Критичната грешка на фентъзито

Робърт Беван

Инди авторите са най-странните същества на планетата – независимо как и за какво пишат, къде се продават и дали се продават (между другото често инди на нашите ширини, поне според числата на продадени книжки, е по-скоро мега продаващ се автор), винаги ти пишат, понякога твърде лични съобщения. Знам кой къде е ходил по Коледа, какво е ял, понякога и после какво е върнал от който и да е изход (и такива има, да), какво правят жените им, мъжете им, децата, котките, болните бебе питончета и прочие ежедневности на десетки талантливи (е, повечето) списващи интересни истории някъде там отвъд океана. Един от най-бруталните в кореспонденцията с любимите си читатели е напълно непознатия ви Робърт Беван, който пише най-лесночетимото и обвързано с фекално-газова поезия фентъзи, за което някога сте чували. Не сте чували за такъв вид фентъзи? Критична грешка…

Много хора обожават настолните игри, където по волята на многостенно зарче, заживяваш отделен живот, в онази приятна винтидж картонена форма, сравнима и едновременно несравнима с визуалния вариант на втори вид жизнеутвърждаване. Но представете си, че сте се събрали компания приятели, вече леко поотегчили се от магията в кутия, и затова каните нов ентусиаст за Cavern master, който да ви помогне да навлезете по-навътре в атмосферата на играта, и да измъкнете още някоя и друга минута удоволствие от тихите нърдски забавления. Само че, очаквали сте Шелдън Купър, ама получавате малко по-едричка форма на Ханибал Лектър, минус кулинарните способности, плюс доста проблеми с жените и самочувствието. Сещате се, че няма как от този момент нататък светът ви да не стане едно доста тъмно и тясно място, с малко неприятен аромат, ако ще и да е добре отоплено.

Напълно очаквано след някоя и друга зле подхвърлена, но всъщност незлоблива шегичка, виждате острото на брадвата от неподходящата страна, в съвсем реална фентъзи обстановка и с доста променен вид. Един от вас е полуорк с почти минусова харизма – което на местен език значи, че всички го мразят, искат да го убият, но и че същият не може да спре да се уригва, пърди, насира на обществено място, а за полюциите хич не ми се и говори. Друг е хобит, с все миниатюрния ръст, косматите петички и пъргавите пръстенца, явно учили технология на обирджийството в пътуващ катун. Най-неподготвеният е друид с една-две безполезни магийки, като Кон и Магическо пламъче – 1 брой, най-големият пацифист е Гимли с двата ножа и страст към ракия от камъни, единствената мацка – по вместителство и сестра на хобита, е нещо като полу-елф-дриада с домашно вълче, а кандидат – гаджето ѝ става по странни обстоятелства шарен бард, който става за… ами съвсем нищо, освен да си дрънка там нещо на Питър Гейбриъл на лютнята. Всички са 1 левъл, и нищо не могат, а светът около тях е тъмен, зъбат и желаещ да им откъсне главите.

И се почва голямото пата-кюта, с най-абсурдните монтипайтъновски моменти, подсладени с много шеги с пръдни, фекалии, ебавки с еректилната дисфункция при вампирите (щото, сещате се, кръв няма), и всичко, което ще ви накара да се хилите, потънали от справедлив срам в някоя възглавница. Само да спомена някои гениални идеи, като това да внесеш оръжие в замък на вампирски господар на зомбита и руски мафиоти за охрана, под формата на заострен кол-дилдо, пренесен в дупчицата на триметров полу-орк, защитен от магия наречена Смазка; как да убиеш вампир, като го препикаеш с предварително погълната преди това светена вода, защото си препил с прословутата ракия от камъни със захар; как се събират сребърни куршуми, като тичаш в костюмче на върколак току пред погледа на пенсиониран ловец на свръхестествени същества; как се води битка насред малка клетка чрез извикване на объркани кончета, заемащи 90% от килийното пространство, и още един куп идиотщини, дето самата идея, че са възможни в онзи объркан игрови свят, е просто тежка обида под формата на доста мръсно и ходило из неописуеми по вида си отверстия оркско трипръстие.

Да четеш Беван е самата еманация на гилти плежър, ако и удоволствието от шашавата, почти минаваща за, литература, писана с огромно настървение и грубиянско чувство за хумор, да е просто нещо несравнимо по кефометъра, но и трудно признаваемо в компания, така е. Препоръчвам само за хора с огромно чувство за хумор, самоирония, черен сарказъм и прочие видоизменени шегички на ниво първи за втори клас. Останалите ще потънат в срам, недоумение, леко задушаване от остър пристъп на негодувание, и ще нададат вой за това кой ги издава тия неща. Сам си ги издава човека, спокойно, и намира фенове на неочаквани места. Но за търсещите различното с не просто голямо Р, ами и още разни други рандъм големи и малки буквички – хей, намерихте си ново, леко смрадливо, но много забавно приятелче 🙂

Полуорките

Дейвид Далглиш

Свикнали сме орките да са големи зелени хълкове с миниатюрни мозъчета и много сериозни проблеми с агресията, ама полу-орките каква порода ще са? Хем са що-годе човекоподобни, хем някак леко зеленеят или сивеят, като някои от злощастните ми гости, опитали поредния ми кулинарен експеримент, вдъхновен от най-новото риалити за готвачи, където всичко изглежда елементарно лесно, ама само така изглежда. Но братята полу-орки имат май и нещо елфическо, или дриадско, плюс още няколко специални игрови класове за издръжливост, магически способности и кисел характер. Е, поне тези на Далглиш са доста зловещи симпатяги, които до последната страница, въпреки труповете на млади, стари и съвсем си деца пеленачета, които остават след остриетата и магиите си, някак не можеш да ги определиш еднозначно като добри или лоши.

