Черният град

Борис Акунин

174438_b

Убиха Фандорин! Ераст е мъртъв! По-красивият руски Холмс си го отнася в главата от приятел насред грозната действителност на полу-азиатски Баку!

А, не, чакайте, не е възможно. Акунин пише цял цикъл от книги за наследниците Фандорини, които ако не са от него – то кой претендира за бащинство на бъдещите гениални следователи на матушка Русия? Но все пак всички сме чували и за паралелни вселени, и за неверни жени и психосоматична прилика на копелдачетата с техните официални бащици. Пък и казал ли е някой коя е истинската майка на децата Фандорини…

Знам, объркано е писанието ми, но разберете – убиха Фандорин, миличкия ми Ераст. Почти затриха и Маса, и всичко отиде толкова бързо по дяволите за две страници време, а тъкмо щяхме да предотвратим първата световна. Ах, ако можеше, беше, щеше… Последният роман за принца на разследващите приключения, детективът – джентълмен Ераст Фандорин е едно гениално сбогуване с руския Джеймс Бонд. И е невъзможно за възприемане. Вярно, все някога щеше да стане, нормално е, очаквано, все пак опасностите са нещо ежедневно за синеокия рис на криминалистиката. Но, пак някак боли, сякаш ти разказват за кончината на приятел, когото не виждаш много често, но всяка среща е била свързана с поредната нощ на дълги истории и приказки за далечни земи, красиви жени и немислими престъпления, които в името на човечеството настояват да бъдат разкрити. И изведнъж – гръмнаха Фандорин в красивата мутра. Е, как да не се изплачеш сърцето.

Великолепен приключенски роман, с много свежо чувство за хумор, екзотика и напрежение, което не може да се сравнява по смисленост с който и да лесносмилаем хамерикански трилър от масовкатa, дето сега ще се продават като топли банички покрай мързеловото въртене на грил по родните и неродните плажове околовръст. Героите са ти като лични приятели, които разказват на по чаша огнена водка поредното безумие случило се на руския вариант на Слънчака от началото на миналия век. Трупове валят, беззаконието е естествен начин на живот и въобще тук известният късмет Фандорински има много повече работа от обикновено. Има и драма, и предателства (ах,какви!), и сълзи, и кършене на ръце, и любов, и отчаяние пред неумолимия ход на световните събития, които толкова непростимо леко отиват в посока на масова сеч.

А всичко можеше да се реши толкова лесно с няколко топли думи от белокосия чаровник с видима възраст наполовина на истинската му, постигната със съвършен баланс между външен и вътрешен свят. Ех, ех, глупави болшевики, маншевики и анархисти, ако знаехте само под какво буре барут си завирате малките шашки динамит. А дали наследниците ви са научили, или ни чакат поредните безумия с източен адрес? Ще ми се да не го видя в моя жизнен път. И, моля ви – съживете ми Фандорин, без него светът е твърде много сив.

Целият свят е театър

Борис Акунин

161268_b

Фандорин – прекрасният, хладнокръвният, умът – машина с чувства – практически несъществуващи – е влюбен! И то на достопочтената възраст от 55, и то в актриса, която може да му е дъщеря. Скандал, невъзможно, абсурд! Все едно да видиш Холмс с айсберг във вените да тича след невръстно девойче – просто такива неща не се допускат от литературните им бащици, щото имидж и прочие. Но руснаците си вършат работата по малко по-различен начин, и затова заничателният ни Фандорин е обречен да точи лиги и да дави малките си сиви клетчици в нездравословно упойващи дози допаминово щастие. Повтарям – скандал, невъзможно, абсурд!

Като се поуспокои човек малко след идея толкова безумна, като да речем сър Елтън Джон да се вземе с Кралица Елизабет, идва и истински страшната част на историята – трупове се изливат зад затворени врати, в хотелски стаи, гримьорни и ресторанти, натровени, обезобразени, нарязани по най-бандитски начин. А Ераст се черви смутено в ъгъла, докато ревнува от своя японски побратим, защото същият може да докосва по стечение на обстоятелствата неговата позакъсняла любима. Руснаците отново ни учат как всъщност се организира една стройна престъпна групичка, как се вадят пари от новите технологии и страстта към мелодраматични забавления на масите, но и как се обича главозамаяно и на ръба на разума. Който е гледал Сибирският бръснар – знае какво е това руснак от началото на миналия век да обича, и да слага в малкото си джобче по измерение на страстите всичките префърцунени франчоля и препотени италианци, дето се броят за господари на любовните работи. Ами, не са.

