Пустинния скорпион

Бранимир Събев

skorpio

Сега, за всички които не изпитват остра алергия към български автори е повече от ясно, че Бранимир е един от най-добрите ни творци в любимите ми жанрове, макар и с ясно изразен вкус към хоръра, и съм готова да изпиша стотици страници в защита на това си твърдение. Следя го от творческа гледна точка от Хоро на гарвани насам , и развитието в писането му е феноменално. Този сборник конкретно съдържа една доста длъжка новела , представляваща флагмана и корицата на изданието – и се оказа изключително добро антиутопично хорърче – трибют към Тъмната кула на така омразния ми Стивън Кинг, но ако господин Краля е успял да напише нещо така увлекателно като Бранимир – нищо чудно да се срещна отново с работите му, и даже да остана доволна от това. Точно така, правилно прочетохте, поставям български автор над уж-великия майстор на страха. И си го вярвам.

Освен новелата тук се подвизават и една тълпа разкази, някои познати, други не, изследващи всевъзможни жанрове и идеи , като се почне от класическото фентъзи, мине се през етно мотиви, фолклорни ужаси на старата ни кръв, фантастични пътешествия през времена и вселени, а понякога – само в нечий почти болен , но винаги божествен ум – всички богато гарнирани с вдъхновяващи битки и ярки образи, които остават в съзнанието под табелка „съвсем типични за автора“. Поредната порция великолепни кратки и не толкова съкратени форми, които дават сериозна заявка и за някое по-дългичко произведение – вече му е време , определено, като много ми се иска нещо в стил дарк фентъзи с детайлни хорър елементи, много лъвкрафтовски чудовища и студена стомана , насичаща на дреб и добри и зли по пътя си. Дано не си остана с бленуванията. А конкурса на MBG Books чака Ето тук

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

Бранимир Събев

Издателство Ибис досега не можаха да ми поднесат някой наистина добър автор – нито Стефани Майер-уона-би-то Клеър и нейните ангели, демони или каквото бяха там дразнещи хлапета, нито историите за кифлата Кейт и розовата вампирска сперма, нито сравнително недразнещата сага за сукубуската със съвест и любов към книгите. Не си причиних ужасяващо повторяемите Майер сюжети за тъпото ново момиче в града, което винаги се оказва много специално и главните вампири или демони или каквито и да са там гноми на града/селото/училището винаги, ама съвсем винаги се налюбват с нея за десетина страници време. И сега – изненада, Ибис издават разкази, и то хорър, и то български, и на всичкото отгоре – на млад автор . Туше.

Който посгреши да се разходи из блога ми ще забележи, че аз лично се интересувам силно от млади български автори на фентъзийни неща, и покрай купищата откровена плява понякога намирам и някой многообещаващ автор, по когото не плюя с обичайните си жарки словесни каламбури. Като Бранимир. Първият му сборник си страдаше от обичайните проблеми на първите книги – хубави идеи, но недоразвити, дразнещи елементи, липса на ясна посока и връзка, но все пак демонстриращи потенциал литературни етюди. И вече явно е дошло време на този потенциал да поизбухне, за мой читателски късмет – доста качествено. Човекът… показва огромно развитие в сравнение с предишните му работи, с много по-голямо разнообразие на идеи, финали, герои и места, върху които явно е работено много, ама наистина видимо много внимателно, за да се получи прилично добър краен продукт.  Разказите са наистина всевъзможни, за всеки по нещо, успешен опит за изследване на ужаса из повечето възможни източници и дълбини, като по-голямата част е странно пренесена на наш, български терен. Доста хитър ход между другото, когато главните герои са Иван и Мария, и Ванчо разкъсва с нокти корема на Мимето, а тя на своя страна се храни бавно с очите му, винаги звучи някак много по-възможно, по-близко и определено по-стряскащо. Интересно е и демонстрирането на познания относно характера на българския книжен пазар, книгоиздаване, както и всички хора, заети по някакъв начин с книгите, макар и понякога предадено по доста особен и страховит начин, който едновременно радва и смущава възможните желаещи за среща с младия хорърист.

