Скъпи Малазане, такова, обичам те…

 

Ако ви се чете едно откровено любовно послание към чичо ви Стивън Ериксъна и неговата магна опус Малазанска книга на мъртвите, можете да хвърлите едно непредубедено и по-скоро заинтересовано око към следното ми почти неинформативно, но доста емоционално и напълно искрено влюбено материалче при Трубадурите:

http://trubadurs.com/2017/10/13/malazan-steven-erikson-anna-hells-20171013/

Advertisements

Лъвовете на Ал-Расан

Гай Гавриел Кай

Чете ви се класически роман, но вече нищо не може да ви заинтересува от обичайните заподозрени в историческата секция. Искате приключения, романтика, напрежение и възтържествуване на трудно завоювана справедливост, но фентъзито ви е поомръзнало, и си чакате поредния епизод на инцест с дракони, наречено Игра на тронове. Затова погледнете към междинните жанрове, и ви гарантирам, че ще намерите нещо твърде добро, което понася четенето през пет или десет години с онзи същия детски читателски плам, който маркира наистина добрите книги без възраст. И съм сигурна, че ще съзрете между красивата колекция странности Лъвовете на Ал-Расан на великолепния поетичен Гай Гавриел Кай, който хем ми е на сърце, хем ме е разочаровал достатъчно често, че да поглеждам към него с повече от обективен взор.

Какво животно обаче е Лъвовете? Напомня на Айвънхоу, Лорна Дун, Роб Рой и повечето заглавия от онази така любима шарена поредица Избрани книги за деца и юноши, но не претендира за историческо фентъзи, въпреки че… ами, хм, можете да се закълнете в гроба на богинята майка, че е. А как да направите достоверна история без история – вкарвате няколко луни в повече. И толкова. Но стига, учудващо, смущаващо, усмихващо по време на осъзнававането – стига.  Останалото е великолепна и щедро разкошна история в не-Испания по времето, когато топлите земи на не-Европа са били обект на желание от не-маврите и арабските принцове на изтока, влюбили се в не-иберийското небе. И има любов, ненатрапваща, предизвикваща, нелогична, рядко споделена, но силна по старовременски – любов.

Местните южни крале се опитват да ограничат настъплението на пясъчните номади, различни по религия, по вкус и по разбиране за света. Боговете и пророците са заменени от слънца, луни и звезди, но конфликтът е все така силен, а местните не-евреи – все така противно нежелани, освен за добре притискани данъкоплатци, служещи за бой и издевателства, когато на някой му скимне да се поразвлече с човешки боклук. Но всички грешат, и онези, които са изкупителните жертви на целия свят, всъщност ще го спасят. Което не е неочаквано, но все пак е очарователно.

Една смела лекарка, един придворен убиец, един началник на велика армия, и купчина второстепенни, но по-жизнени и пълнокръвни образи от не един или двама главни герои на иначе епични поредици – тукашните протагонисти ще спечелят сърцата ви, или по-точно сърцата на прохождащите и проглеждащите към истинския свят млади читатели, за които така умилително си спомняме с топлота. И битки, и двубои, и придворни интриги с източен привкус, и непредизвикана жестокост, и секс, и романс – истински учебник по книжно влюбване. Докоснете внимателно, отворете с усмивка и се насладете на носталгичното завръщане към добрия текст. Ал-Расан.

 

Чудатите деца на мис Перигрин

Рансъм Ригс

Представете си Изкуплението Шоушенк, Изборът на Софи или каквото там се сетите кинематографично чудо, посветено на злите нацисти, избиващи безжалостно малки еврейчета, опитващи се да се спасят в тайни местенца по цял свят от гневът Хитлеров. Сега, да приемем, че не всички деца са еврейчета, само едно-две, и имат специални сили – някои летят, други са необикновено силни, трети са родени реаниматори на мъртъвци, четвърти подпалвачки, пети – господари на животните, и прочие интересности от рандъм пътуващо фрийкшоу. Фашагите ще ги наречем гладни и гадини, но ще имат що – годе същата функция – искат да избиват малки дечица, щото им е кеф. Е, имат и друга, значително по-основателна и логична цел, но какво ви пука – нали искат да избиват деца. Само дето децата са живи от около столетие, и са просто старци, заключени за цяла вечност в детски кожи, но това не им тежи, както на детето – вампир Клаудия, да речем. До тук с разбираемата достоверност. Та – подредете си така нещата – и ви очакват чудатите деца на мис Перигрин.

