Билбо Бегинс

Толкин

Да, след толкова години и отчаяно газене из нивята на спорното откъм качества „хардкор“ фентъзи най-накрая намерих и малко време да се отпусна в корените на приказните истории, дали началото на атавистичната легенда за косматите дребосъци понесли колелцето на властта до другия край света . И чак сега разбирам за какво е била цялата дандания около толкинизма , пичовете с островърхи ушанки и прекомерно окосмените петички. Билбо Бегинс е идеалната детска книжка с доста поучителни герои, освен ако си на подходящата възраст да различиш между веселите песнички , сред уж добрите в играта, хората от твоето лепкаво сиво ежедневие – страхливеца с огромно его и липса на гръбнак, алчния ленив и твърде невротичен лидер, тесногръдите и напълно малодушни последователи, дребните душици на управляващите и онази така разпространена природа на жертващите хиляди за доброто на милиони, виждащи цялото, но не и живите и мислещи единици в него. Много политическа и злободневно социална история може да се изкара дори и от една хубава приказка като тази за Билбо, но аз бях доста учудена да открия за себе си, че всъщност дракона ( много симпатичен тип между другото, седеше си кротък и никому не пречеше, докато дребните злобчовци не му разкъртиха пещеричката ) не го убива някое калпаво джудже и даже не и дребния смотаничък Билбчо, ами някакъв си рандъм хюмън от близкото село, пълно с очакващи Годо-Христос-Бойко Борисов-уонаби нещастници. И че повечето лоши в приказката ми бяха доста по-симпатични, отколкото алколизираните елфи или повърхностните дребни хорица. Странно. Може би е една от онези книги, за които съм закъсняла непоправимо.

Advertisements