Трогателно, и някак неудобно воайорско на моменти идва да четем за сърцето на Фандорин, където ледовете отстъпват на тропическата буря на закъснелите страсти по руски, които дори азиатското образование в сдържано страдание не могат да облекчат. Една екзотична пиеса служи вместо обяснение в любов, но за по-малко новата прима на руския театър няма и да обърне внимание на белокосия, но все пак ужасно младолик чаровник, отлично познаващ неща като болка, нещастие и самота, но имащ толкова малко представа от споделеност, нужда от другия и мечта за утрешния днес с някого освен със себе си. А всъщност единственият му проблем е, че не може да повярва във възможността да бъде истински щастлив, ех. Кървавата криминална история здраво хваща в обятията си мелодраматичния романс, и обърква, и успокоява, и развълнува по онзи начин, който могат да предизвикат наистина големите любовни истории. Не съм сигурна дали такъв Фандорин ми харесва, но да го отдадем на есента в живота му, където всеки слънчев лъч струва повече от дните горчиво изпепеляване на младото лято. Пък и му е позволена малка почивка преди отново да подеме войната срещу световната несправедливост. Така де, дори и Бонд си почива понякога.

Нефритената броеница

Борис Акунин

p158

С почти носталгия се връщам към Акуниновия свят, в който приключенският дух е имплантиран в кръвта, престъпленията са обмислени, няма излишна жестокост, а окичено  с елегантност прилично количество насилие, колкото да се настърви някой и друг гениален ум. Както пише и в анотацията на гърба на самата книга – това са истории от края на 19 век, когато литературата е била велика, а престъпленията са се извършвали и разкривали с вкус. А от това по-хубаво трудно ще се намери, поне на фронта на криминалните истории. Разказите в настоящия сборник са посветени стилово и идейно на някои от абсолютните майстори в жанра, творили или разказвали точно за тази така велика епоха на прогрес и елегантност , на развитие на обществото и деградация на ума, на престъпления и наказания в истинска форма.

Кристи, По, Дойл, Сименон, Еко, Хайсмит, Ървинг, Льоблан – всичките важни, всички добри са тук, почетени, допълнени и искрено боготворени по акуниновски. Ераст е великолепен, както винаги, макар и преминаващ четиридесетте, срещащ се с литературните си събратя по гениалност Холмс, Люпен, даже с  малко Мис Марпъл, или поне леля и за разкош. Пътува по целия свят, влизащ в една или друга писана реалмия , от Лондон до Юта, от френските фамилни дворци до руската безпросветна пустош, забъркващ се с японски демони, индиански призраци и трупове в куфари, кражби, убийства, изнудвания, всичко от палитрата кървавата дедуктивност. Всяка една история е уникална , сякаш позната, но и безкрайно непредвидима, носеща безспорния активен почерк на Акунин и все пак сякаш перото е било честичко побутвано от някой и друг литературен магистър под прикритие. Истинско удоволствие за ценители и почитатели на красивия руски Поаро, препоръчвам винаги.