Поради липса на познания относно филмовата версия, не мога да правя паралели, освен един – изключително крийпи хлапетата, облечени в стил мини ку-клукс-клан не участват много в книгите. Толкова и за хорър елемента. Останалото е тинейджърска драма на фона на втората световна, бомбардировките в Англия и разни други хитлеристки неща, за които на мен лично не ми се чете. Твърде лесно е да се спечелиш вниманието на читателите си с елементарни паралели с реалността и разни тийн страсти, доста по-трудно е да направиш оригинална мрачна трилогия, основана на извадени от контекста снимки, които биха могли да разкрият цяла паралелна вселена в стил Геймън около нас. И то е ясно кой път е избрал Рансъм Ригс. Освен в третата книга, която е много повече това, което си мислите, че поредицата трябва да е – леко викторианско по дикенсовски, зловещо, грозно и опасно, с варираща система за ужасности от дизинтерия, през ръждив нож в бъбрека до тотална анихилация на света при евентуална победа на Лошковците, играещи си на доктор Менгеле среща Айнщайн. Само че е малко трудничко директно да се метнете на нея, без подготовката на предисторията в другите две… Хм, трудно, но не и невъзможно. Като се замисля от сегашната си купчинка познание – бих ги чела в обратен ред, защото едва в третата можете да се влюбите поне малко в света, а не да очаквате непрекъснато да дойде онова невероятното.

Подобни книги са вълнуващо събитие само, когато са обект на внимание на гениален режисьор, който от един простичък текст с доста диалози и интересни костюми, може да направи визуален шедьовър – Тим Бъртън е бил доста логичен избор, естествено. Но за четене са по-скоро допълващи кинематографията фенски материали, отколкото някак по-стойностно в оригиналността си книжно чудо. Ако искате просто екшън със странни герои, поиздишаща концепция за добри и лоши, макар и ясно дефинирани от страница 1, и въобще нещо, с което да убиете някакво време някъде – то Перигриновите дечиня са извор на лека приятност с достопочтени тъмни краски, колкото да се натъжите на маркираните места при загубата на едно или друго чудаче. Но дали сърцето ви ще остане в този свят? Не. Дали ще ви се иска да се пренесете в него? Не. Дали ще си мечтаете за продължения? Надявам се, че не. Но пък поредицата е с фантастично добро оформление, и е прекрасен повод да ви заговорят в метрото. Останалото ще си го прочетете в някои други книги.

 

Планината на троловете

Матю Райли

197626_b

Първо да уточним, че Райли не е фентъзи автор – той е специалист на масовия пълп от трилъри, конспирации, тайни кроежи, братства и артефакти, които съчетават Джеймс Бонд и Индиана Джоунс в нещо, което ще гледате, прочетете и бързо забравите. И, да, знам че същото го казват за фентъзито, но не виждам на каква основа се сравнява един красиво описан сън с детайлно обруган кошмар. Този му експеримент е стандартен гилти плежър, но с тролове вместо пияни руснаци като основен враг, а главният герой е нещо като северняшки питекантроп вместо обичайния уж незначим мухльо, който се забърква в каша със световната сигурност, като горе-долу настроението си е същото, както и качеството на историята, главните мутри или въобще смисъла на тази книжка. Което не пречи да се филмира от някое малко студио, то сценарият си е готов, а даже и средно добри и полу-гладни и жадни за слава актьори могат да изиграят около двете сцени и половина на дълбок душевен катарзис, като режисьорът може да ръководи и по скайп.

