Легенда за Илай Монпрес

Рейчъл Арън

За една успешна фентъзи поредица огромно значение има главния герой – или героиня, или нещо от неопределена идентичност в полово отношение, ако много държим да сме джендър коректни в условията на лудостта, наречена крайна анти-дискриминация. Та, протагонистичният елемент трябва да е умен, добър, хубав, или поне ужасно забавен тип, който да компенсира липсата на разни хуманистични екстри, ако е израснал на разни лошави места и просто си е изгубил човещината някъде по терена. Илай Монпрес е точно такъв някакъв образ – шантав, безсрамен, нагъл престъпник, крадец и мошеник, но някак по робинхудски приемлив и най-вече – много забавен, със свежо чувство за хумор и божествени елементи в кръвта. Неустоим, очарователен, вечно нахилен и безумен в плановете си за обезбогатяване на местната чорбаджийска паплач, Илай е вашия нов приятел, идол и мечтан любим, ако ви е от правилния пол на предпочитанията. И е звезда, в повече от един смисъл на думата. Заинтригувахте ли се?

Светът на Илай е свят на магия, в който всеки предмет има душа, характер и може да бъде придумван или заплашван да върши някоя и друга услуга на хората със специални способности. Така една врата може да бъде убедена да се измъкне за малко от пантите си, за да си полегне след години висене, камъняци могат да бъдат насъскани да изскочат от удобните си легла по паважи и стени, само за да строшат някой и друг череп, а нишки плат могат да се съюзят в изтъкаването на много искаща да си остане цяла на всяка цена тъкан. Много полезни екстри, особено ако сте красив крадец, натоварен с една торба скъпоценности и следван по петите от недоброжелателните собственици на последните. А разбира се Монпрес е надарен с особено силно умение да говори с разни привидно неодушевени предмети, които автоматично го виждат като Джъстин Бийбър на столовете, масите и ракиените чашки, и ако имаха гащички по принцип щяха да са вече продънили подовете само от усмивката му. Нека ви преследва образа за маса с гащи, нека.

С толкова огромна харизма и стените помагат, и то съвсем в буквалния смисъл на думата, но на другия полюс са черни демони, богоподобни властелини на материята, свръх амбициозни магове и главорези, и какво ли още не с пулс или без, което нещо не се кефи в нужната степен на местния Арсен Люпен. Верни подръжници не липсват, някои случайно попаднали под унищожителния чар, други борещи се до последно с необяснимата сила на Илай, но можем да кажем общо взето, че доброто е на негова страна. Е, почти доброто, евентуално доброто, тъй да се каже доброто? Когато съдбата на света зависи от малко нарцистичен и себелюбив хубавец с шарещи пръсти, то е ясно, че работите не са отишли в свястна посока, но тук по небосвода тропкат гигантски черни лапи с неизяснен произход, душеядни кълнове на злото обсебват нищо неподозиращи магове, които от това да станат черни некроманти ги дели една тъмна мисъл, а тези, които трябва да пазят всичко и всички са твърде обсебени от властта си, за да проявяват винаги нужната отговорност към селението си.

Саможертвата и себеотрицанието както винаги са отговора на въпроса как да се спаси неспасяемото, но не винаги и не съвсем, и не почти. С Илай ако няма келепир, няма и геройство. Сделката е винаги уникална, трудно постижима, но много възнаграждаваща. Приключенията се сипят едно след друго в рамката на една епична картина. Един богоподобен крадец, пред който светът подвива крак; един велик мечоносец с героично оръжие със собствена душа и една обсебена магьосница с почти безкрайни сили, ограничаваща се само заради семенцето душевна доброта в нея, плюс една амбициозна духовна вълшебница с гигантска сенкохрътка за най-добър приятел и духове – елементали за поддръжници – от тези великолепни образи се образуват местните спасители на вселената и вашите нови фентъзи любимци. Потопете се в красивия сюжет, реките от чувство за хумор, епичния страх и кошмарни битки на ръба на възможностите на уж добрите в историята, а финалът надявайте се всички да е положителен, въпреки всички причини да не е такъв. Още веднъж ще се порадваме на деус екс макината, но при условие, че деусът ви е главен герой или поне подобие на такъв, щото героичността си е малко изискваща разни добродетели, липсващи у Илай. Но пък то вече не е модерно да си съвсем добър, хич даже, обаче само, ако това не пречи да си справедлив. Прелестно фентъзи пътешествие за добре прекарано време и усмивки на килограм – гарантирани.

