Белегаст – новото издание

Богдан Русев

Преди доста години , по времето на считания за юбер як, култов, смилащ конкуренцията със силата на свръхнова Егоист (поне в някаква част това беше наистина вярно), се зароди българската нова литература за бързо четящи, бързо живеещи и за съжаление бързо отегчаващи се хора. Добра, злободневна, истинска, твърде, твърде реална. Как да я харесам точно аз? Тогава можех, честно. Човек умира вътрешно до ниво плътен песимист само за няколко си , не повече от 10-ина години, но не се ражда природно кисел. В повечето случаи поне.  А Русев някак от нищото изстреля як лъч фентъзийна светлина из прииждащата сива мъгла от реалност. И това беше Белегаст. И беше хубаво. А, някаква си детска книжка, ще кажете вие. Ами, може би. Обаче много добре изпипана , хитроумно подредена от хванати за ръчички свежи кратки разказчета, съставляващи цял истински си детски роман. Е , Лора Фей не е Пипи, но е готина. Ама точно готина – със все косата, очите и кинжала на кръста. И старото, и новото издание са си чисти естетски преживявания – с много креативно оформление, елегантни корици, вече и с много симпатични комиксови илюстрации – въобще плътно удоволствие от преживяването да си във света на Белегаст. Който не е сложен, мелодраматичен, пропит от интриги. А , не , чакай – точно такъв е , но само за очите на родителите, четящи приказките за Лора Фей на децата си. Тежък случай на изящна многопластовост и многоликост , която не съм сигурна дали Русев е постигнал толкова леко в някое от по-реалните си неща. Между другото имам и двете издания, и не съжалявам за което –  новите приказки отговарят на някои доста тегави и дразнещи въпроси и запълват няколко ситуационни кратера, които ме тормозеха преди години. И най-накрая имаме нещо като финал – ала – прелюдия към втора Лора Фей. Или може би Пери Фей? Дали? Дано.

Advertisements

Белегаст

От Богдан Русев

Малко ми е ноктюрно заради „погребението“ на Егоист зад логото на „Его“. Не е това моето списание, не е това моята любов…

Егоист ми даде две неща – Карбовски и желание да пиша. И ако първата придобивка ( макар че трудно може да се определи като такава) си е доста спорна за много хора, втората си е безумно ценна за мен. Най-вече след като открих, че не мога да бъда толкова виртуозно вулгарна и почти естествено злободневна като М.К.. А видях, че мога и да съм различна.

От егоист почна любовта ми към Богдан Русев, Радослав Парушев, Кристин Димитрова… Взимам всичко, което издадат, за да запълни жадната ми за съмишленици творческа част в малко тъмната иначе моя почти човешка душа.

Белегаст е приказка ( или 12 ако чак толкова конкретиката е важна). Преди време пишех истории по тема – сядах и си казвах, без капка вдъхновение – сега ще пиша приказка за пеперуди. И сядах аз, като един отговорен малък 11 годишен автор, и смучех от де-що крайници имам всичко, което може да мине за интересно за „безкрайно вълнуващия свят“ на пеперудите. Моите инфантилни упражнения целяха да докажат, че талантът се развива с упорита, безсмислена и не особено творчески ценна работа. Тази книга подозрително изглежда на едно такова упражнение, но вече постигнало реалната си цел – крайният насилен продукт, създаден на база едно чертежче с дни и крайни срокове, е наистина великолепен и лесно читаем. Е, чак шедьовър не е, но не е нужно все да има стълпотворения ( никога не съм сигурна дали точно така се пише думата) от гениални творци , за да се почувства щастлив читателя в мен.

Виж, критика в мен иска повече. От Русев винаги искам повече. Както и от Карбовски. Да се чудиш как такива наистина изключително читаеми автори ( не е никак малко да си харесван ей, може и нобел да не получиш, ама си те харесват хората ) изглеждат толкова обикновени и малко сърдити на живота по принцип хорица, с визията сякаш на перманентно препушили, препили, прешмъркали… И понякога не е само визията.

Дали истинските гении са комерсиалните мега-продаваеми автори, или тези, които се харесват на една шепа хора, с малко по-изънчена чувствителност, призната от все някой за талант, а може би реалната гениалност си остава в нечий шкаф, надраскана набързо в накой влак на салфетката от сандвича с луканка…

Хубавата книга си е хубава книга. Ама не е велика, ни гениална, ни брилянтна. Въпросът е – имаме ли нужда вечно от блясъка на съвършенството, или можем за малко да се признаем виновни в нормалност и човешки комерсиализъм и посредственост?

Ако питаш мене – никакво признаване, да живеят не-човеците!