Сега, ще си кажете, че явно това е много жалка и боклучава книжка, но не е съвсем обективно така. Това е книжния вариант на чийзбургер със студени картофки от което и да непримамливо заведение, обхванато от подозрителни миризми, които ще усещате дни след посещението си някъде там в малкия мозък. И нека си признаем, че всички обичаме поне веднъж на полугодие да се скрием в ъгъла на въпросното местенце, където да се отдадем на генетичната си връзка с едни симпатични грухтящи приятелчета. Историята ни започва в едно дребно селце на нещо като пещерни хора, водени от групичка нацепени батки с много повече мускули отколкото интелект. Всичко върви обичайно жалко и подчинено на тъжната, но зъбеста действителност, докато един ден нещата се влошават сериозно, плъзва зловеща мистериозна болест (ще ви я издам отсега – настинка), и горките хорица тръгват да търсят лек при своите грозни и тъпи съседи троловете, които поради неясни причини явно са открили пеницилина, или поне витамин С-то. Ама троловете папкат осново хора, и сделката човек за човек не е от най-приемливите за точно всички.

И ето, че вече имаме герой, възправил се срещу обществения ред и порядки, или поне техния елементарен прото вариант, заради любимото си сестриче. Тръгваме на едно вълнуващо, ако и кратко приключение, макар че очевидното разстояние от центъра до Витоша да е предаден като епичен поход на свръхчовеци, в което се включва основния ни хлапак, падащ си по самоделни оръжия; пра-братовчед на Йода с азиатски произход и вече открил барута, и един много добър и много тъп трол, дето е малко влюбен. Вярвате или не – след тази групичка ще се затрие цяла раса, ще се продъни една планина, и ще се промени световната карта, като че ли за добро, ама надали. Така де – трилър, с напрежение, битки, екшън, леки романтични нотки, отчаяние и избавление, и много каскади. Толкова. Час и половина почивка за мозъка, колкото ще отнеме и филма. Не , че е лошо, само да не очаквате много.

 

Назад по линията

Робърт Силвърбърг

7103-max

Не бих нарекла книжката нещо особено добро, не просто за нивото на Силвърбърг, ами и по принцип. Признавам, изглежда като нещо писано между другото, между две сесии с изключително интересни инхибитори на щастливи хормони, и среща с някое красиво платено момиче. Представете си учебник по византийска история, но с допълнени разни пиперливи подробности като кой император се е изакал в купела, коя владетелка си е лягала с всичко живо под слънцето, и кой как е умрял наистина, независимо колко срамно се е получило на финала, запращайки цял що-годен смислен живот и владичество буквално в аналите исторически, и то в най-гъстия възможен омонимичен смисъл.

Намираме се в бъдещето, където машините за пътуване през времето и пространството не са никаква рядкост, ами част от каталозите на туристическите фирми, където всякакви отегчени от презадоволеността си ексхибиционисти с манталитет на разгонени божи кравички, могат да се възползват от даровете иноземни. Дрогата е абсолютно легално удоволствие, оргиите са по-често явление от следобедната закуска в детската градина, а човещината е заорала в някакви внушителни низини на възможното, натъжавайки относно идеята за падението и нейните наистина възможни мащаби. Външният вид е подвластен на генетика, но емоционалната интелигентност и практическия интелект са на ниво провинциален хитрец, търкащ билети за националната лотария, докато краде ток, вода и всякакви платими режийни за сметка на съседа.

Един свръх отегчен младеж с гръцки произход се записва като куриер – всъщност екскурзовод – на времеви пътешествия, неотличаващи се много от уикенд на Слънчака от гледната точка на хемороиден англичанин – безкрайно количество сравнително евтини и екзотични шаврантии, реки от високоградусен алкохол, забъркан в задния двор от био материали с неизяснен произход и тотално размазване на километри, в случая и векове, от шефа и досадните роднини, вечно готови да проявят недоволство относно степента на измачканост на служебното облекло или ризата за неделната служба. Та имаме зрелища, войни, убийства, ненаказуемо въргаляне из тъмните улички с особи от всякакъв вид и пол, и то напълно безопасно – заради сложно обяснени принципи на изкривяването на времето и наличието на времеви патрул, още преди да сте осрали нещо, ще усетите твърдото руло тоалетна хартия, удобно притиснато в хълбоците ви от някой симпатичен Хълк Хоган с махмурлук. Забавно, нали, пътешественико?

