където се пренасяме в морската столица Варна, и едно стандартно семейство с малко мързеливо момченце и малко разхвърляно момиченце, поотбили се от пътя на здравословната комунистическа младеж, както на някои им се иска да наричат всъщност доста по европейскиму възпитаните деца, минус глобализацията и международния достъп до познания. И при тези две морски хлапета долетява един вълшебник с мисия – да ги отведе далеч от страната, в която не са на своето място, и която иска да ги промени, за да намерят истинската идилия в светове, прегръщащи топло идеята за излежаване и безредие. Само че и най-красивите утопии по правило се оказват червиви ябълки, и прекалено многото щастие никога не е добра идея, та по силата на хиперболизацията и посочването с пръст на маргинални образи, някак децата намират по пътя на личната си логика, че това да почетеш вместо да поспиш, или да си прибереш чорапите в шкафа, вместо да ги завреш в някоя тенджера, може би е всъщност добра идея.

Сега, не казвам, че тези книжки са актуални, или вечни, или универсални за днешното общество, преяло с киноа, фалшива благотворителност и тъповат морал по гол задник, в който разни хора не виждат нищо лошо. Не твърдя и че едно време всичко е било цветя и рози, нито пък, че днес може да стане вчера – то и не трябва, даже съвсем е препоръчително да не става. Но за някои моменти на детска носталгия върши чудесна работа да заровиш нос в любимите детски забавни книжки с магии. По-добрият Потър? Просто по-различният и разбираем за едно поколение, родено в края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Коя е вашата летяща чиния към безоблачното и напудрено детство? За мен ще си остане завинаги едно летящо легло и две правещи магия момичешки плитки.

Ангелите нямат криле

Валентин Попов – Вотан

След сборниците посветени на хелоуински нощи, парчета изстинал мрак и пътеки между измеренията на не-реалността, в ръцете ви е последната компилация ужас, излязъл изпод перото – или клавиатурата на Валентин Попов – Вотан. И възторжената възходяща линия на качество, изразяващо се в  пълноценност на героите, оригиналност на сюжетите и непредвидимост на туистовете, тук е повече от осезаема. Когато хорърът ти носи онова специфично задоволство от добре разказания и облечен в тежките лепкави дрехи на писъците страх човешки, ех…

Двадесет и четири ръце се протягат към сърцето ви, и го смачкват в хватката на безмълвния вик, онзи, който бива погълнат от векове атавистични инстинкти да не се навлече злото върху цялото племе. Ноктите на вашето унищожение могат да имат практически всякакъв източник – обсебените ви от нечисти сили собствени наследници, клошарите – пътешественици между измеренията, тотемните животни на един погубен древен народ, прокълнатата душа – предателка на своите или призрака на възмездието, ако и същият да е на заклет насилник, щото понякога справедливостта намира странни начини да достигне жертвите си.

Трупоядни таласъми, кръвожадни самодиви, острозъби русалки, човекоядни бебе-зомбита, немъртви вещици със задължителни зеленооки котки – изборът от средство за унищожение, или спасение, според гледната точка, е повече от богат. Спасителите в интерес на истината рядко идват навреме, ако въобще дойдат. Ако нещата започнат да стават неприятни до степен на гнусни с много крещене – вероятността да се подобрят вече не съществува. Независимо дали сте в дълбините на ада, в дивите джунгли на пропаднала държавица или някъде в бъдещето на подобие на планетата ни, изходът все така се мержелее толкова близък, а всъщност недостижим.

Богове, кралици, твърде жизнена природа или хора с прикрита зад маски безчовечност, а може и обратното – такива, които гордо я веят пред уж по-нисшите в ролята на жертви – можете да избирате своя палач, но не и да бягате от ролята на жертвен агнец. Толкова начини да умреш, да убиеш, да прегрешиш, да измамиш съдбата и нейната равновесна природа. Брилянтно описани пътешествия отвъд и встрани от живота, от смъртта, от реалността. Почти легенди, почти градски слухове, но някак звънящи вярно на вътрешното аз, знаещо най-добре къде страхът живее. Позволете си едно пътуване към себе си и всичко, от което някога в частица от душата си сте били поне за секунди в някой сън от ранни зори.

Тракийски приказки

Мирослав Петров, Мариела Ангелова

Ако сте се поразочаровали от последното, но според мен страхотно издание, на българските народни приказки, или обратното – в сърцето ви се е зародило едно желание за потъване в още истории от нашенските земи, ама някак с по-героична нотка – то трите красиви албума пред вас могат за малко поне да ви разтушат в нуждата от родна красота. Самите книги не са точно лесно достижими, поръчват се от сайта на фондация Въздигане, които са се амбицирали сериозно да създадат издателство за – забележете – добра българска историческа литература. Похвално, ужасно похвално, имайки предвид, че най-актуалните образци в популярната история от родни писачи са онези невъобразими тухлички за хановете, дето аз лично, признавам, просто не мога да понеса чисто стилистично, а не е като да не съм опитвала. Простото писане е за хора с малко по-ниски очаквания и малко повече мотивация да четат „нещо българско за България“, и общо взето могат да преглътнат патриотичната логорея като бъчве с дядова усуканица. А аз така и ракия, и посредствена литература не успях да се науча да обичам с вътрешностите си. Да, да, знам, може и да не съм опитвала достатъчно и за двете, вероятно, я налейте една и да се свършва.

