Безкрайният път

Богдан Русев

bezkrainiqt-put

Ще съм разочарована , ако това не се окаже някой ден любимата книжка на неродените ми наследници. Не само, защото е създадена от пишещия нечовек Богдан Русев, а чисто и просто тъй като това е перфектно оформената книга – проект , достойна за христоматиен пример, с  все аудио изчитането от приятни разказвачески гласове, дебелата корица и меките страници,  плюс  фешън картинките и неповторимия богданов стил, четим от всяка възраст, независимо от темата, с пълен разкош. Сега, усещам вълната недоволстващи, вадещи трите основни довода, защо тази книга е прогнилия плод на алчното печалбарско родно книгоиздаване – твърде кратка, струва майка си и баща си , и даже няма финал. Ето ги и моите лично открити обяснения по обвиненията – текстът е новела и е за деца – обемът подозирам е идеалния лека – нощовски за подрастващи гениийчета – просто таргет групата е специфична. Цената напълно отговаря на качеството на изпълнение и наистина добрия текст – хрумка на Русев, според, вярно, щедрата ми оценка. А липсващият, или по-скоро жестоко увисващият финал мен лично ме кара да довършвам , доразкавам и досънувам с откачено въображение цялата великолепна фабула, точно както правех преди 20++ години.

Една прекрасна история – приказка, в която имаме малко диво момиченце , навършило пълнолетие на 8 години и живеещо в свят със свободен достъп до космически пътешествия, липса на сметки и стремеж на обществото да съживява души и покорява нови светове, вместо да печалбарства на дребно и да живурка по скотски. Космическа утопия в лека форма, която просто пъха пред очите на малки любознайковци термини като двигател с елементарни частици, ефект на пеперудата, квалифицирано мнозинство и прераждане на душите по безкрайния път – все неща, които могат да запалят огньове , изискващи милиони думи в книжна или електронна форма, за да потушат дори и миниатюрна част от най-човешко чистото ни качество – детското любопитство. Та наречете ме откачила елитарка, но това за мен е прекрасно начало на страхотна поредица, сместваща Нина Армада на коляното на прелюбимата ми Лора Фей, като и трите настояваме пред господин Русева да достави още нови приключения – насоки за диво фентъзиране, тъй като умни деца все някъде има, и те се нуждаят от подобни разкошотийни варианти на книжно Картие ежедневно.

А като заговорихме за новаторски книги – проекти, предназначени за подрастващите ни надежди – ето и малко от фентъзи страната , приласкаваща бъдещите си чираци-поклонници от невръстни години – Голямото приключение на малкото таласъмче, достойно анотирана от една от предпочитаните ми колежки – блогърки Книжното момиче – ей тук.

Думите

Богдан Русев

169787z

Читателските ми отношения с Русев минаха предполагам десетилетие, започвайки с първите му материали в апокрифния вече култ Егоист, който хора над определена възраст познават като проходилка на много съвременни големи имена в писането и кногиздаването. Добри времена бяха, хората пишеха за живота, който ме интересуваше. Но с годините отношенията ми с реалността се влошиха до нивото на любезно сътрудничество по страничен проект наречен заработване на средства за съществуванието. Засега се проявявам като що – годе кадърен мениджър по този проект, до ниво така че ежедневието ме харесва сравнително и ми пише картички за Коледа , ама в основната част на битието ми, както поне аз го виждам признавам, гледам надалеч , нависоко и настрани в нереалността, където истински дишам. Русев малко или много следва моя път на отчуждение от всекидневните тегоби, но ретранслира усещанията на реалността през разните му там модерности и подходи към масовите поклонници на твърдата земя, и получава текстове, които мога да чета както аз, така и нормалните сивеещи хорица , дори и онези с три кила салфетки под мишница и ръцете горе в сублимните моменти на силиконово подвикване във вече не задимени бучащи залички за псевдо забавления.

Думите е обединение на идеи, но и преход към следващата фаза на твореца, видимо поизтъркал се от страна на вдъхновение, но все още произвеждащ прекрасни текстове и идеи, с потенциала на абсолютен култ-референт за качествен сбор от думи. Защото всичко е думи. Навързани, овъртолени и накачулени… придърпващи, отесняващи и притискащи… теговати, умислени и завихрящи. Богдан ги може всичките. Четири новели, привидно нямащи нищо общо една с друга, освен в ума на автора, но и точно това е в крайна сметка – карта на мислите, плановете, възможностите на таланта, внимателно подбрани и структурирани за лесно възприятие, напластени, скрити и подредени за всички варианти на читатели, имали удоволствието да се доберат до тази привидно малка книжка, а всъщност цветна бомба от възможности и алтернативни реалности.