Проклятието на рода фон Дорн

Борис Акунин

131477z

Понякога любимите автори ни изневеряват – създават разни книги за свое , а не за наше удоволствие, и всичко отива по дяволите. Само диви фенове, сред които досега си мислих, че се числя, но оказа се греша, могат да харесват всичко на Акунин. Или може и да е свързано с годините и пресищането. Но просто Проклятието или в оригинал Детска книга, ме подразни диво на база основното правило във фентъзито, а именно, че децата и внуците на главните герои в знакова поредица, са далеч по-скучни и смотани от оригиналите. Разбираемо е, не можеш винаги да създаваш великолепни и уникални герои. Както Пелагия не можеше да стъпи на кутрето на Ераст Фандорин, така и потомците му Николас и Ластик не могат да стъпят и върху една негова клетка, превърнала се във прах по красив стенен часовник. Факт – книгата е целева към по-младите читатели и почитатели на пътуванията във времето, в търсене на невероятно съкровище с библейски корени, и битка с огромното изначално зло, когато съдбата на света е в ръцете на дребнесто сдухано момченце. И въпреки оригиналните идеи, лековатото чувство за хумор и приключенство, връзките с прекрасни класици от източния блок като Лем и Стругацки, а и  малко от Пътеводителя… , о, да не забравим не на последно място и специфичния свръхчетим кинематографичен Акунин стил, огромната липса на специалния характер на времето на последните царе руски, необременен от съвременни простотии, ми вгорчи до плътна неприятност усещането от една силно желана книга. Може би някой ден ще опитам да погледна на текста от по-непреднамерен поглед, ненатежал от фенщина и камилски дисаги с очаквания. Дотогава ще я гледам тъжно.

Пелагия и червеният петел

Борис Акунин

9789543650149

Малко неочаквано , но много ефектно завършва поредицата за рижокосата луничава сестрица Пелагия. В последното и на нашия бял свят приключение , религиозната детективка тръгва по петите на един нов и страшен престъпник, много мистичен , абсолютно несломимо жесток и оправдан от божий и човешки съд в зародиш. За пръв път разследващата става обект на явно преследване заради ума си, на косъм от това да разкрие една от най-огромните загадки на човечеството , съвсем по великденски актуални, а именно Кой умря на кръста и Кой възкръсна от пещерата. Тук същите въпроси придобиват и едно допълнително измерение – а именно Кога, тъй като времето се оказва доста разтегливо понятие в руската реалност, и между омагьосните пещери, мистичните петли и пътуванията през континиуума, религията бива подлагана на най-огромното недоверие и същевременно на най-безусловното прераждане на вярата от Дан Браун насам. Това последното е малко тъй да се каже иронично , нали – Браун е при забранените за хелски автори като Майър, Роулинг и онази със сивите работи.

Акунин майсторски плете една криминално-фантастична, верски – алогична и романтично – обречена история за жената и невестата божия Пелагия, която разкрива всички свои лица, страхове и мечти нашир и надлъж из стари и още по-стари земи, където само Провидението единствено би могло да я опази цяла и невредима. На мъжете – герои около нея за пръв път им е позволено да отворят очи и да видят както тихата атлетична плетачка, така и красивата независима светска дама у нашата главна героиня. Романтиката, естествено напълно обречена, поваля де що види мъжко сърце, ей така, като за последно, а труповете се сипят като тъжни снежинки над рижавката главица на нарочената ни фам фатал. Привидно странна роля, но толкова естествено поднесена, че се плесваш по челото през 5 минути, чудейки се -защо това не се е случвало преди, толкова е естествено и логично. Драмата и диспозицията на целия текст просто предполагат Фандорин да изскочи зад ъгъла и да засуче мустачки, но на полето на вярата велика руско-мъченическа някак не стои добре красивия иноверец или атеист, или каквато там можете да решите , че е вярата Еразъмова. По-грандиозен и избухващ в лицето ми финал отдавна не ме бе нападал в последното изречение, оставящо те леко съмняващ се, но искрено надяващ се на чудо, някое божие такова, и търсещ за каквато и да е податка за продължение на последната дума, застиващ между възможното и отрицанието.

…ако заседнеш с червен петел в потайна пещера, и го следваш по неговия път към повърхността, не се знае в кое време, кое място, кое съзидание ще излезеш. Еднакво валидно било и за хора, и за богове. Остатък от древните правила на абсурдността, владяла хаоса преди реда. Дали е фентъзи или мистицизъм, сами решете.

Пелагия и черния монах

Борис Акунин

p14

Втората част от оцветените приключения на рижата детективка в расо сестра Пелагия , ни отвеждат на красиво островче, предназначено за скоропостижно възнесение на свети отци, менажирано от живите радетели на църквата по достойно прогресивен начин, блъскайте техническото развитие с вкорененото верую на ръба на простоватото суеверие, на чиято сцена излиза оживял светец-демон, настояващ за спокойствие на тъжната си обител, каращ неверниците да повярват до лудост, а вярващите да тичат през глава към по-неявително-божествени кътчета. Интересна картинка от непознатата ми Русия, оказала се доста приятно местенце в началото на миналия век, ако не броите липсата на интернет, телевизия, понякога и на ток, както и презанижената хигиена в някои случаи. Някъде по това време според мен е бил момента за превключване на битието към едно приказно стиймпънк бъдеще, вместо сегашното ни сиво-технологично настояще. Но това ще си остане само в главите на някои мечтатели и в шепа паралелни светове, за които читавите автори ще ни разказват от време на време.

