Палецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.

Advertisements

Шерлок Холмс

sherlock

За всички влюбени в изпитите страни на зашеметяващо красивия глас на Смог – Бенедикт Къркембач ( или както там му се произнася името ), или подвластни на палаво-шантавия поглед на вечно железния Робърт Дауни Джуниър – истински планирания образ на Шерлок Холмс има толкова общо с тях, колкото Меган Фокс с Майка Тереза. Да, голямо разочарование и перфектен режисьорски трик за завладяване на дамски и нежни мъжки сърца, но удивително необективен и предполагам възмущаващ коравите  фенове на Шерлок Холмс. В действителност, колкото може да бъде реална една литературна фикция , разбира се, образът на великия детектив може да бъде описан с едва няколко и то съвсем неласкателни човешки думи – интроверт, меланхолик, гениален, вероятно биполярен, асексуален, със собствено разбиране за справедливост и често явно незачитане на закона, ако е в разрез със собствените му псевдо морални норми.

Уотсън от своя страна е добрия апотеоз на злия гений, държащ мизантропията на Холмс под приятелски ключ, но самия той е доста глуповат и наивен в съвсем човешки граници, често дразнещи нечовека – детектив в почти извънмерни количества. Но на всеки странник в човешкия свят му трябва поне един приятел от този биологичен вид, за да оцелее в определеното му време, а аз съм твърдо убедена , че Шерлок е бил я пътешественик през времето в авария, я елфски наследник с амнезия, или нещо друго като подвид на вселенската биология, нямащ нищо общо със слабостите и съмненията, които ни владеят ежесекундно. Да се върнем на кино игричките. Айрин Адлър не е никаква любима на Холмс, тъй като последният е напълно неспособен на подобен тип емоции поради спецификата на мозъчните си импулси  – тя е просто част от набързо приключен случай, който наистина впечатлява нашия герой за малко, но до там. Мориарти е наистина гениален противник, вероятно от същата планета като Шерлок, само че е или по-стар модел или по-навътре врязъл се човешкия вид типаж, та бива сравнително лесно победен и заличен, и въобще слабо акцентиран в историите на Дойл. А, да , и няма куче, който вечно да бива отравяно и съживявано. И да, има хероин, но не и неконтролируема наркомания, а свиренето на цигулка е прилично, а не убийствено некадърно. И Холмс не е професионален боксьор , отдаващ живота си в ръцете на лондонските главорези при пристъп на отегчение. Колко филмови мита още да развенчаем… Ще го оставя на вас.

Но защо да се чете за господин Холмса ? Защото това са прекрасни криминални истории, напълно логични и едновременно с това съвсем невидими в степен на абсолютна неразрешимост за бедния читател, до последния финт на Шерлок и разяснението му с блеснал поглед на поредното предизвикателство в иначе доста празния му живот. Мистични убийства в тихия английски пейзаж,  мистериозни дами под ръка със зловещи господа, притискащи нрави в съчетание с безнравствени криввания отвъд нормалността, разкриване на неразкриваемото с перфектно отношение и справедливостта на личния морал пред общото право. Дух на епохата, в която технологията тепърва се ражда и развива като тихо пеленаче, докато властващият биологичен вид продължава да поддържа господството се все по-изкуствено над отстъпващата до стената природа. Дойл е велик майстор на словото, и то читаемото такова, нямащо нищо общо с летните трилърчета на конвейр или глупавите екшънчести недоразумения излизащи под индиго всеки божи ден в книжна и филмова форма. Интелектуален пълп, който не те оставя виновен, че си чел класика, пък си съвременно мислещ човек.

Изображението е от адрес: www.rebeccashapirodesign.com

Класически разкази на ужаса

Въщност нито Едгар Алън По, нито Артър Конан Дойл, нито който и да е друг с три именца успя да ми създаде онова всепроникващо чувство на ужас, запазена марка на Лъвкрафт. Въпреки това си има класически истории, които е добре да прочетеш. Дори и само , за да знаеш откъде са тръгнали стотиците производители на трилъри, съспенси, ужаси, екшъни и прочие. По-скоро да в името на класиката и доброто образование.