Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Обаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.

Човекът, който търси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.

Нощно острие

Бранимир Събев

Дойде времето за нова порция тъмни приключения от колекция Дракус, този път с небезизвестния Бранимир Събев, и неговата пета досега книга, с подчертано повишаващо се качество не само на изпълнение, но и на подбор на сюжетите, които не само стържат по границите на съзнанието ни и ужаса, ами ни и отнасят в далечни фантастични измерения, където животът е по-суров от всеки страх, до който можем да се докоснем в личната си реалност.

Ужасът ударно присъства с една кошмарна хелоуинска нощ, в която всеки познат сеещ смърт образ добива своя плът, кости и остри предмети за разкъсване на невинни детски тела. Писъците продължават в компанията на древен гигант, заробващ съзнания и консумиращ тленни останки, за да се върне в света ни, когато слънцето ще се скрие уплашено от настървения глад на един тъмен бог. Опитите ви да избегнете злата съдба ще ви отведат в един кей – проход към океанските реалмии, но не смейте да си изпробвате риболовните способности, защото алчната човешка душа трудно може да задържи човешките органи в неделима цялост, винаги се намира някой демон, който да разглоби пъзела от месо и кръв, щом е разгневен справедливо. Но и след последния си дъх няма да ни оставят намира болката и агонията, те продължават и в отвъдното, където има твърде много телесна чувствителност за нетелесни форми.

И в тленността на живите не е кой знае колко по-добре – навсякъде дебнат кръвожадни машини, злокобни минувачи, гарвани от отвъдното, призраци забравили света и себе си, извънземни подаръци, превръщащи ни в перфектните красиви хищници, и зоопаркове на човешката фантазия, която за секунди се превърща в кошмар със щипка детска невинност. Но в бъдещето може би ще ни е по-добре – вярно, мъничко самотно, без реални хора и реални изживявания, но достатъчно добре симулирано днес, за да повярваш във възможното утре без да съжаляваш за твърде материалното вчера. А по-далеч по времевата линия ни чакат трудни решения и анихилация за по-високи цели, понякога звучащи доста човешки дребнави, но хей, победителите не ги съдят, нали.

Колекция от истории за размисъл, за забавление, за треперене под завивката и среднощно търсене на някой гръб, в който да се опреш, просейки защита или просто надявайки се, че чудовищата ще имат с какво да се занимават, докато тичаш като изоглавен навън, само мъничко отлагайки неизбежния край. За почитателите на мрака, хоръра, фантастиката или просто добрите вълнуващи истории – Нощно острие, което между другото е едноименният разказ за една наистина поетична гор справедливост с кървящ туист на финала, е подарък за обичащите страховитите разкази и неочакваните обрати, потънали в недоброволно дадени човешки течности в терминални количества. Ужасът е жив и сеещ смут, та подгответе се  поне задочно за някой от милиардите възможни краища, съпроводени с писъци, безсилие и много, много страх, които ни очакват в твърде рехавата ни откъм сигурност реалност. Поне да не се изненадаме, ако и да не можем да избегнем демонските нокти в сърцето си, куката в стомаха или тихия звук на откъсваща се от раменете ни глава – все пак ще ни остане малко време за страхотна последна фраза, нали.

 

Заветът на викинга

Георги Връбчев

Странен проект – две мънички книжки, едната на български, другата на английски, свитък първи от многообещаваща епика, носеща елементи на Конан и Викингите, и то в най-добрия смисъл и стилистика на жанра приключенско фентъзи. Размерът уж не предвещава нещо значимо, но открехва вратата към замръзналия свят на очевидно доста потенциално епичния герой Ерик, дава начало на легенда, на авантюра в ледовете на севера, където детството е отказано за всички потомци на истинските герои. Очакват ви едно добро количество битки, измяна, смърт, погребални ритуали насред злонравната природа, сред която се изковават характери и унищожават души, защото на силата кога ѝ е била нужна душевност. Внимание, това е само началото на епос – наречете го разказ, новела, прикуъл – изберете сами какви ще са вашите първи стъпки на едно ново и несъмнено вдъхновяващо пътешествие, което би накарало дори бащицата на героичните фантастики да се чувства горд от завета си.

Сюжетът се изгражда с прецизното темпо на далеч по-голяма история, която признавам аз лично възнамерявам да проследя докъдето стигне. Образите наминават за кратко, изградени с класическата хиперболизация на силата и достойнството, или силата и низостта – защото силата е задължителен елемент за всеки в тази вселена, и ако очаквате достоверните за днешните младежи мрънкотене, съмнения и тръшкане с вечното Защо аз на уста – няма да намерите и помен от подобия. За причините поредицата свитъци да излиза в тази си форма – двуезична и двукнижна, не съм запозната, но самият факт, че е част от изданията на Гаяна, за мен е достатъчна атестация за нещо винаги заслужаващо си четенето, подбрано от най-обещаващите родни автори на фантазмените стилове. Та след като сме отворили врата, ще чакат да се отворят и прозорци, и въобще да нахлуя в легендата за Ерик, където да слушам приказките за неговото въздигане сред геройския пантеон на Валхала, каквото още от сега гарантирам, че ще се случи на коравото хлапе, можещо да вижда между тъканта на реалността. Едно добро начало, което ще следя внимателно, и призовавам читателите с авантюристичен дух да направят същото, защото тук има нещо специално конанистко, а си ме знаете какъв отчаян конан-фен съм.

 

Little book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.

