Смърт и компас

Борхес

За Борхес думи не са нужни, трябват само очи и сърце. Борхес се чувства и се напипва, Борхес създава и ти припомня, Борхес си е един съвсем нов свят. Освен когато е все още в този.

Слепият Борхес диктува своите разкази, говори за своите видения и хич не го вълнува правописа или как думите се хващат за ръчички на листа. Той вижда света отвъд хората и душите отвъд телата. Независимо дали става въпрос за безкрайните му пътешествия отвъд помислимото , или пътуванията му през вече изминалото. Смърт и компас обединява голяма част , ако не и всички неща на Борхес – има ги извънредно любимите ми Измислици и Приумици, подкрепени с мистичните Алефът и Пясъчната книга. Има и особени, натуралистични, някак анти-човешки истории за мрачните обитатели на Южна Америка, комбинация от отвратени от живота каубои и отгледани от нищото чудовища, както и за прочути, уж , измамници , крадци, убийци и всякакъв род престъпници, които не знам дали са били някога живи, но живеят поне в Борхес. Толкова ярък сблъсък между мрачния натурализъм и депресивния меланхолизъм досега не бях чела. Много противоречив Борхес. Но Борхес. Когато светлината е угаснала пред очите ти, няма нищо чудно , че виждаш тъмнина и в слънцето, нали? Признавам, натурализма ми дойде в повече на моменти, сблъсъкът с не толкова отминалата скотовщина на хуманоидите ме накара да търся всеки намек за деструктивна фентъзийна мисъл, тъй като предпочитам да се рушат светове пред очите ми, отколкото вътрешния мир на един човек. Не виждам, значи го няма. Борхес е един от тези, които ще ти разказват ежесекундно различна история през вечността, и ще те карат да лелееш за моментното съществувание на пеперудата. И въпреки всичко си заслужава всяка една оловно-сребриста дума, пропита с мрака на две невиждащи очи.

 

