Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Advertisements

Интервю с вампир

Ан Райс

153873_b

Ех, помните ли онези прекрасни времена отпреди десетина, че и повече години, когато все още вампирите не блещукаха, не се дърлеха помежду си за някоя изключително отнесена кифла, и просто убиваха, пиеха и захвърляха настрани човешките донори на алена течност с лекотата и финеса на различен биологичен вид, а не на силно депресирани тийнеджъри, цупещи се на вечността? Тогава имаше един филм, по който всяко себеуважаващо се девойче между 12 и 25, и немалко момчета с все още неосъзнати обекти на желание, точеше лиги, и то в литри, колчем погледнеше към дългокосите бледи аморфия с нечовешки очи, изиграни от истинските секс – символи на едно цяло поколение, по настоящем – кротички бащи на многодетни семейства, снимащи се само в някакви докопващи се Оскар социални бълвочи, и някой и друг екшън, правен обикновено в България, за едните мръсни пари. Да, Пит, Круз, Бандерас – привидно млади, свежи, пленителни вампири с познания, харизма и агресивно демонстрирано превъзходство на нов генетичен модел, заемащ най-горното стъпало на хранителната верига в междупланетен мащаб. Та, разбираемо е защо Ан Райс бе наречена безусловната кралица на вампирите. Но… само докато не вземете наистина да прочетете Интервю с вампир.

Книгата е доста по-различна от филма – героите имат различно минало, различни основания на съществувание и причини за поведение. Лестат си има жив баща, което не го прави никак древен; Луи няма жена и деца, но губи брат си при инцидент, а Клодия е само на 5, което прави демоничния и сексапил толкова необясним и насилено педофилски, че чак леко повръщаш при мисълта. Помните ли последната сцена от филма, която героят на Том Круз въздъхва отегчено, че Брат Пит за пореден път мрънка и се оплаква от живота си, а всъщност дотогава повествованието е вървяло доста стегнато, динамично и просто красиво? Е, тук ще можете да прочетете надълго и нашироко за всички терзания, тръшкания и мрънкания на иначе красивия Луи, който мечтае за Бог, изкупление и изгреви, неоценяващ тъмния дар на неизтичащото време. И ще скипвате безмилостно пасажи, страници, може би и цели глави, защото философията на вярата не е нещо, което търсите в един стандартен вампирски роман.

Но защо все пак да прочетете книгата? Можете да я приемете като един вид оригиналния сценарий, директорската версия на маркиращата цяло поколение легенда за вампири, чиято музика все още чувам в особено епични моменти дори в реалността. Ще срещнете десетки герои, безмилостно изхвърлени от действието на филма; ще оцените гениалните режисьорски решения и чист майсторлък на рязане на изходния материал, и превръщането му в класика за конкретен вид зрители. Даже ще проследите едно кратко пътуване из България, където вампирите са просто откачени упири – зомбита, лишени от слово, характер и каквато и да е красота. Е, мъничко обидно, но някак достоверно за онези времена с дивите овчари, башибозуци и обикновени харамии, които ни се струват толкова екзотично мъжествени, а всъщност са повече животни, отколкото хора.

Още малко спойлерни разлики – Арманд и Луи всъщност стават пълноценни партньори, Лестат се мотае тъжен наоколо с ново другарче, а Клодия си умира както си трябва, макар и по различно време от филма. А Крисчън Слейтър накрая ходи сам да си го търси в мрачната, изоставена къща на един от последните вампири в красивия Ню Орлеанс. Поуката е различна, усещането – също. Луи вече не е милия, сантиментален добряк, а самотен агресивен кръвопиец, успяващ да се адаптира към времето; Лестат буди основно съжаление, а Арманд си е все така неустоимо красив, но и доста глупавичък и себичен за живял четири столетия над-вид. Дали филмът е вдигнал твърде високо летвата, или книгата е твърде ниска топка, може да се прецени вероятно само, ако първи е текста, а после визуализацията, което аз пак оплесках в поредността. Но Райс си е Райс, и ако попрелистите богоугодните размишления на пълен с кръв стомах, ще получите доста прилична ноарна любовна история с приключенски уклон, каквато можете да очаквате да речем от Стокър или льо Фану. Което си е чисто определение за класика.

 

