Назад по линията

Робърт Силвърбърг

7103-max

Не бих нарекла книжката нещо особено добро, не просто за нивото на Силвърбърг, ами и по принцип. Признавам, изглежда като нещо писано между другото, между две сесии с изключително интересни инхибитори на щастливи хормони, и среща с някое красиво платено момиче. Представете си учебник по византийска история, но с допълнени разни пиперливи подробности като кой император се е изакал в купела, коя владетелка си е лягала с всичко живо под слънцето, и кой как е умрял наистина, независимо колко срамно се е получило на финала, запращайки цял що-годен смислен живот и владичество буквално в аналите исторически, и то в най-гъстия възможен омонимичен смисъл.

Намираме се в бъдещето, където машините за пътуване през времето и пространството не са никаква рядкост, ами част от каталозите на туристическите фирми, където всякакви отегчени от презадоволеността си ексхибиционисти с манталитет на разгонени божи кравички, могат да се възползват от даровете иноземни. Дрогата е абсолютно легално удоволствие, оргиите са по-често явление от следобедната закуска в детската градина, а човещината е заорала в някакви внушителни низини на възможното, натъжавайки относно идеята за падението и нейните наистина възможни мащаби. Външният вид е подвластен на генетика, но емоционалната интелигентност и практическия интелект са на ниво провинциален хитрец, търкащ билети за националната лотария, докато краде ток, вода и всякакви платими режийни за сметка на съседа.

Един свръх отегчен младеж с гръцки произход се записва като куриер – всъщност екскурзовод – на времеви пътешествия, неотличаващи се много от уикенд на Слънчака от гледната точка на хемороиден англичанин – безкрайно количество сравнително евтини и екзотични шаврантии, реки от високоградусен алкохол, забъркан в задния двор от био материали с неизяснен произход и тотално размазване на километри, в случая и векове, от шефа и досадните роднини, вечно готови да проявят недоволство относно степента на измачканост на служебното облекло или ризата за неделната служба. Та имаме зрелища, войни, убийства, ненаказуемо въргаляне из тъмните улички с особи от всякакъв вид и пол, и то напълно безопасно – заради сложно обяснени принципи на изкривяването на времето и наличието на времеви патрул, още преди да сте осрали нещо, ще усетите твърдото руло тоалетна хартия, удобно притиснато в хълбоците ви от някой симпатичен Хълк Хоган с махмурлук. Забавно, нали, пътешественико?

Нашето момче в началото се забавлява с всички екстри на пътуването в миналото, като непрекъснато забравящи те красавици, достъп за жълти стотинки до артефакти с фантастична стойност в настоящето, и невероятните възможности, при наличие на желание, да се запознаеш от близо с някоя много пра родителка, сравнима само с Ким Кардашиян по ханшови възможности, или да убиеш Христос да речем, поради което между другото си нямаме и най-малка представа какво се случва в живота му до навършването на така значимите 33. Но среща една роднина от рода Дука, неземна красавица и сладострастница, която просто обидно лесно превзема сърцето и останалите части на унуката си, и го кара да си мисли за създаването на удобен джоб във времето. Е, нещата много, много се объркват, и историята приключва в нищото, или по-точно увисва на вероятно последната сричка от устните на леко досадния ни протагонист.

Наполовина малко като керуакско порно, наполовина като обичайно скучно разказана история, за мен нямаше кой знае какво в Назад…, но Силвърбърг си е Силвърбърг, и съм склонна да простя това му залитане и да го извиня вътрешно надявайки се, че наистина се е забавлявал с разни веселки хапченца и сгодни девойки, докато е заработвал за вила на Хаваите.

Аз вещицата

Дебора Харкнес

5939-max

Такааа… Не знам какво съм очаквала – в смисъл, хората си предупреждават – това е история за вампири, вещици, любов и романтика. И нещо древно и магическо, май. Но кукичката я хвърля самата авторка, изтъкната професорка по история, от която очакваш едно ниво над обичайното в писането на псевдо любовни истории с интелектуален привкус. Всъщност да, това е едно малко по-различно предаване на класическата ситуация за тръпки в скута между свръхестествени същества, като разликата е около самите герои- в библиотеките на Оксфорд, в уютните кафенета, красивите френски замъци, древните английски имения, добрите стари обитавани от неясни сили къщи в средния запад. Изключително топла и красива атмосфера, наситена с цветове, миризми и усещания за безвремие. Героите разговарят за история, сомелиерство, гурме рецепти, философия и други така приятно и необичайно умни теми. Но за съжаление онази розовата част си е на нивото на професорка по история – тоест невъзможно захаросана, неизживяно лигава и досадно противоречива до почти непреодолим позив за повръщане. Всъщност, задраскайте почти.

