Артър Гордън Пим

Едгар Алън По

61

Единственият завършен роман на мрачния гений от мрака с гарван на рамото се оказва достоен за напомняща на детска поредица от вечни приключенски романи в България. Бих казала много странно решение. По-скоро бих поставила текста в графа уиърд класик хорър, отколкото в почти детско приключение. Не бих препоръчала с леко сърце история , поднасяща толкова хладно дистанцирано канибализъм, разложение, масово унищожение , болести и лудост, в комбинация с почти поетичната меланхоличност на оцеляващия на всяка цена, безличен, прокълнат от живота господин Пим, и суховатата му словоохотливост на досадни морски теми, превръщаща пътешествието из непознатото в безкрайно скучен наръчник по мореплаване и морска флора и фауна. Напълно отговарящо на отварящата завръзка в историята, намекваща за колаборация между неособено достоверен, но безусловен поетичен гений , и изтерзан и полудял от пътешествия в ледената морска пустош скромен пътешественик, на който по никакъв начин не можеш да съчувстваш или въобще да почувстваш дори като малко близък до естествената си натура.

Образован, отегчен младеж, се впуска в луди безразсъдни пътешествия по морските вълни, и усеща всички ужасии на водните пътешествия – от бунт до чудовища през човекоядци-туземци и нещо безкрайно необяснимо на края. До колкото знам самия Жул Верн е написал нещо като трибют-продължение на историята, започваща от необяснимия финал, и завързваща някои разплетени и неясни факти от романа на По, като къде отива кучето Тигър и дали въобще го е имало някога, или всичко е било кошмар на един дехидратиран и преял с човешко месце организъм. По си е По, не разочарова никога, само учудва и смущава, и то не малко. Има ли възраст най-подходяща за такива текстове? Не, просто настроение – мизантропично, социопатично и отегчено от сивото. В тъмната гама удоволствието е най-силно.