Advertisements

Измислици

Борхес

За първи път попадам на наистина вярно описание на въздействието от ума на даден автор в анотацията на книгата му-
„Казват, че да четеш Борхес е преживяване, което може да се сравни с отстраняване на мозъка, за да бъде ремонтиран. Първо усещаш хладно течение в мозъчната кухина, после настъпва дезориентация, дори дискомфорт. Накрая обаче те овладява усещането, че светът е безвъзвратно променен и неописуемо усложнен“.
Силата на думите на Борхес като вълнуващо откритие за мен може да се сравни само с безкрайното опиянение на мозъчните ми клетки при първата ми среща с Хазарския речник на Милорад Павич или Майстора и Маргарита на Булгаков. Измислици е преживяване на по-висше ниво, съхраняващо идеи , колкото крайно невероятни, толкова и напълно естествени. Може и някой някога да направи опит за пълна дисекция на Борхесовите книги, но трябва да си самия Борхес , за да разбереш истинския анализ на цялата вселенска история.
Самата книга в този си вид е разделена на две – Измислици поставя основата на Борхесовата теория за вселената, а Хитроумия са производните на Борхесовата истина за живота. След съприкосновението с първата част, втората някак губи чар, но въпреки това всяка дума е толкова по-значима от цели редове от книги в библиотеките. За първи път си водя бележки по някоя книга – ето ги и някои от тях, сами преценете какви чудеса трябва да са порадили тези хаотични изблици на истина:
Ако ще вярвам в някого, то трябва да е в Борхес.
Пиер Менар обяснява, как всичко вече е измислено. Идеите за целия свят са вече родени. Ако ние се опитаме да си припишем роднинство с тези идеи, които управляват света, те ще се превърнат просто в нашите забавни умотворения, а не в създателите на вселената като тайнство. Дуалното разбиране за гениалността се поражда от съда, където се появява истината под формата на мисъл. Златото в музея и златото в земята винаги имат различна стойност, макар и еднакъв произход. Ще се оцени винаги обективно съда, а не съдържанието, затова съдържанието трябва да се унищожава, а съда – внимателно разтрошава. Идеите не са желани както преди.
Тльон е идеята за божественото създаване на светове чрез думи, доказващо, че в началото наистина е словото. Търсим винаги това, което ще намираме. Винаги знаем. Ако нещо не съществува, то се поражда от нуждата , а думите ни облечени в мисли го пораждат на свой ред. Висшата сила да създаваш Бог е във всеки от нас. Създаване на създатели. Събирателно на векове философия. Светът се разкрива с времето, създават се нови създатели, възможностите се умножават хилядократно, като не всяка води до нов свят, но повечето – да.
Кръглите развалини идват с идеята на бога създател в нас отново. Сънуваш и създаваш. Богът , който сънува човек, който сънува че е бог, сънуващ човек…Всичко е идея. Всичко е нечие слово. Живеем в ума на някой друг, дишаме благодарение на мислите му. А ако престанем да съществуваме – дали и ние си отиваме, или думите остават…Всичко вече е измислено, но мисли продължават да се пораждат. Дали това са едни и същи мисли идващи на цикличен принцип? Ние сме изгубените мисли на нашия създател и нямаме шанс.
Лотарията е основа на книга с възножности. Хората се вълнуват повече от негативната възможност за съществувание. Дали всички във Вавилон са се старали усилено да прекратят живота си? Дали е белег за определено цивилизационно развитие да престанеш да съществуваш? Правилата са променени, но неизвестни. Всички теории са верни. Случайността е лоша идея. И няма нужда от параноя, животът ще се изживее някак, оставяйки някаква следа. Един на милиард става цар, десетима – негови помощници, след 10 дни те умират убити от предишните, отдавна забравили същия избор за тях 11 избрани. Дали някой ще посмее да разчупи предопределеното и да създаде нова случайност, или желанието за край е по-силно от желанието да продължиш? Всеки автор край ли иска и продължение на книгите си?
Хърбърт Куейн е идея за идеите, книгите които никога няма да мога да напиша, книга за живота и боговете с всички варианти едновременно. Замислям се дали да се опитам да създам многовалентна книга, с едно начало и много краища или много краища и едно начало, което не е едно и също в никой случай, освен в един когато е. Огледални книги на паралелни реалности. Които все пак имат връзка помежду си. Не точно идеални, не точно гротескни, но достойно различни. Вековете нито си приличат, нито си различават. Всяка епоха и всеки вариант са равностойни и много повече от различни, просто есенциално разнолики. Книга – игра, без развръзка, но с подтик за въвличане на читателя като главен герой. Колко елементарно е ирационалното писане.
Библиотеката на вселената е крайна и безкрайна, обезсмисляща ограниченията или сравнителните понятия, съществуваща и извечна. Домът, за който мечтая. Душите са книги. Безкрайни и еднакви, ограничени, неразбрани, временни и унищожими, копирани и изчезващи. Хората търсят душите си, но никой досега не е намерил своята. Няма рецепта за божественост, а само за човечност. Ограничеността на възприятията подлудява, изкривява възможностите и ни прави неспособни да бъдем щастливи. Вечното търсене ще продължи дори и нас да ни няма. Колкото и да унищожаваме от вселената, тя има начини да продължи да съществува. Не сме пазители, а поредните търсещи, можещи да мислят само по човешки. Истината не е скучна, само историята. Знанията имат само една форма – правилната.
Градината е отново трактат за безкрайните, или по-скоро невъзможните да бъдат съпоставени с числа варианти на бъдеще, отново създадени в книга, където всичко се случва. Не може да предадеш всичко за всичко едновременно, тъй като всичко е дума, имаща смисъл само за един. Затова може да се опишат всички съдби на един човек и времето само може да реши, кой ще може да разбере или ползва вариациите. Всичко се случва въобще, не всичко се случва за нашите сетива.
Фунес е като приказка за сбъднати мечти. Да помниш и да виждаш всичко не оставя време да помислиш. Самата грандоманщина на идеята за свръхсетивността е трудна въобще за осмисляне, а годна само за пряко възприемане.
И така нататък…
Обърканите коридори на съзнанието ми станаха с една осезателна идея по-затрупани…