Advertisements

Картър и Лъвкрафт

Джонатан Л. Хауърд

Всички знаят, че светът е малко по-сложно място, отколкото ни се дава да разберем, и че доста институции, вероятно само от желание да не разстройват стадото откачени овце, които представляват по настоящем огромна част от човечеството, покриват разни малко паникьосващи факти за реалността ни. Което аз лично съм „за“ да си остане покрито, някои купчинки с подозрително миришещи елементи е най-добре да не се ръчкат с пръчка, нали. Но какво ако… Ако всички трескави безумия на Лъвкрафт бяха истина, но истина в някой специален времеви джоб; ако същият е причината да не тропкат големи ноктести лапи по небосвода, да не вдигаме автоматично ръка в поздрав към слънцето и да не сме фарси с немската лаеща граматика, и ако между гибелта на човечеството и империята на Макдоналдс има само една красива мулатка, по ирония на съдбата последната Лъвкратианска издънка, която вероятно го кара да се върти като пиле на грил в гроба? Създателят на изключителния некромант – джентълмен Йоханес Кабал ви поднася своята огромна порция от „Ами, ако…“, в главните роли – последната внучка на Лъвкрафт и последния внук на Рандолф Картър. С пушки, познания и много здрави стомаси. О, ще им трябват.

Комбинацията от класически криминален трилър с бивше ченге като частен детектив, суров, мълчалив и безмилостен, с откачена алтернативна история, намесваща тлъсто парче от Ктхулу митологията с все спящите богове извън времето, дънуичките изроди, аркамските магьоснически родове и цялата нацистка помийна яма на окултното, която този път за разнообразие ще се забавлява с Холокост не на евреи, ами на руснаци – като имам чувството, че и нашите балкански земи са го отнесли покрай славянската кръв, е неустоима и безкомпромисна убийца на сън. Започва се със серия убийства на деца, на които им е извършена нескопосана трепанация на живо, продължава се със странни, изникващи клиенти като от нищото, които бих могла да се закълна, че леко понамирисват на сяра, добавят се  подозрителни късметлии – магове, можещи да удавят някого във въздух или да го взривят чрез кулинарна имплозия, изскачат хората – амфибии, вечните развратни вещици, Некрономикон, и доста бързо се хвърляме в алтернативна Земя с господстващи нацисти, нова бомба, в милион пъти по-силна от атомната, никаква Русия и нали ви споменах за ноктите, драскащи по купула небесен – е, този път може и да ги видите, ако се загледате.

Да останеш с всичкия си насред тази лудница от алтернативни възможности си е цяло предизвикателство, и Картър и Лъвкрафт, нарамили едно добро количество голямодупкоправещо снаряжение, ще трябва щат  – не щат, да се изправят срещу нацисти, древни богове, извънземни чудовища и каквото друго изпълзи от водите вселенски. Новата най-любима двойка от малко неволево въвлечени в апокалиптични дейности герои ще ви влезе гарантирано под кожата – хладно разумният и емоционално интелигентната, уникална комбинаторика на познания и умения нужни да се закърпи не една и две дупки в сътворението. И, разбира се, великият Некрономикон и онзи със серния парфюм и атавистичния произход ще се намесват активно в деус екс макина момента, но без това не може. Щом се забъркат над-човешки сили, винаги очаквайте някой пръст с повечко или по-малко стави да постави точката. Драматично, активно, атмосферично и умообъркващо – Картър и Лъвкрафт ви канят на приключения между време-пространството, и забавно ще е най-слабата дума за преживяването ви.

Българите – забравените постижения

Делян Момчилов, Стен Дамянов

Хората, които ме познават знаят, че трудно бих могла да бъда наречена националистка, патриотка или особено активна родолюбка. Покрай тоновете фентъзи и фантастика мисленето ми се е глобализирало до степен да се виждам като жител на планета и измерение, а не на сухо парче земя с неясни граници, чиято пръст е пропита с кръв, пот и сълзи, в повечето случаи проляти напълно напразно човешки течности. Но така е то с историята, от настояща гледна точка почти всичко е излишно, преиграно и насилено, но когато живееш в интересното време нещата са различни, разбирам. Та тази книга вероятно е логично да се прецени, че хич, ама хич не е за мен, и вероятно щях да се съглася с вас. Но така или иначе ми попадна в ръцете, и я зачетох леко насилено и с един тон предразсъдъци, a скоро се усетих как това ще е от заглавията, накарали ме да пролея най-много сълзи. Сълзи от гордост, че съм българка и има поне 50 невероятни личности, с които сме на едно ниво роднини, както се случва на всички от една националност и обитание, дето не са си губили дните в кокошкарстване на дребно и едро, приказване на глупости в парламента или пропиляване на часове в оформяне на бързогниеща черупка с плочки като единствен символ на просперитет, ами са създавали чудеса – малки, човешки, но истински чудеса.

