Домът на коприната

Антъни Хоровиц

domat-na-koprinata_0_1

Има автори, за които е напълно смехотворно да си помислиш даже, че може да допишеш или въобще създаваш каквото и да е в световете им. На първо време се сещам за имена като Пратчет, Геймън и Танит Ли, неповторими стилисти и с такива пламтящи въображения, че почти всеки изгаря на прашинки дори в сянката им. Вярно, точно Геймън и Пратчет имаха колаборация Добри поличби, в която не просто създадоха един великолепен текст, ами се и видя кой го вади по-големия… талант, присъствие или обсебващо натрапване, по избор. Но да допишете Дойл не е чак толкова мъчна история, и преди да извадите поразкашканите домати, ако Босия ви е оставил някой и друг, то нека да кажа какво за мен е Шерлок, освен енигматичната фигура в творчеството на чичо Артър, и съвсем не единствения образ, за който е създавал текстове същия, не че някой някога обръща внимание на другите.

Шерлок е герой с почти истински, дишащ и мърдащ живот. Хиляди, ако не и стотици хиляди ще твърдят до сетния си дъх, че е бил напълно жив човек, мотаещ се из дебрите викториански преди повече от век, и то не заради особено лимитирана лична култура. Комбиниран образ от велики детективи, чиито грешки дори, невероятно редки, разбира се, са гениални и водещи до развръзката и на най-странната загадка без абсолютно никакви видими възможности за логично обяснение. И все пак като литературна измислица – изключително постен, обран откъм емоции и минало, просто ходещ мозък, от който се вади деуса при условията на неналичност на макина на финала. Така е според Дойл поне. Но Хоровиц взема този идеализиран Холмс с олово в кръвта, и му придава една много по-достоверна човечност, а Уотсън най-накрая е реабилитиран и не е чак такъв идиот, какъвто всички сме убедени, че е, в ролята си на сайдкик на Батмана на гениалността. И, повярвайте ми, това е само за добро.

Факт е, че почти всички екранизации слагат малко руж по страните на прототипа на Дейта от Стар Трек, мотаещ се из улиците на клоаката Лондон преди мигрантите от далечните велики провинции да го удавят в ухания на дюнери, къри и агнешки кебап. Все пак, Холмс си е наистина много сурово копеле, без нужди, с леки, овладени пристрастия и искрици топлина, споделяни с обективно не особено достойни индивиди, така че малко очовечаване не би му било излишно. В Домът на коприната Шерлок е почти сърдечен, изпълнен със съчувствие, дори и със съмнения относно моралната страна на методите си, с които безпогрешно се напъхва между шамарите на не една и две престъпни организации. Даже Мориарти е представен като доста читав човек, при когото скрупулите все още съжителстват с престъпните намерения, и някак странно – не ги отричат. На всичкото отгоре дори Уотсън е почти умен, и даже схваща някои неща не толкова ужасно много по-късно, колкото сме свикнали.

А сюжетът е напълно типичен за Дойл – невъзможно за извършване убийство, трупове с неизяснена самоличност, мистериозни смърти с подозрителен характер, но на финала туистът добива доста по-макабрен и социален по Дикенсовски дух, който няма да ви остави равнодушни, но не и изненадани, а просто отвратени, защото някои обяснения и най-гениалният мозък инстинктивно избягва. Надявам се да видим някога и втората книга от Холмс поредицата на Хоровиц, посветена на Мориарти – новият живот на запрашените литературни гении си заслужава четенето, ако и да е съвсем откровено мейнстрийм удоволствие.

Advertisements