Книгата те мами да я четеш, разказва ти за мечтани места, богати библиотеки, вълшебни ръкописи, познание за вселената на една ръка разстояние. И изведнъж в идиличната обстановка се врязва юбер красивия и древен вампир, за когото нашето момиче – вещичка, набързо завършила няколко висши преди пълнолетие и станала известно име в областта на алхимичната история, ако има такова нещо въобще, веднагически си мре да се жени, ама ще се подърпа едно любезно преди това. И е хубава, атлетична, не-девствена (тука се изненадах сериозно), даже доста промискуитетна, но – сещате се, пред вида на вампира треперят коленца, бузки се затоплят, ах, какви са тези странни усещания, никакъв остър интелект или пиперлив дух не остава, само се превръща в жертвено агне с вързани от собствените ѝ родители магически способности, за нейно собствено добро, уж. Бели конци на метър продаваме, съшийте си сюжетните дупки.

Та, в красивата библиотека нашето момиче ползва малка магийка, щото я мързи да търси стълбичка, че да си свали едно книжле, и принцът на мрака омаен я съзирва, и веднага дотичва да я души, и естествено я намира за свръх специална и ухаеща на някакви невероятни приказности и вкусови вакханалии, така неустоими дори след 1500 години живот. Човек си мисли, че ако някой е минал 15 века живот, ще си е изградил някаква стабилна емоционална интелигентност, но не би – все така ще си е като разгонен вълк единак със запек до последната страница, до първата любовна нощ, в която ще изгреят звезди… В смисъл? Сериозно? Нашите главни протагонисти завързват забранена любов, биват преследвани от сума ти нечовеци, които на няколко момента почти наритват терминално нарочените за добряци, но всичко ще свърши добре. Добре, ако се абстрахирате от свръх дразнещите характери, незрели емоции, разтакаване на по чаша винце и черен трюфел, и другите характерни за паранормалния романс глупости, така високо ценени от съюза на международните домакини.

Останалите части от трилогията се развиват обратно във времето в Елизабетинската ера и пак в задъханата реалност на скритите борби между нечовеци и хуманоидните им роби и врагове, но няма да се подлъжа засега, поне докато съм с настоящия си коефициент на търпимост към глупости. Който е все така ведро нисък. Отивам да чета нещо за Конан, мечове, хубавици с прозрачни шалвари, и прочие пак си откровени простотии, но някак – по-смислени на едно атавистично ниво. От захарната романтика определено ми става лошичко.

Тринайсетата приказка

Даян Сетърфийлд

4589.max

Готическите романи са онзи специален коктейл с абсент, който, ако е направен както трябва, ще ви донесе сладостни видения на ръба на съня, а не обичайните леко меланхолични кошмари и лека вина от незнанието докъде точно си стигнал в осъществяване на скритите си желания наяве. Модерните готически романи са още по-трудно за писане и правилно възприемане нещо – авторът им трябва да почувства отдавна затихналия вятър на една епоха, когато тъгата и различността са разяждали душата на цяло едно поколение от творчески мислещи сърца, вероятно последното такова. Но опитите не престават, и неразказаната приказка с пореден и умишлено злокобен номер 13 не е никак лош резултат от нечии усилия за разбуждане на вдъхновението в мрака.

Атмосферата е почти изцяло сякаш вдъхновена от Брулени хълмове, въплътена в рушащ се пищен родов замък със странни обитатели, практикуващи инцест и физическо, че и аматьорско психическо насилие, само за закуска с такъв размах, че неволно се оглеждате през рамо за някой от Ланистърите. Червенокоси красиви деца с призрачни усмивки тичат из запуснатите зали, помнещи стар разкош; верните слуги кътат повече тайни и от господарите си, а последните изчезват волно или неволно сред фонтани от кръв и вътрешности, или просто в резултат на добрия стар лунатизъм, плод на очевидно твърде близките отношения на поколения първи братовчеди. Мистерията се свързва в неравностоен брак със свръхестественото, и една обичайна човешка драма придобива черните изпити окраски на Бъртънов сън на ужасите. Но някак по-топло, като камина, бумтяща с весели пламъци в библиотеката, насред мъгливата английска провинция в ден с особено тъжащи небеса и тихичко скърбящи призраци в прашните тавански ъгли на спомените.