Гордост ли казах? Нека допълня – и от ярост, и мъка, и срам, и ужас. Че всички тези прекрасни хора са пречупени от същите онези роднини по национална линия, било то комунисти, междувоенни или предвоенни правителства, учени, колеги, рода – всякакви хлебарковидни индивиди от за съжаление най-познат тип. Просто калъпът е прекалено явен – ражда се дете в бедно семейство, но на интелигенти или поне работливи хорица. Дават всичко да го изучат, в повечето случаи в чужбина. Там детето намира таланта си, било то в наука, търговия или изкуство, прочува се, бива обожавано от местните, предлагат му се постове, пари и уважение, но пустата носталгия се включва, и талантът се връща в земите родни. Където умира бързо и с разбито сърце, отхвърлен, поруган, непризнат от същите онези сънародници, заради които и зарад туй пусто късче земя един велик дух се връща у дома. Най-чудовищните истории са за Васко Абаджиев, Христина Хранова, Юл Браун и още твърде много. Прочетете ги сами, и ми кажете дали не се чувствате омерзени. Не, не че на запад от небето мед капе и улиците са от злато, но калта и тръните у нашенско е твърде трудно да бъдат наречени родни и свидни, когато в тях биват навирани такива невероятни личности като описаните тук. Такова ми е отвътре, болно.

Но самата книга, като махнем настрана моите лични катарзиси около купа заслужаващи си на сто процента именоването герои, е нещо уникално, разбираемо и лесно четимо. Ако такива бяха учебниците нямаше да има дете, което да не ги изяде с кориците. Уж би трябвало да са сухи факти за нечий живот, но предадени точно, ясно и някак топло, ако щете. И с невероятни илюстрации, които хем показват, хем допълват историята, и дават на изживяването онзи момент на любопитен детски интерес пред шарените картинки, които просто остават в съзнанието като преживяни през погледа на истински видните ни личности, за които я сме чували, я не повече от веднъж в живота си. И да сте родолюбци, и да не сте – това е един чудесен албум, който ако щете четете в тоалетната, ако пък искате – му направете олтар, но историите са истински добри и настояват да бъдат чути и разбрани. А изводите? Те са трудно нещо, лично. Но дано ги откриете.

Сказанията на Стрикса

Всеки нов проект на фентъзийната сцена, особено такъв с заявено желание да бъде постоянно и периодично явление, просто изпитвам вътрешна нужда да подкрепя с крайници, началници, умници, емпатници и всякакви израстъци на тялото и съзнанието ми, дето се вълнуват като морски многопипални чудовища пред круизен кораб с тлъстички американци за закуска. На Сказанията на Стрикса не му липсва амбиция – кратък сборник, с 5 разказа на български известни, макар и само на малката ни фентъзийно-фантастична сцена, имена, с красиво оформление, добра подборка и желание да виждаме ново томче на всеки три месец. Звучи прекрасно, нали? И поне началото е толкова примамливо, че почти се изпълвам с надежди за нова поредица, която да следя упорито и вярно като фенчето, което всъщност съм си, независимо от години и положение.

Настоящето, първо издание на Стрикса, съдържа следната компания от страхотни български автори – Кръстю Мушкаров, Васил Мирчев, Били Стефанов, Силвия Петрова и Александър Драганов. А сюжетите? Още една история от света на Алгира и Риналу на Мушкаров, попаднали от своето магическо поселение в настоящето ни, когато огромен дракон и могъща вещица са съвсем не на място насред технологичната ни параноична обител, ама пък не сме се лишили съвсем и от нашенски си магични елементи, които повече да пречат, отколкото помагат. Една жестока природна алегория за неравновесието и безмисленото насилие върху животни идва от Мирчев, от която малко ми загорча, признавам, но пък справедливостта тук не остана бледо кълнене от безпомощни уста, а реална отплата за непредизвикания ужас. Фантастиката е представена достойно от Били Стефанов, съчетана със смирен трибют към Ктхулу и приятели, които могат лесно да бъдат преметнати по силата на абсолютната логика, която признавам малко ми убягна, но отговорът на всичко е Гррр.