НО затова пък ги има тези три, засега, красоти, които да ме накарат щастливо да призовавам на бис вероятно двете молекули тракийска кръв, останала след хилядите смесици на сума ти народи, минали през земите ни. Горди богове, смели герои, хитри животни, познати образи, непознати ситуации, и едно потръпване на задоволство от добре предадена и за мен полу-непозната митология. Според мен е крайно време да се съберат тези древни истории от тракийския, старославянския и прабългарския пантеони, ако въобще са останали такива, без да се утежняват с възрожденските подрипвания изпод ятагана, а само да се спре до легендарната точка на едноцифрените векове, и първата прегръдка с византийските усойници. Любимата ми част от историята ни, ако ме питате, и най-достойната за гордеене.

Та тук ви чакат едно приключение с нашенската Бендида – микс между Артемида и Хера, и една симпатична лисица; сватба в Троя и първото проявление вероятно на все повече опротивяващия ми Одисей и приятелчето му Агамемнон, опитващи се да ограбят като последни кокошкари цар Рез – вероятно нашия си Леонидас без 300-те, и история за упорит слуга на слънцето, успял да се противопостави на няколко пантеона едновременно от средно важни богчета, пречещи му на гледката и идеята за шефство на божествена основа – ако се сещате за Херкулес, ама с лък – не сте далеч от истината. В каталога на Въздигане можете да намерите и исторически комикси, енциклопедии, романи, че даже монети и тениски – за всеки вкус по нещо, но най-вече за уталожване на онзи глад за изпитване най-накрая на гордост от произхода ни. Разгледайте и едва ли ще се въздържите да не напълните кошницата с хубавини, аз поне не успявам 🙂

https://vazdigane.bg

Българите – забравените постижения

Делян Момчилов, Стен Дамянов

Хората, които ме познават знаят, че трудно бих могла да бъда наречена националистка, патриотка или особено активна родолюбка. Покрай тоновете фентъзи и фантастика мисленето ми се е глобализирало до степен да се виждам като жител на планета и измерение, а не на сухо парче земя с неясни граници, чиято пръст е пропита с кръв, пот и сълзи, в повечето случаи проляти напълно напразно човешки течности. Но така е то с историята, от настояща гледна точка почти всичко е излишно, преиграно и насилено, но когато живееш в интересното време нещата са различни, разбирам. Та тази книга вероятно е логично да се прецени, че хич, ама хич не е за мен, и вероятно щях да се съглася с вас. Но така или иначе ми попадна в ръцете, и я зачетох леко насилено и с един тон предразсъдъци, a скоро се усетих как това ще е от заглавията, накарали ме да пролея най-много сълзи. Сълзи от гордост, че съм българка и има поне 50 невероятни личности, с които сме на едно ниво роднини, както се случва на всички от една националност и обитание, дето не са си губили дните в кокошкарстване на дребно и едро, приказване на глупости в парламента или пропиляване на часове в оформяне на бързогниеща черупка с плочки като единствен символ на просперитет, ами са създавали чудеса – малки, човешки, но истински чудеса.

Гордост ли казах? Нека допълня – и от ярост, и мъка, и срам, и ужас. Че всички тези прекрасни хора са пречупени от същите онези роднини по национална линия, било то комунисти, междувоенни или предвоенни правителства, учени, колеги, рода – всякакви хлебарковидни индивиди от за съжаление най-познат тип. Просто калъпът е прекалено явен – ражда се дете в бедно семейство, но на интелигенти или поне работливи хорица. Дават всичко да го изучат, в повечето случаи в чужбина. Там детето намира таланта си, било то в наука, търговия или изкуство, прочува се, бива обожавано от местните, предлагат му се постове, пари и уважение, но пустата носталгия се включва, и талантът се връща в земите родни. Където умира бързо и с разбито сърце, отхвърлен, поруган, непризнат от същите онези сънародници, заради които и зарад туй пусто късче земя един велик дух се връща у дома. Най-чудовищните истории са за Васко Абаджиев, Христина Хранова, Юл Браун и още твърде много. Прочетете ги сами, и ми кажете дали не се чувствате омерзени. Не, не че на запад от небето мед капе и улиците са от злато, но калта и тръните у нашенско е твърде трудно да бъдат наречени родни и свидни, когато в тях биват навирани такива невероятни личности като описаните тук. Такова ми е отвътре, болно.

Но самата книга, като махнем настрана моите лични катарзиси около купа заслужаващи си на сто процента именоването герои, е нещо уникално, разбираемо и лесно четимо. Ако такива бяха учебниците нямаше да има дете, което да не ги изяде с кориците. Уж би трябвало да са сухи факти за нечий живот, но предадени точно, ясно и някак топло, ако щете. И с невероятни илюстрации, които хем показват, хем допълват историята, и дават на изживяването онзи момент на любопитен детски интерес пред шарените картинки, които просто остават в съзнанието като преживяни през погледа на истински видните ни личности, за които я сме чували, я не повече от веднъж в живота си. И да сте родолюбци, и да не сте – това е един чудесен албум, който ако щете четете в тоалетната, ако пък искате – му направете олтар, но историите са истински добри и настояват да бъдат чути и разбрани. А изводите? Те са трудно нещо, лично. Но дано ги откриете.