Нашето момче в началото се забавлява с всички екстри на пътуването в миналото, като непрекъснато забравящи те красавици, достъп за жълти стотинки до артефакти с фантастична стойност в настоящето, и невероятните възможности, при наличие на желание, да се запознаеш от близо с някоя много пра родителка, сравнима само с Ким Кардашиян по ханшови възможности, или да убиеш Христос да речем, поради което между другото си нямаме и най-малка представа какво се случва в живота му до навършването на така значимите 33. Но среща една роднина от рода Дука, неземна красавица и сладострастница, която просто обидно лесно превзема сърцето и останалите части на унуката си, и го кара да си мисли за създаването на удобен джоб във времето. Е, нещата много, много се объркват, и историята приключва в нищото, или по-точно увисва на вероятно последната сричка от устните на леко досадния ни протагонист.

Наполовина малко като керуакско порно, наполовина като обичайно скучно разказана история, за мен нямаше кой знае какво в Назад…, но Силвърбърг си е Силвърбърг, и съм склонна да простя това му залитане и да го извиня вътрешно надявайки се, че наистина се е забавлявал с разни веселки хапченца и сгодни девойки, докато е заработвал за вила на Хаваите.

Аз вещицата

Дебора Харкнес

5939-max

Такааа… Не знам какво съм очаквала – в смисъл, хората си предупреждават – това е история за вампири, вещици, любов и романтика. И нещо древно и магическо, май. Но кукичката я хвърля самата авторка, изтъкната професорка по история, от която очакваш едно ниво над обичайното в писането на псевдо любовни истории с интелектуален привкус. Всъщност да, това е едно малко по-различно предаване на класическата ситуация за тръпки в скута между свръхестествени същества, като разликата е около самите герои- в библиотеките на Оксфорд, в уютните кафенета, красивите френски замъци, древните английски имения, добрите стари обитавани от неясни сили къщи в средния запад. Изключително топла и красива атмосфера, наситена с цветове, миризми и усещания за безвремие. Героите разговарят за история, сомелиерство, гурме рецепти, философия и други така приятно и необичайно умни теми. Но за съжаление онази розовата част си е на нивото на професорка по история – тоест невъзможно захаросана, неизживяно лигава и досадно противоречива до почти непреодолим позив за повръщане. Всъщност, задраскайте почти.

Книгата те мами да я четеш, разказва ти за мечтани места, богати библиотеки, вълшебни ръкописи, познание за вселената на една ръка разстояние. И изведнъж в идиличната обстановка се врязва юбер красивия и древен вампир, за когото нашето момиче – вещичка, набързо завършила няколко висши преди пълнолетие и станала известно име в областта на алхимичната история, ако има такова нещо въобще, веднагически си мре да се жени, ама ще се подърпа едно любезно преди това. И е хубава, атлетична, не-девствена (тука се изненадах сериозно), даже доста промискуитетна, но – сещате се, пред вида на вампира треперят коленца, бузки се затоплят, ах, какви са тези странни усещания, никакъв остър интелект или пиперлив дух не остава, само се превръща в жертвено агне с вързани от собствените ѝ родители магически способности, за нейно собствено добро, уж. Бели конци на метър продаваме, съшийте си сюжетните дупки.

Та, в красивата библиотека нашето момиче ползва малка магийка, щото я мързи да търси стълбичка, че да си свали едно книжле, и принцът на мрака омаен я съзирва, и веднага дотичва да я души, и естествено я намира за свръх специална и ухаеща на някакви невероятни приказности и вкусови вакханалии, така неустоими дори след 1500 години живот. Човек си мисли, че ако някой е минал 15 века живот, ще си е изградил някаква стабилна емоционална интелигентност, но не би – все така ще си е като разгонен вълк единак със запек до последната страница, до първата любовна нощ, в която ще изгреят звезди… В смисъл? Сериозно? Нашите главни протагонисти завързват забранена любов, биват преследвани от сума ти нечовеци, които на няколко момента почти наритват терминално нарочените за добряци, но всичко ще свърши добре. Добре, ако се абстрахирате от свръх дразнещите характери, незрели емоции, разтакаване на по чаша винце и черен трюфел, и другите характерни за паранормалния романс глупости, така високо ценени от съюза на международните домакини.