Силвия Петрова се включва със страхотно приключенско дарк фентъзи с безмилостни пирати, ужасяващи артефакти, грозни дворцови интриги и абсолютна липса на любов и приятелство в уродливия заобикалящ свят. Впечатляващо. И за финал Сашо Драганов ни представя една различна Одисея, може би истинската такава, с реалните лица на безсмъртното проклятие, което само учетворява гнева и алчността, вместо да променя в божественост човешката ни слабост. Към приключението се включват и амазонка, рицар, еничар и самурай, което може би ви звучи като изключително добро начало на рпг игра, и няма да сте далече от истината – задъханото действие с много бой не стихва до края.

Препоръчвам силно на всички почитатели не само на включените автори, ами и на инди проектите като цяло в България – сборниците за Мечовете, поредица Дракус и за мен изключителната Машина за истории. Българските автори имат много какво да ви разкажат, заслушайте се и ви уверявам – няма да съжалявате, и най-вероятно ще се присъединте към фенското ми пищене отстрани, радващо се на всеки, осмелил се да издаде фантазмени автори с родни имена.

Приключенията на госпожица Шарлот

Доминик Демерс

Има я една особена порода топли книги, които не те прекарват през тежки събития, мъка, болка и горест, докато стигнеш до нещо, което може би, ама само може би, ще резултатира в подобие на добър финал, когато някой може би, ама само може би няма да умре. И не, това не са само детските книги, които напоследък бъкат от смърт на роднини, животни, приятели или на самия дребен протагонист. Такова е времето, предполагам. Но Доминик Демерс почва една поредица с почти дидактичен характер, разказвайки странната история за ученици, които всъщност ходят с желание на училище, където научават разни интересни неща и се забавляват, или посещават местната библиотека, където живеят книги, отнасящи всяко необременено от ежедневни окови съзнание поне за малко в по-добри светове, пълни с усмивки. Да, това си е истинско фентъзи, особено погледнато през очите на възпитаници на местната образователна система, която унищожава всеки, прегърнал идеята, че промяната не е страшно нещо.

Но да ви разкажа за госпожица Шарлот. Според някой е извънземна, случайно разбила се планетата ни и не помнеща своята мисия, според други е добра вещица, разбудила се от твърде активната индустриализация, но най-вероятно е самотна стара дама с камък за най-добър приятел, неясен източник на постоянни финанси и вечната си старомодна рокля с флинтифлюшки. Но и онова търпеливо и великодушно Йода отношение към агресивните и презадоволените деца, за които все още не е късно да станат качествени възрастни. И лошият материал с добра обработка може да даде чудесни резултати. Чрез илюзията за свобода и ученето чрез игра всъщност новите подопечни на странната Шарлот постигат впечатляващи резултати, обикват четенето, изпитват нужда да се събират и да говорят за фантазии, мечти и истории, и да бъдат себе си в един балон от човещина и разбирателство. И като бавачката Макфий, когато вече нямат нужда от нея, но искат да бъде до тях, тя продължава към следващото малко градче, изпълнено с деца за спасяване.

Ако подобни истории за семейството ви се четат дали с наследниците, дали самостоятелно с чаша какао и топло одеало, размисляйки се за този алтернативен френски свят, в който щастието не е непонятна фикция, а нещо, с което можеш не просто да отраснеш, ами и да възпиташ в себе си  и другите – то посрещнете своята нова приятелка Шарлот. Утопия на базово ниво, но някак те кара да мечтаеш с отворени очи. Не е толкова лошо да не си реалист за няколко минути.

 

Од и ледените великани

Нийл Геймън

Очарователната книжка в ръцете ви е изключително топла история за далечни студени земи, където студът е в небесата и сърцата, но само там хората израстват достатъчно корави, за да се справят с гнева на боговете, сипещи лютост и злини от Валхала. Илюстрациите са на Крис Ридъл, който аз лично познавам от две книжки, издадени преди много години от едно от най-активните на сцената на фентъзито издателства, за съжаление вече в почти минало време, Инфодар, и техните Хроники на ръба, които бяха просто великолепно съчетание от изображения и история за всяка възраст и фантазмен вкус. А Геймън отговаря за торбата странни герои, съчетали се за малък етюд на тема нордическа митология, но с огромно чувство за ирония и смисъл, скрит добре между редовете и шантавите ситуации в почти Тарантино стил, но минус откъснатите крайници. Е, малкият ни Од е с едно потрешено краче, но общо взето това е най-кървавата ситуация, която ще срещнете.