Отделила се от битието тежко, и унесла се в етера на мечтите…

Шити Браун Дж

Уважаеми дами и господа, ще ви разкажа за две книги, които са… те са… всъщност са…

Чакайте, ще почна другояче. Първом – извадете си чувството за хумор. Цялото, да цялото, нищо не запазвайте за черни дни, че ще ви трябва за кафявите настоящета. Значи, всички посещаваме едно малко и обичайно чисто местенце, където прекарваме известно време седнали на порцеланово столче, гледащи замислено някъде в небитието като истинския мислител на Роден, докато перисталтиката ни оттървава от разни ненужности, снабдени с понякога неприятна консистенция и винаги засрамващо ухание. И докато отделяме нужното време в сбогуване с прекрасните ни закуска, обяд и вечеря, честичко работим и за интелектуалното ни развитие посредством я телефон, я вестник, и даже дори и – внимание -книга. Сещате се кой е моя компаньон в избавителските от теглото човешко сесии, но има книги, които не просто са подходящи за тоалетната – те са създадени за там. И ето ви един ярък в задушевния си облак от сероводород пример.

Признавам, дълго време смятах, че такива книги няма. Така де, да напишеш истории за фекалии, явно само за фекалии, и да ги кръстиш със звучната комбинация на хора срали и заспали, и очевидно се омазали, ми се струваше една доста добра шега. Но представете си моето искрено изумление, когато осъзнах, че тези книги са истински, напечатани са, на хартия, разгръщат се и се четат. Кой е автора – не е известно. Кой е редактора – също. Мъж или жена – по-скоро бих заложила на творение от по-силната част на човечеството, като в ролята на половинката, която може да прекара безкрайно много време съзерцавайки личната си кафява купчинка, и даже би си я снимал за спомен, ако е в някоя екзотична форма на Мики Маус, Папата или Звездата на смъртта. Какво, случвало се е. А обещанието за фекален трилър никак не е пресилено – даже е съвсем уместно, ама неочакваният край обаче винаги е очакван. И кафяв, предимно. Виж, за консистенцията има вариации.

Но за какво всъщност разказва превеликият крал на плодовете на отделителната система Шити Браун в младша форма? Дали да ви спомена историята за войничето, което получило апоплектичен удар, защото винаги имало навика да си разглежда ежедневните димящи творения, но неговите гадни приятелчета му отмъкнали безшумно изкуството с една лопата току изпод подопашието, с което му докарали най-огромния шок в живота, карайки го да обмисли възможността за прозрачно ако? Или да ви разкажа за нашенеца в автобус някъде насред пустинята, каран от шофьор, който бил по-малко от склонен да паркира насред пясък, змии и разни талибани, които не прощават на никой бледолик, та му се наложило да попътува няколко километра с плахо подаващо се от главната врата окръгление, плачещо с бледо шоколадовите сълзи на ненавременната диария?

Неее, всъщност перлата в короната е невероятната любовна история на едно момче, влюбило се в своята избраница след като станало свидетел на най-епичната дефекация в историята на музиката, истинско рондо, кресчендо и епопея на забравените за хор и оркестър от цимбали, тимпани и един голям гонг. Сериозно, това Ромео, Жулиета – аматьори. Съвсем друга бира си е да влюбиш в звука на пръцките на прекрасната си жена, и да погледнеш с ново уважение иначе идеалните ѝ задни извивки, съзирайки в тях инструмент, глас и извънземна технология за ароматерапия на стероиди. Ето такава любов си пожелавам да ми се случи някога. Е, точно тази история не свършва подобаващо, но дава ясна поука – не смесвайте прецизна увертюра за женски глутеус с жалка сюита за мъжки дирник, не дава добър резултат.

Иначе, с автора ще се отправите на едно малко хлъзгаво, леко понамирисващо и съвсем мъничко засрамващо пътешествие, което ще ви даде отговори на въпросите дали изящния нос-специалист на Диор може да удържи на мощния плам на блатен български газ от човешки произход; как вегетарианството е основната причина за разбитите от ремонти на отходната канализация улици не само у нас, ами и по света; как се играе полу-седнало хоро с леко замърсена тоалетна хартия за байряк, и два квадрата вече не много бели плочки за мегдан; кой е кода на Хитлер, дето няма да се хареса на никой левскар, освен ако не си падате по надписи на стената с мумифицирани дарадонки; как червеното вино и срещналите ненавременната си смърт семейства прасета ще ви докарат до това да гледате кино прав и изплашен да не се разтвори портала към адските двери точно около вашето любимо изходче – щото ако го наричате входче, този страх явно няма как да ви владее…

Та, това е мъничка част от от цялото съмнително очарование, написано от човек грамотен и интелигентен, ако и с твърде много истории за кафявите водопади. Щото, признайте, всички имаме поне по една такава, особено ако сме прекарали някакво време в Студентски град, но това тук е паноптикум от изпражнителни упражнения по стил, които ако не ви разхилят до сълзи, поне ще помогнат при някое по-запечено положение след месно-млечна вакханалия, или ще ви върнат няколко години или десетилетия назад, когато се случи онова, за което вече не говорите пред приятели, но с особена топлота си припомняте насаме. Сещате се, хайде сега. Дали това е висша литература, кандидат за приз, нещо, за което да говорите с малко снобареещите си приятели? О, богове, не. Но дали е нещо забавно, смущаващо и изкарващо по една крива усмивка, съчетаваща гордост, срам и още малко гордост – о, да. Аз се приготвям за среща с втората част на мултилогията за човещинката в най-фибрена форма, и се надявам да имам винаги една хубава тоалетна чиния под ръка, за онези мигове, когато историите се раждат току изпод историците 🙂

Снимката е от OLX.BG, поздравления на автора за композицията изпълнена със смисъл и надежда в бъднините кафяви…