За да не зазвуча изродски клакьорско – все пак Събев не е Лазаровски, и има още хляб да изяде и бира да изпие дорде стигне Лъвкрафтовския почерк на Адриан, който между другото е страничен герой в заглавния разказ, заедно със самия автор – доста смела стъпка да претрепеш себе си дори на хартия в името на добрия текст. Но точно това се е получило доста добре, признавам. Някои от разказите обаче бяха страшно силни, а други – доста по-бледи и някак недовършени. Липсваше ми и достатъчно фентъзиен елемент, а знам че Бранимир го може фентъзито. Чудовищата в сборника са по равно свърхестествени и плашещо нормални, в ролята на злите са както Фреди Крюгер, така и нормалното пишлеме, което си пие кафето сутрин на спирката. До древните вещици се мъдрят превъртели шахматисти, десетина вида озлобени дяволи се бутат ядно до литературни лауреати-канибали, отчаяни начинаещи писатели на хорър разкази мерят бицепси с повелители на диви котки. Впечатляващо разнообразие, наистина. Но любимият ми разказ ще остане неочаквано красивия Жените на живота ми, напомнящ силно на новата ми страст в сюрреалистичния хорър Танит Ли, за който искрено поздравявам Бранимир. И тупам нервно с краче питайки кога ще направи и един сборник с фентъзи или поне да кандидатства в конкурса на MBG Books за нов български фентъзиен роман. Щото ми се чете още от него.

До ада и назад

antologia

Според моето широко споделяно мнение българският пазар изпитва огромна нужда от разкази, антологии и всякакви събирачества на кратки форми. Особено , ако нещата са писани от наши си родни гении, и то не нереални теми. Покрай няколкото конкурса, в които добри хора ме поканиха да журирам напоследък, изчетох стотици разкази на начинаещи и не толкова прохождащи фантасти от всякаква  възраст, пол и занимание, и учудващо – нивото е по-скоро добро. Е, да , абсолютно нечетими боклуци от хора без талант , писмена култура или приемливо за стомаха ми вдъхновение не липсват, но има и много, много добри неща.

„До ада и назад“ събират точно някои от най-добрите български разкази на тема, която бих разбрала и оценила – а именно хоръра във всички му разновидности – от социални ужасии, заради които  предпочитам да си стоя вкъщи, отколкото да социализирам с морално деградирали хуманоиди, през апокалиптични нирвани, които карат дори анти-фен на края на света като мен да чете с удоволствие, до класическите истории с чудовища не – от – тук, занимаващи се основно в ежедневието си с кормене, дране и смучене на телесни течности. И всичко бе на изключително добро ниво, с няколко редки изключения естествено, които блестят по-слабо, само защото се съревновават с някои истински свръх-нови. Доказателство за качеството е , че изчетох книгата за 6 часа без прекъсване, освен за разните му там непреодолими физиологични нужди. Което значи че съм змей – четец от една страна, но и че книгата наистина си заслужава, честна хелска.

Най-добрите са : естествено Лазаровски и неговите социални апокалипсиси, които ме накараха да почувствам една сродна душа между думите, която не се страхува от трите тона мрак, дето я заливат през порите, Роджър Дох ( или както му се произнася името ) с неговите Старици – най-гротескния , абсурдистки, сюрреалистичен кошмар, който ми е гарантирано да сънувам още тази нощ, кратките творчески страхотии на Иван Атанасов, участващ с цели 5, и то страшно добри разказа за творци-убийци, зомбита с чувство за хумор, марципанени човекоядци и не точно оцеляващи в страшни игри полу-хора, както и еротоманско-извратеняшките истории на Иво Казар, който попада в топ 10 списъка ми на хора, с които не бих пила кафенце след мръкване – толкова тъмно и ужасяващо пише, че е просто вербална катастрофа, която няма как да се насилиш да не четеш и да не оцениш подобаващо. Особено приятно впечатление ми направи и Коста Сивов с неговия разказ за хищници и плячка, които си разменят местата – много добре структуриран, дори и да не е свръх оригинален, достави ми истинско удоволствие на читател, който познава и по-старите му работи. И разбира се не мога да не спомена с особено добро и Бранимир Събев и неговото Необичайно предложение – социален, с леки комични елементи, но и може би с най-много фентъзи уклон текст в сборника, изключителен завършек на цялата книга.