Тринайсетата приказка е неразказаната история на живота на известна писателка, чиято лична трагедия превъзхожда в пъти и най-големите препятствия и приключения, през които са минали собствените ѝ герои. Открехва се съвсем леко вратата към магичния свят на близнаците, претърпели загубата на онази частица душа, която боли много повече при тези, на които се е паднала на една ръка разстояние по рождение, отколкото на повечете единично доставени на този свят хора, които усещаме липсата на онова +1 някак по-примирено. Обяснението на всичко идва много тихо и почти без думи, само с поглед, една закъснала усмивка, и затъмнени огледала, в които собственият образ може да е и обвинител, и палач на виновната душа.

Мънички тръпчици по кожата ви следват всяка следваща страница, разкриваща една реалност, потънала във воали от мъгла и отчуждение до степен, че редовно мислещият разум на съвременния човек да не може да го възприеме като естествено възможен. Разкритията, изпълващи полетата на всяка следваща страница ръкопис, собственост на една половинка от цяло, на която ѝ е било отказана целостта само за часове, смущават, объркват и водят самотата за ръка в стаята, оставяйки я вперила поглед пълен с дъждове през прозореца. И на последната страница, затворили едно загубено писание и положили в земята участниците на една приказка наяве, една – единствена въздишка прогонва мислите за рационалност и консумация за достатъчно дълго време, че да си спомните усещането за загубеното +1. Или ненамерено още. Загубата на душата явно е единствената липса, която не може да бъде задушена завинаги…

Дим и огледала

Нийл Геймън

 

185110_b

Уж поредното пътуване в необятния цирк на макабреното в ума на Геймън, но някак вкусът е различен. Твърде много по-личен, по-стар и по-земен. На моменти твърде лепкав, потен и потънал в сълзи. По-рядко мечтаещ, сънуващ и променящ света със силата на невъзможното. Зад дима и огледалата е уморената реалност. И тя не ми харесва.

Някои от разказите се повтарят с вече издадени, и то наскоро, сборници, но все пак са два или три, така че не може да се каже, че всичко това вече сте го чели. Разказите в бял стих са много повече от обикновено; кратките миниатюри, натежали от горчивина допълнително задавят. Въобще това е най-депресивния сборник на Геймън, като употребявам съвсем на място думата депресия и не я бъркам с така изящната меланхолия на мислите, която досега свързвах с него. Но това тук е зала с огледала на тъгата, празния поглед и пропилените дни, в които не-реалното бързо губи своето не особено откровено „не“.

Знам, че това са просто текстове, вероятно написани по поръчка, с чисто комерсиална цел и прочие, но усещането за неочаквано пропадане в нечие твърде лично пространство е повече от силно. За семейното (не)щастие, за съзряването на малкото момче с фантазия, за тихата безмислена младост, за притиснатата от комерсиалната машина за илюзии зрялост, за осъзнаването на личната нищожност пред лицето на смъртта – теми съвсем не по моя вкус, вмъкнали се в геймъновото съкровище, отровили водата на сънищата ми. И все пак не всичко е загубено – на изхода ме чака една вампирска Снежанка и нейната никак не лоша мащеха, които ми махат за довиждане иззад вратичката на фурната, обилно полети с мас… или поне едната, и то не правилната. И разбрах, че Геймън е също толкова отчаян фен на Муркок като мен, дето си чакам Елрик, Корум и цялата банда на Мултивселената все някой ден на български. Така де, Маркес дочакахме, та Муркок ли ще изпуснем. 