Духове е сеирджийската елегия на фейсбук , вдъхваща ми един поглед далеч в бъдещето, когато снимките вероятно ще разказват истории, и зад усмивките на щастливите компании ще се скрият гигабайти преживявания, драми, разлъка и самота в търсене на някаква обич, сред живите или сред мъртвите. Любовта като една безкрайна верига от двойки, тройки, скучновати разлъки и страстни начални месеци на абсолютно щастие, замяна на героите в една и съща пиеса, с предвидим край, но все пак вълнуващи те на клюкарско ниво междинни сцени.

Племена е историята на сънуващите активно, създателите на сънувани светове или пътуващите из тях, вплетена с криминален елемент на загубило разума си обожествено съзнание на полудял автор на идеи, който избива непоклонилите се пред него по-минимално затрогващи души. Пошла нишка на иначе стандартното осмъртяване в богоподобна сцена с ежедневни актьори, разкриващи творческия си потенциал не по най-хуманно приемливия начин, но далеч по- вълнуващи за неподготвения зрител.

Бурени е мулти-времева и вселенна епопея на възможните бъдещета и променени минали времена, в които побеждават я свръх надарените германци, я технологично супер напредналите руснаци, или пробудилите се информационно османци. Дали алтернативите са по-добри от познатия ни вариант на реалността е спорно, но поне с различен фон е мъничко по-интересно обичайното упражнение по ежедневни мъки на човешката личност.

Корени е обобщаващата схема на бъдещето за самия Богдан, лично и творческо, с частици от всичко, за което авторът в него милее, като топлата непредвидимост на невъзможността на Фей, спокойното пътешествие към смъртта на Туриста, и самия Русев като главен герой в живота си такъв, какъвто може би е , а може и просто да може да бъде след време. Лично и объркано, прескачащо и отпочващо отникъде , но най-силното и личното в целия сборник.

Пътешествие в съзнанието на един творец, каквото реално е – богато, запомнящо се, малко тъжно и достигащо твърде надълбоко в душата ти, без излишна помпозност, показна алтернативност или див фешънизъм на словото. Близко и спокойно в динамизма си. Моят начин за справяне с ежедневното тъмно сиво.

Белегаст – новото издание

Богдан Русев

Преди доста години , по времето на считания за юбер як, култов, смилащ конкуренцията със силата на свръхнова Егоист (поне в някаква част това беше наистина вярно), се зароди българската нова литература за бързо четящи, бързо живеещи и за съжаление бързо отегчаващи се хора. Добра, злободневна, истинска, твърде, твърде реална. Как да я харесам точно аз? Тогава можех, честно. Човек умира вътрешно до ниво плътен песимист само за няколко си , не повече от 10-ина години, но не се ражда природно кисел. В повечето случаи поне.  А Русев някак от нищото изстреля як лъч фентъзийна светлина из прииждащата сива мъгла от реалност. И това беше Белегаст. И беше хубаво. А, някаква си детска книжка, ще кажете вие. Ами, може би. Обаче много добре изпипана , хитроумно подредена от хванати за ръчички свежи кратки разказчета, съставляващи цял истински си детски роман. Е , Лора Фей не е Пипи, но е готина. Ама точно готина – със все косата, очите и кинжала на кръста. И старото, и новото издание са си чисти естетски преживявания – с много креативно оформление, елегантни корици, вече и с много симпатични комиксови илюстрации – въобще плътно удоволствие от преживяването да си във света на Белегаст. Който не е сложен, мелодраматичен, пропит от интриги. А , не , чакай – точно такъв е , но само за очите на родителите, четящи приказките за Лора Фей на децата си. Тежък случай на изящна многопластовост и многоликост , която не съм сигурна дали Русев е постигнал толкова леко в някое от по-реалните си неща. Между другото имам и двете издания, и не съжалявам за което –  новите приказки отговарят на някои доста тегави и дразнещи въпроси и запълват няколко ситуационни кратера, които ме тормозеха преди години. И най-накрая имаме нещо като финал – ала – прелюдия към втора Лора Фей. Или може би Пери Фей? Дали? Дано.