Акунин експериментира смело с всякакви разчупващи и улесняващи навлизането и практически хващането на читателските умове в историята – като разкриване на нишката на действията чрез закъснели писма, скрити записки, твърде различни гледни точки на главните, често погубени изненадващо ненавременно, герои, и какви ли не други прийоми, създадени за динамична форма на емоционално-интелектуално четене. Главният злодей мени самоличността си в очите както на разследващите, така и на четящия в почти всяка глава, дорде не започнем да се вглеждаме във всяко име с извънмерна подозрителност, къде оправдана, къде съвсем си пресилена, но в крайна сметка финалът е повече от странен, тип 10 малки негърчета на великата Кристи, с капка Мария Кюри за разкош. Истинско пълноценно преживяване, с чудесна история, мистична обстановка, борещи се с времето си и обичайните роли на обществото герои – добри и зли, търсещи отговори дори в заблудените умове , и прошка и в най-непростимите грешници. Интелектуален гилти плежър, чиста проба с руска гаранция.

Пелагия и белият булдог

Борис Акунин

p16

След преголямата ми любов към прекрасния бял нинджа – галантен детектив Фандорин, съвсем естествено посегнах и към женското начало книгите на Акунин, облечено в расо, дребно, рижо, луничаво и с дебели очила, наречено кратичко и скромно сестра Пелагия. И , както винаги се оказва, жените-разкривачки на сложни престъпления винаги са една идея, понякога и повече, по-скучни от своите аналози в мъжки вариант. Както така и не харесах мис Марпъл на Агата в сравнение с прекрасния Поаро, така и тук начетената монахиня отстъпва с гигантски крачки в битката за моите симпатии с Ераст великолепний. Основната разлика е, че ако мъжкият герой на Акунин е свръх привлекателен, супер атлетичен и абсолютно гениален принц на бял кон, който разрешава всяка ситуация с изящен финт и засукване на напомадени мустачки, то тук горкичката ни Пелагия е по-скоро мъничка мишка, гледаща зад плета, душеща по ключалките и едновременно с това крайно неудобно и едновременно възбуждащо чувстваща се от непривичната си роля, в която я намъква така да се каже прекия и духовен бос, и то с подбуди  реещи се в междугреховността къде от мързел, къде от некомпетентност.

Ако не сте се докосвали до Фандорините приключения, съм сигурна , че перото на Акунин ще ви завладее – имаме мистична обстановка, ужасно престъпление, нарастващи купчини трупове и за съжаление доста убити животинчета, заплетени мотиви и по кинематографично подскачащо действие – от първия до последния ред, с едно малко отклонение към средата, посветено на руското общество, динамичността и обратите се изливат от страниците, обвиняващи всеки герой без изключение във всяко възможно пъклено дело. Историята е разделена схематично на две части, но с директно свързани и преливащи от ужас и болка съдби на руски дворяни и мирни селски обитатели на полуумрялата от скука провинция , изпълнена с отегчени благороднички- мечтаещи за големи любови и амбициозни чиновници – готови да се издигнат по всеки възможен начин , независимо от крайната цена. Прекрасна сцена за тъжна криминална драма, но все пак ми липсваше увереността дори и в загубите на Фандорин, както и онази екзотична симпатичност, помпаща чар и емпатия на килограм у читателите. Или читателките. Все пак приключенията на Пелагия съвсем не са за изхвърляне и ще завърша странстванията и из руските пушинаци, но бързам за поредната одисея на Ераст, ако и последният да е понатежал и посребрял от годинките в по-късните работи на г-н Акунина. Талантливите автори не могат да се скрият, но понякога правят хубави неща, а друг път просто умоотвяващи. Всеки избира сам.