Черните води са дълбоки, и задушаващи, и водещи към различни животи, никой от които не искате да е ваш. През прозореца ви гледа сивотата, а в дома ви цветовете са отдавна предали живостта си на небесните селения. В такъв момент нямате нужда от този Геймън, той ще затисне лекичко с крак душата ви, и ще започне да ви разказва за всички варианти на прераждането, които бихте могли да избегнете само с вършене на добри дела. Не е четиво за тези, които имат и една капчица разочарование по сърцето си. Но ако ми се налага да чета поне една реалистична книга в годината, винаги ще избера да е Геймън. И сега отивам да се лекувам с най-абсурдния и слънчев Пратчет, до който мога да се добера. Вероятно ще е душоспасяващо.

Пътешествията на Тъф

Джордж Р Р Мартин

BARD-ISF-032X

Ако си мислите, че дяда ви Мартина е специалист само по детайлни описания на скопявания, изнасилвания на малки момиченца и обективно доста забавен инцест, всъщност почти ще сте прави, но когато кръвожадността Джорджова се е напила достатъчно с кръв и други телесни течности, и се валя пияна в ъгъла на писателското му ателие, злонравият братовчед на дядо Коледа пише и разни други, не по-малко странни неща. Какво ще кажете за екологична междупланетна приключенска фантастика, с главен герой доста висок и много симпатично дебел блед хуманоид, който мрази да бъде докосван, но обожава котки и ги цени далеч повече от който и да близък до човешкия или друг животински биологичен вид; одарен е с интелект, превъзхождащ в пъти почти всяко наперено генийче, за което сте някога чували, и проявява толкова безумно чувство за хумор, че смешките му се разбират години след произнасянето им. Очевидно за моя рода става въпрос, та нека ви разкажа малко повече за братовчеда Тъф.

Тъф е неособено успешен междугалактически търговец, пътуващ без екипаж в компанията на две странни коткоподобни. Бива нает от зловеща сбирщина очевидни крадци и убийци, с информация за мистериозен кораб – масов екстерминатор, съдържащ генетична информация за милиони животински и растителни образци отпреди хилядолетия, които могат да се клонират и използват за постигане на екологично равновесие или дори за създаване, както и унищожаване на цели планети. Въобще можете да го приемете и като божествен ноев ковчег, който е изгубил екипажа си по стандартния начин – бива нападнат от разни алчни изроди, но накрая всички се сбогуват в живота си под влиянието на добрата стара бубонна чума. След поредното доказателство за низостта човешка, в крайна сметка добрият Тъф си клонира убитата по мъчителен начин котка и става едноличен владетел на царство от безкрайни възможности, които смята да използва само за добро. Е, понякога бива принуждаван да отстъпи леко от принципите си, но братовчедът се оправя винаги с финес във всяка ситуация, и спасява хората от самите тях, ако и последните да имат други планове за себе си.

Нека думата екологична не ви отвращава – никой не ви засипва с поучения, размисли и дълги монолози, посветени на еко равновесието, чистотата и отговорното поведение. Всичко е представено с изключително забавен и авантюристичен подход, който ви води на планети с прекомерно население и ограничени ресурси; на места в които жаждата за кръв съсипва бъдещето на цяла раса; в ъгълчета на вселената, които пренаписват правилата за определяне на интелигентен и доминантен биологичен вид. Хората сме винаги гости в безкрайно много светове, които обичайно осираме с апломб, и си трябва някой с здрав разум и котешки косми по ръкава като Тъф, който да влезе в ролята на отдавна абдикиралия от вселенските проблеми бог, и да поведе нещата в малко по-некатастрофална посока.

Дори не-почитателите на научната фантастика ще се влюбят в приключенията на не особено милия, но винаги в крайна сметка добър гигант Тъф, и ще се замислят неусетно за собствения ни път на разруха, леко загатнат в началото на историята като истинско предсказание за съдбата ни. Не е натоварващо, скучно или твърде технологично, а забавно по един очарователен и усмихващ начин, ако и нотките горчивина да не се разтварят напълно в що- годе позитивните развръзки на историите. Мартин си е майстор, независимо за какво ви разказва, досега трябва да сте се убедили в това.

Интервю с Бард

Продължаваме цикъла с интервюта на фентъзи издатели с гигантите от Бард. Малко лаконични могат да ви се сторят, но пък има защо – премерения изказ е добър израз на превъзходство, което те обективно притежават за момента. Дано и младите издателства настигнат „дяда си Бард-а“ скоро 🙂

Интервю с Бард