Съдбовно равноденствие

2338-2338-thickbox

От Деймън Райт а.к.а Богдан Русев

Без да знам съм била върла фенка на книгите – игри на Богдан, после се влюбих в разказите и статиите му, после дойде приказния Белегаст и Лора Фей… Въобще голяма любов. Това е също от него, в периода между книгите – игри с Алекс Султанов и активната журналистическа кариера, ако мога да я нарека така. Книгата е кратка, приятна, но недоразвита. Трябват и още поне 200-300 страници , за да е може би най-доброто българско фентъзи. Героите са еманацията на супер яки и ставащи симпатични за секунди фентъзи момци, сетингът е много добре позициониран, с огромен потенциал за развитие в далеч по-добра от примерно тази на КНВ вселена, дори и нахвърляна набързо магическата система звучи наистина вълнуваща и мрачно – обещаваща, но както казах – за стотина странички епиката може само да се загатне. Действието бе неравномерно, действията и завръзката на моменти доста объркваща, с темпото на класическа манга, и ме остави с огромното желание да помоля Богдан на колене да направи истинско фентъзи, след което няма вече да се налага българските автори да се крият зад псевдоними или да вмъкват каквито и да било патриотични схеми в книжките си, че да бъдат продавани. Тъй като доброто фентъзи си е добро, каквото и име да стои над него. Абсолютно винаги за Богдан и всички негови превъплащения.

Къщата

От Богдан Русев

Супер модерна с оглед на настоящата вълна от простотийни талази, нападащи агресивно от всякакъв екран, книжката си е всъщност написан с много големи букви детективски лайфстайл роман. Приятно книжле, но приятно само поради единствената причина , че е написана от Богдан Русев. Забавно, неангажиращо и стресово четивно, направо се чудя как не се е превърнало в мега хипер бестселър. Винаги Да за Богдан.

Белегаст

От Богдан Русев

Малко ми е ноктюрно заради „погребението“ на Егоист зад логото на „Его“. Не е това моето списание, не е това моята любов…

Егоист ми даде две неща – Карбовски и желание да пиша. И ако първата придобивка ( макар че трудно може да се определи като такава) си е доста спорна за много хора, втората си е безумно ценна за мен. Най-вече след като открих, че не мога да бъда толкова виртуозно вулгарна и почти естествено злободневна като М.К.. А видях, че мога и да съм различна.

От егоист почна любовта ми към Богдан Русев, Радослав Парушев, Кристин Димитрова… Взимам всичко, което издадат, за да запълни жадната ми за съмишленици творческа част в малко тъмната иначе моя почти човешка душа.

Белегаст е приказка ( или 12 ако чак толкова конкретиката е важна). Преди време пишех истории по тема – сядах и си казвах, без капка вдъхновение – сега ще пиша приказка за пеперуди. И сядах аз, като един отговорен малък 11 годишен автор, и смучех от де-що крайници имам всичко, което може да мине за интересно за „безкрайно вълнуващия свят“ на пеперудите. Моите инфантилни упражнения целяха да докажат, че талантът се развива с упорита, безсмислена и не особено творчески ценна работа. Тази книга подозрително изглежда на едно такова упражнение, но вече постигнало реалната си цел – крайният насилен продукт, създаден на база едно чертежче с дни и крайни срокове, е наистина великолепен и лесно читаем. Е, чак шедьовър не е, но не е нужно все да има стълпотворения ( никога не съм сигурна дали точно така се пише думата) от гениални творци , за да се почувства щастлив читателя в мен.

Виж, критика в мен иска повече. От Русев винаги искам повече. Както и от Карбовски. Да се чудиш как такива наистина изключително читаеми автори ( не е никак малко да си харесван ей, може и нобел да не получиш, ама си те харесват хората ) изглеждат толкова обикновени и малко сърдити на живота по принцип хорица, с визията сякаш на перманентно препушили, препили, прешмъркали… И понякога не е само визията.

Дали истинските гении са комерсиалните мега-продаваеми автори, или тези, които се харесват на една шепа хора, с малко по-изънчена чувствителност, призната от все някой за талант, а може би реалната гениалност си остава в нечий шкаф, надраскана набързо в накой влак на салфетката от сандвича с луканка…

Хубавата книга си е хубава книга. Ама не е велика, ни гениална, ни брилянтна. Въпросът е – имаме ли нужда вечно от блясъка на съвършенството, или можем за малко да се признаем виновни в нормалност и човешки комерсиализъм и посредственост?

Ако питаш мене – никакво признаване, да живеят не-човеците!