А каква е всъщност историята тук? Далечно норвежко селце на викинги, мъжете са силни, жените са раждащи, само здравите оцеляват, и по милостта на боговете с всяка пролет тръгват на походи по далечни земи, откъдето ще се завърнат със съкровища, белези и още добри утроби за обогатяване на генома. Само че Од е малко по-встрани от ситуацията, с наранения си крак, изгубен баща и майка-чужденка, отишла в дома на чужд човек, за да се грижи за неговото овдовяло семейство. Живее в колиба в гората, опитва се да оцелява някак и да запази все още детския си разсъдък във форма. Докато един ден не бива посетен от животинско трио в беда – мечка, лисица и орел, които оказват се преобразените Тор, Локи и Один, леко победени от едни ледени великани, срещу които са се поотказали да се борят. И разбира се кой да им помогне да се възцарят отново на трона на Валхала, от едно клето, сакато, невръстно полу-сираче, овладяно обаче от великата сила на усмивката и нищото за губене. А така се правят чудеса.

Прекрасна история, геймънистка, леко мрачна, но и някак топла, с онзи финал, който си заслужава четенето и оставя усещането за непреодолимо задоволство, и поредно потвърждение, че всички сме подвластни на силата на онзи рошав човечец Нийл, особено когато е подплатен с илюстрациите на Ридъл. Не пропускайте и другото им сътрудничество в картинки на български Спящата и вретеното, чиято история макар че ми е е позната от други сборници, си заслужава също така и притежаването, и галенето на страници, и взирането с очи, опиянени от красотата. Геймън си е Геймън, подчинете се на превъзходството му.

Само свирни и ще дойда и Съкровището на абат Томас

М. Р. Джеймс

Монтегю Роудс Джеймс е от онези майстори на елегантния готически ужас, който с няколко реда описание на притихнало езеро, странно поклащащи се ели или свистене на влажен вятър в пораздрънканите прозорци на пасторална вила, може да ви накара да почувствате онази класическа атмосфера на безпомощност и атавистичен ужас пред непознатото, така характерна за твърде набожните и малко разбиращи света на нематериалното, любезни английски благородници, обичайни така да се каже „жертви“ на автора. Страхът във въздуха е толкова труден за постигане от който и да след Лъвкрафт, а да си го кажем честно – вече никой дори и не опитва, щом разполага с обичайния набор от зомбита, вампири и върколаци, които могат да свършат мръсната работа по плашенето наместо добрите стари духове. Но какво се е приемало за зловещо отпреди около век?

Представете си странен предмет, издаващ звуци, водещи от онзи свят най-напиращите и склонни към отмъщението и жестокост души, или погребана корона на отдавна забравен крал, пазител на англиканските брегове дори след като името му е изтляло, чието преместване коства не един човешки живот поради правила по-големи от защита на единицата, щом заложена е страната. Гравюра разказва за отдавна случило се убийство, разигравайки един и същи сюжет поетапно пред втрещения неволен зрител; едно съкровище иска да бъде намерено, само за да унищожи смелите приключенци, като дан за тъмните богове, а едно дърво приютява немирния дух на този път доста справедливо обвинена вещица, забавляваща се с унищожение на като никога праведните. Кладенец събира мъртвите на танци и увеличаване на групата им от недишащи; една съседска межда кани призраци да търсят правда дори от неясните си гробове, приютили странно загиналите им тела, а обитавани от демони статуетки наказват попадналите в най-гротескни престъпления миряни, осмелили да потърсят утеха за низостта си в лоното църковно.

Вечно трептящите, оплетени в черни магии магове чакат само да бъдат повикани от преизподнята си, за да увеличат стадата си от безволеви слуги; книги таят познание свързано на кръвно ниво с нетленността на неясни образи, но имащи за съжаление много ясни и зли намерения относно живите, а онези, чието така чакано спокойствие бива нарушено, търсят и настояват за даденото им със смъртта от всеки, който се осмели да им донесе промяна в гарантираното статукво. Сърцата на невинните дават енергия на прегрешилите, но все някога идват със сметката и колесницата за загниващите тела; алхимици погаждат смъртоносни номера на критиците си, освобождавайки нечисти обитатели от някой свят, който никак не е нашия, а и най-добре скритите грехове все някога излизат на повърхността, вземащи жертви наравно сред виновни и невинни, че истината не признава различности.

Великолепната дуалогия на Пергамент прес се нарежда сред прекрасната селекция на издателството от класици, но не от онези леко скучноватите, морализаторските и логорейно неразбираемите, а красиво-зловещите, изящно-злокобните и просто задължителните за моментите, когато възпитаният вкус надделее над масовите любимци на деня. И колкото и да ви е непонятно, да, ще дойде и този момент все някога, с възрастта и интелекта.