Вещиците

Ан Райс

Който е чел нещо някога на Райс, е наясно с нейния елегичен, почти умъртвяващо скучен стил, който в контекста на повечето и работи все пак , свързани с древни вампири и вълшебни същества, се приема по-скоро за поетичен и красив. Но този ефект е валиден само когато книжката не надвишава 200-3оо страници, а Вещиците е около 2500 страници чист краен райсизъм… Надявам се схващате намека и тихото предупреждение да отстраните всички остри предмети докато четете Вещиците, особено ако сте по-впечатлителен тип. Действието меко казано би могло да се нарече мудно, поне в повечето време, но оставя впечатлението за преднамереност – точно когато ти се иска да се разпищиш от скука и да накъсаш поредното дебелишко томче на съставните му коли, изведнъж Райс обръща така сюжета, че застиваш от ужас, погнуса или съпричастна ярост, и няма сила на земята , която да те принуди да не продължиш. Но след това те очакват още няколко стотици страници толкова красиво написано нищонеправене, че се самоубеждаваш почти агресивно как Джордан е най-динамичния писател евър , а КНВ е поредицата с най-много действие на квадратен сантиметър . Който разбира какво се крие зад инициалите КНВ , разбира абсурдността на изказването. Даже прекалено щедрите шепи чудовищни инцести и разгулни сексуални нрави на фона на древния красив Ню Орлеанс преди Катрина, те отегчават, а говорим наистина за кошмарно семейно оплитане, където всеки е дядо, баща и брат на бабата, която е сестра, братовчедка и майка на главните герои, и си мислиш, че няма как от този генетичен ужас да не се падат поне по шест глави и осемнадесет крака на човек. Но не – единствените резултати са просто перфектен външен вид и възжелани вещерски способности, плюс купища семейни богатства. Райс много често вкарва в книгите си доста оправдателни намеци за привидната приятност и безобидност на инцеста, което ме кара да се съмнявам кой точно е баща и, и какъв и се пада освен баща… „Полунощ“ е най-дългото умотворение от Вещиците , и следователно най-трудно преглъщащото се – почва като съвременен роман с леко готически елементи, преминава в хроника на развратния род тип Калигула и Месалина, достига до трилър – хорър ужас с леки сай-фай елементи при „Лашър“ и завършва с вълшебна приказка тип ирландските легенди на Скот в „Талтош“, с лек , смирен намек за предстоящ апокалипсис. Главният дух, около който се върти цялата вещерска история,  се изменя като идея от прост несмирим призрак, през почти братовчед на извънземното, което излиза от горката Сигърни Уивър, до вълшеблен древен ший, но така и не става ясно точно какво е , колко добронамерено или зло е, и дали последните му думи не са друг начин да ни кажат – затворете прозорците, че краят на света идва…Въпреки всичко красотата и майсторството на стила на Райс са неоспорими, макар и трудно смилаеми в твърде много моменти. За феновете на по-скоро поетичната проза омесена със съвременни елементи на любовен роман с лек фентъзиен привкус това може и да е прекрасно литературно попадение, но аз си оставам почитател на по-кратките форми на райсизъм – оставят ми по-консистентни усещания, и по-положителни също.

Спящата красавица


Ан Райс

Ами с две думи : трилогия за постоянното и комплицирано онождане на г-ца Спящата красавица а.к.а Бютито, или Хубавка за по-кратко, от принц, кралица, принцеса, кръчмарка, капитан на кралската стража, султан, една сюрия принцове , и май шепа принцеси. Горе-долу, плюс-минус 20-ина човека, кой ги брои. В интерес на истината още се боря с третата част. Странно, но идеята за красиво обагрени в литературното магьосничество на Райс многостранни коитуси се оказа малко досадна работа за четене. А порядъчното шляпане на червени задни бузки изгуби мръснишкия си чар след петия задник, нашамарен публично пред сюрия лордове и лейдита. Даже напъхването на шест пъпеша и кило портокали ( на парченца бе, какво си помислихте ) по човешките отверстия вече дава само претръпващо свиване на рамене. Пресищане отвсякъде. Но има и една тънка нишка , заради която си заслужава целият този литераутрен експеримент, а именно , че между съвокупленията и плющенето на шибалки по изнурени дирници , има и много тънък психологически сюжет – за изграждането на империя от морално и интелектуално пречупени васали, неспособни да изпитат удоволствие от друго, освен от това да служат на Кралицата си по-най-болезнения за тях начин, пълна морална деградация до степен на приемане на очевадни мъчения за несравними удоволствия, и едно доста логично обяснение за корена на яростта и жестокостта на благородниците – а именно – скуката, като за финал. Ако махнем около 70 процента от излишните еротомании и поомокрени сънища на авторката, си се получава доста интересен психологизъм на властващите и монарсите. Ама едва ли много хора ще потънат чак до там в повествованието. И малко интересни факта – досега ( началото на трета книга ) – никой не умря, на никой не му проляха повече от цифром и словом една капка кръв, и никой не разпориха, при все значимите от физиологична гледна точка инструменти, дето и последното конярче вадеше – всичко си се прави с внушителни количества благовония и лубриканти, как си требе…А, и нито една дама не са я онодили изотзад. За разлика от мъжете…горките. Подозирам, че ще провлача третата поне още месец…освен ако не запрепускам между описанията, прескачайки всичко напомнящо на „hungry little organ“ или „sore buttocks“ – тогава ще ми е нужен час или два.


Пандора/Виторио

Ан Райс

Стилова писателка работеща в най-атрактивните за всеки подрастващ теми – изключителност, уникалност, свръхестественост, безсмъртие, несравнима сексуалност. И то по наистина успешен начин. Стиловите писатели тип „нищо не се случва, но въпреки това ми харесва да дишам нейния въздух“ са моята слабост. По-скоро да.