Хрониките на войните на вълшебниците

Андре Нортън, Мерседес Лаки

ELFI-FBS-027X ELFI-FBS-024X

Да разчупиш жанра и все пак да си останеш обективно в него е почти неизпълнима задача за твърде много автори в който и да е жанр. За да се получи допълнителната гледна точка, която често прибавя положителен ефект, а не съсипва добрите идеи, се създават и онези митични животни, наречени авторови колаборации, в които се чудиш докъде свършва единия, и почва другия автор, и дали ако нещо не ти харесва – е виновен X,  а за всичко, което обожаваш – си заслужава аплодисментите Y. Особено ако си имаш работа с двама достатъчно егоцентрични твореца, които не искат да отстъпват и на йота от обичайния си стил и имидж, заради по-висшата цел наречена „качествено фентъзи“ Е, Лаки и Нортън са били наистина толкова добър екип, че след смъртта на Андре , нейната посестрима Мерседес се посвенява до довърши общата им работа без да има менторския поглед на колежката си. И така четирилогията за Войните на вълшебниците става трилогия, като на български може да се възприеме и като дуалогия, заради относителната самостоятелност, макар и с конкретна обвързаност и последователност на повествованието, което можете да спрете в края на всяка книга и да останете доволни.

За какво всъщност става въпрос, освен за: новаторски, феминистичен поглед върху фентъзийните колони на жанра, превръщайки красивите елфи в извратени господари с загатнат бдсм наклон; гордите еднорози са просто изключително злонравни добичета, които си мечтаят за човешко месце; древните дракони са ято бабички, които обичат да се припичат на слънце и да критикуват младите, а уж добрите вълшебници са Сауроновци под прикритие до последния, отдали се на разрухата от могъществото съчетано със старческа злоба, низки страсти и очевидно напредващо слабоумие. А , да, а хората са безволеви роби, наравно с овцете и генетичните мутационни експерименти на елфите, като последните се оказват в действителност лоши извънземни, нацепили се на земята ни чрез магически междупространствени портали, също като драконите между другото. Нашите човешки предци, или наследници, зависи, служат за сексуални роби (поради класическата елфическа фригидност, инцестно бездетие и общо взето извратеност тип „овчарска любов към подопечните му блеещи пухчета“), за гладиаторски битки (тъй като елфическите лордове са все пак умни пичове, и не падат до ниво да се избиват пряко), и за обслужващ персонал – това последното просто от обичайната лошотия и нужда от някой , който да чисти ботушите сутрин, нищо че същото се прави с капка магия.

Та в този очевидно тиранично доминиран свят се пръква мелезче – момиче, рожба на един от най-зловещите и откровено откачени елфически лордове и една човешка красавица с огнена коса и не по-малко пламтящ дух и нрав, набързо прекършени от харемни интрижки в стил турски исторически сериал. Детето се ражда наблизо до удобно бременна, и заради което твърде чувствителна драконка, която прибира мъничето по същия начин, по който човек би забърсал новородено котенце от улицата – заради чистото умиление. Дребната по всички параграфи Шана расте с убеждението, че е мини дракон, но скоро останалите от роднините на осиновителката и майка  дават да се разбере , че е доста далеч от истината, и след някой и друг конфликт я изсипват насред пустинята с едно На добър път и толкова. И така почва пътят на Проклятието на елфите – оживял мит, чиято съдба е да вдигне масивна революция и да освободи хорицата от елфския гнет. Което явно лека-полека ще се случи, макар че горкото момиче попада все на черните овце от всяко видово стадо и се сблъсква с космически количества предателства и загуби, като за нейна чест тя ги приема достатъчно мъжки, за да продължи да си върши предназначението, въпреки всичките си лични съмнения и терзания.

И да, това е женска книга, та очаквайте наред с магически битки и кървища, също така и много размисли, тръшкания, горест , сълзи, отхвърляне, и въобще цялата мирова скръб на света , изливаща се от предимно женски героини, на които им се налага да обуят мъжките гащи, в опит да си спасят меките части или да докажат важността на пола си. Има много изблици на феминизъм, битки между поколенията, семейни проблематики на твърде явен показ, дисекция на отчуждените общества и липсата на близост в напредналите магически раси, което рано или късно ще трябва да понесе своя крах, за сметка на обичащите се човешки господари. Но доброто е , че в книгите цари едно истинско равновесие, даващо добри и лоши сред всяка раса – ще ви се иска да пояздите дракон и да направите някой дракон на барбекю; да съзерцавате красиви елфи на лунна светлина и да смачкате елфическите изродялници под някоя масивна вълшебна пета; да помагате в делото на хората по пътя към тяхната свобода, и да запалите човешки поселища от край до край в справедлив опит да изцерите земята от човешката проказа. Въобще емоциите се лашкат от изгрев до залез, и воплите „Тоя/тая много ме дразни!“ ще са ви честичък компаньон. Но не е ли един от признаците на една добра книга това да се идентифицираш с героите или до такава степен да им влезеш под кожата, че да ти се иска да убиваш и изпепеляваш, само за да победят нашите? Интересно разнообразие, във всеки случай.

Advertisements

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.

Път между световете / Да живее крал Кор

Вартанов / Нортън

Изключително хитра малка книжка, първата , а може би и единствената в България представителка на ас-буковете –  оригинална концепция за комбиниране на книги от двама автори принадлежащи към различни школи, имащи коренно различни похвати и убеждения по теми с далечно сходство, но и напълно зрима връзка за почитателите на жанра. За съжаление издателството експериментирало с тази чудесна идея отдавна е в хубавата българска фентъзи история от края на 20 и началото на 21 век. Както много други, чиито издания издирвам с месеци, и намирам в повечето случаи в окаяно състояние и с огромни цени. Но така е пазара на книги в България. Сега малко повече за историите.

Руската книжка Път между световете е фентъзи с намек за сай-фай елементи, с малко мудно, съвсем руско си темпо, неизказани напълно, но доста оригинални идеи, схематично маркиран и по-скоро намекнат свят, сто процента мъжки герои и дълбока , плътна история, закачила малко реалния свят, но без да се потапя в неговата пошлост. Разказът се води през очите на главния герой, но си остава доста епичен поради характера на световете, напомнящи сенките на Амбър. Винаги предпочитам личните истории, пък било и от тях да страда епичността, или претенциите за свръх героичност с напърчени мускули във фентъзито. Като цяло руската школа съдържа особен вид автори, с които повече чувстваш, отколкото преживяваш историята, а това за мен си е плюс.

Американската история за Крал Кор е подобна трактовка на фентъзи свят, докосващ за секунда реалността ни, но с доволно богата доза хиперболизиране на главния герой – смел генерал от армията, разбира се , с малко повече популярен сай-фай привкус и доста американизирани мисли на моменти в главите на герои от безвремието – или по-точно жители на чужда планета в чужд времеви пояс. Самата история е много добра, примамливо зловеща на моменти, има даже и женска героиня и романтична история за цяр ( все пак авторката е жена ), с задължителния хепи енд и намеса на свръх разум. По-пряка, по-разбираема и категорична от руската история, но все така прелестна за истинските фенове.

Мога само да съжалявам за ненавременната гибел на Орфия, и да си мечтая в моя паралелен свят да издавам поредици ас-букове, възпитаващи истински вкус в жанра и подтикващи към размисли и анализи, значително по-добри от моите.