Останалите части от трилогията се развиват обратно във времето в Елизабетинската ера и пак в задъханата реалност на скритите борби между нечовеци и хуманоидните им роби и врагове, но няма да се подлъжа засега, поне докато съм с настоящия си коефициент на търпимост към глупости. Който е все така ведро нисък. Отивам да чета нещо за Конан, мечове, хубавици с прозрачни шалвари, и прочие пак си откровени простотии, но някак – по-смислени на едно атавистично ниво. От захарната романтика определено ми става лошичко.

Тринайсетата приказка

Даян Сетърфийлд

4589.max

Готическите романи са онзи специален коктейл с абсент, който, ако е направен както трябва, ще ви донесе сладостни видения на ръба на съня, а не обичайните леко меланхолични кошмари и лека вина от незнанието докъде точно си стигнал в осъществяване на скритите си желания наяве. Модерните готически романи са още по-трудно за писане и правилно възприемане нещо – авторът им трябва да почувства отдавна затихналия вятър на една епоха, когато тъгата и различността са разяждали душата на цяло едно поколение от творчески мислещи сърца, вероятно последното такова. Но опитите не престават, и неразказаната приказка с пореден и умишлено злокобен номер 13 не е никак лош резултат от нечии усилия за разбуждане на вдъхновението в мрака.

Атмосферата е почти изцяло сякаш вдъхновена от Брулени хълмове, въплътена в рушащ се пищен родов замък със странни обитатели, практикуващи инцест и физическо, че и аматьорско психическо насилие, само за закуска с такъв размах, че неволно се оглеждате през рамо за някой от Ланистърите. Червенокоси красиви деца с призрачни усмивки тичат из запуснатите зали, помнещи стар разкош; верните слуги кътат повече тайни и от господарите си, а последните изчезват волно или неволно сред фонтани от кръв и вътрешности, или просто в резултат на добрия стар лунатизъм, плод на очевидно твърде близките отношения на поколения първи братовчеди. Мистерията се свързва в неравностоен брак със свръхестественото, и една обичайна човешка драма придобива черните изпити окраски на Бъртънов сън на ужасите. Но някак по-топло, като камина, бумтяща с весели пламъци в библиотеката, насред мъгливата английска провинция в ден с особено тъжащи небеса и тихичко скърбящи призраци в прашните тавански ъгли на спомените.

Тринайсетата приказка е неразказаната история на живота на известна писателка, чиято лична трагедия превъзхожда в пъти и най-големите препятствия и приключения, през които са минали собствените ѝ герои. Открехва се съвсем леко вратата към магичния свят на близнаците, претърпели загубата на онази частица душа, която боли много повече при тези, на които се е паднала на една ръка разстояние по рождение, отколкото на повечете единично доставени на този свят хора, които усещаме липсата на онова +1 някак по-примирено. Обяснението на всичко идва много тихо и почти без думи, само с поглед, една закъснала усмивка, и затъмнени огледала, в които собственият образ може да е и обвинител, и палач на виновната душа.

Мънички тръпчици по кожата ви следват всяка следваща страница, разкриваща една реалност, потънала във воали от мъгла и отчуждение до степен, че редовно мислещият разум на съвременния човек да не може да го възприеме като естествено възможен. Разкритията, изпълващи полетата на всяка следваща страница ръкопис, собственост на една половинка от цяло, на която ѝ е било отказана целостта само за часове, смущават, объркват и водят самотата за ръка в стаята, оставяйки я вперила поглед пълен с дъждове през прозореца. И на последната страница, затворили едно загубено писание и положили в земята участниците на една приказка наяве, една – единствена въздишка прогонва мислите за рационалност и консумация за достатъчно дълго време, че да си спомните усещането за загубеното +1. Или ненамерено още. Загубата на душата явно е единствената липса, която не може да бъде задушена завинаги…