Бих искала да спомена всеки разказ с по нещо, въпреки, че може би това ще отприщи вратите адови над бедната ми главица, но ще се опитам да задържа еуфорийната ми доброта, нападнала ме посред нощ. Единствената дама в колекцията е Венета Въжарова с нейната Вещица – усетих малко стил а-ла Лукяненко на моменти, но все пак има още доста да се поработи да се стигне нивото на руския гений, и въпреки това доста добре се е получило, макар че бих предпочела малко повече флаш-бекове за историята от предишните животи и любовта на ангела и вещицата, за да мога да усетя малко повече героите. Спасимир Тренчев участва с Дама Пика – един от малкото положително завършващи разкази, с добра история в историята, но може би малко ми липсваше гранд-финала. Валентин Сунгарски и неговата Коледа е може би текста, който най-малко разбрах, но по-скоро това се дължи на тежките сай-фай елементи, които аз не консумирам активно, обаче ако бях фен със сигурност щеше и да ми допадне трактовката за извънземния Дядо Коледа. Ивайло Иванов и неговите Тайни на гората пък показват красивото лице на норвежката чума – изключително оригинална идея, но пък защо така слашърски изпълнено, очаквах повече мистицизъм, минали истории, смисъл на действията с тежест през вековете. Но  така си е все пак достойно модерно. Като говорим за слашъри тук е момента да отбележим Ужас в Уилбъри на Георги Пехливанов ,  Анин на Алскесандър Перентидис и В очакване на Георги Пехливанов – макар че кръвта и реалния ужас в първия бяха доста поспестени, а във втория – малко прекалено агресирани, а в третия извънземният да имаше нужда от малко повече характер, все пак на почитателите на масовите убийства ще се хареса. Подобни като въздействие са и Бебето , което не плачеше на Мартин Дамянов – нова трактовка на Екзорсиста, но в сънищата и без въртенето на глави. За сънищата и често събуждането в паралелни реалности говорят Някъде другаде на Валентин Десков, Пробуден в мрак на Благой Иванов и Съдбата ни преследва на Ерджан Бакир , чието послание е ясно – ако се събудите в свят, който не ви напомня по нещо на нашия, просто се гръмнете, тъй като или ще бъдете разкъсани, или ще полудеете окончателно, или просто Дявола ще ви дойде на гости. Всичко друго ще е много по-лошо от обикновеното гръмване, вярвайте на авторите. Доста добри и стряскащи трактовки за, надявам се, невъзможностите на паралелните вселени. Надявам се, честно. Интересни са и разказите ситуирани в български градчета, където старите фолклорни мотиви от песните като лами и проклятия придобиват доста космически ужас в нещата на Александър Драганов и Донко Найденов. Най-жестоки са обаче социалните разкази за ужаса от бездушието и лудостта на нормалните хора, като еротичната асфикция в думи на Симеон Трифонов или домашната изродщина, преяла с реализъм на Петьо Ангелов или модерната бърза литература за обречените меланхолици на Циничния елф. Вампирските истории не липсват – имаме шотландските отчаяни кръвопийци на Марин Трошанов и анонимните вампирски лордове с писателски таланти на Александър Перентидис – много приятни за четене текстове, носещи ужаса от насилственото кръвопускане по коренно различни пътища. За десерт оставяме Божидар Грозданов и неговия а-ла Матрицата текст, който е задължителен за всички дълбоко вярващи в конспирацията на по-високо ниво.

Дано да видим скоро и други антологии – на фантасти, фентъзисти или ърбън модернисти с фантазиен уклон – ако подборът е толкова добър, няма как да съжалявате и за секунда за избора си да прочетете български автор. И за тези , които плюят корицата – това е най-плашещото изображение в библиотеката ми, и нарочно няма да си го оставя до главата да преспи – чета и крия в най-тъмния шкаф – не знаех, че дори многоцветието на дъгата може да е толкова смущаващо. За неразбралите идеята на картинката – обърнете книгата наобратно – чудовищата спят в умовете ни… А аз сега как да заспя?