Най-добрите оловно сиви герои във фентъзи поредиците ви очакват в пет книги, подгизнали от кръв, ужас и лична драма. На моменти ще ви се стори, че четете изключително сурово ноарно фентъзи, в което всеки е бил насилен като малък, с разтрошено съзнание, объркана морална система и склонност да избива всичко мърдащо, независимо от възраст или биологичен вид, около него. И после тези мигове отлитат, заменени от фабула, достойна за абсолютно всеки себеуважаващ се латино сериал, включващ братя, различни фракции на вечната борба между добро и зло, красиви жени, носещи само проблеми, загубени деца, тежка любов, жертви без смисъл, и много странични герои, умиращи в правилния за общата драма момент. Въобще усещането, че гледаш микс от криминална хроника и социално ориентиран сериал на моменти надделява, но не непременно в лошия смисъл.

Когато е мрачно – просто няма и лъч светлина. Невероятно детайлно описани сцени на мъчение, разчленяване, креативност на убийствата в стил учителя на Ханибал Лектър – има много. Също и сбъркани характери, счупени, наранени, разпръснати във вселената частици разум, които не могат да се съберат дори с божествена помощ съвсем в нормално същество. Както и отношения, забикалящи всичко естествено, покривайки с отрова, объркване и лична, гневна злоба всичко важно и интимно. Тъга до ужас си прави компания с реалмия от физическа и психическа болка, и надеждата липсва повече от отчетливо – невъзможното е невъзможно, и толкова.

Вдигат се мъртъвци от некроманти, победили самата есенция на живота, служещи на тъмната страна, искаща прогрес чрез битка. Срещу тях блестят елфи, уж пазители на равновесието, а всъщност търсещи своя вариант на анихилация на излишните. А добрите са шепа паладини, които дори с молитва на уста, не могат да отрекат своята объркана човещинка. Религиозен елемент има, подозрително християнски нотки също, което дразни, но имайки предвид колко често местните кръстоносци биват сериозно наритвани от местните слуги на лукавия – някак не пречи непрекъснато. И да, любовта ще спаси всичко, както винаги.

Поредица, заслужаваща вниманието на всеки фен на мрачното, магическото и свръх динамичното фентъзи, с много ярки герои, които успяват да се завъртят в невероятно тежки лични отношения, докато се опитват да приключат със собствената си планета, току под погледа на все повече и по-безразсъдни и мразещи де що се сетите богове. Далглиш е задължителния автор за колекциониращите качествени истории с нестандартно изпълнение, много далеч и нагоре от каквато и да е рамка или очаквания, с тъмнина, бликаща от всеки гаснещ поглед на полето на изящната некромантия. Няма как да не ви хареса, ако мракът ви е идеал, а не чудовище.

 

Джеймс и гигантската праскова

Роалд Дал

За мен винаги Роалд Дал е бил малко твърде особен писател, че да бъде с лека ръка наречен детски или любим на толкова много поколения, както обичат да се изразяват масово разбираемо, но поразително неточно, по разни предавания, сайтове и каквато там друга масова медия, запазила сантиментър място за култура, си изберете. Смъртта твърде леко стъпва из писанията Далови, и с някак твърде ведра усмивка отнема с голямата коса както лошите на финала, така и добрите, обичайно съвсем в началото. Първи падат принципно родителите, защото явно интересни детски образи могат да са само сираците, и то по възможност кръглите, попаднали при крайно зли роднини или съвсем непознати хора, и познали висини във страданието, за да си заслужат трошиците магически прах в живота си. Което си е малко спорна сделка.

И тук правилото за бум-бам-няма тати-няма мама влиза в сила, и милото хлапе Джеймс става пожизнен роб на двете си лели, гротескно съвпадащи почти по всяка описателна точка с поизгнила хелоунска тиква и поразмъкната сламена метла. И те са зли, о, колко са зли, и понякога си пеят. Или поне римуват. Въобще в тази книжка пеенето е на по-голяма почит дори от хобитската епопея. Отнякъде обаче се появява странен непознат с дъх на полузабравен в хладилника труп, и предлага малки живи магически хапченца, ама този път без ясна цветова категоризация и без врещене в лицето „Ти си избрания“. Не, тук няма да спасяваме света, а само едно малко тъжно момченце. И спасителката, ама не в ръжта, ще е една гигантска праскова, която ще го оттърве от всички излишни роднини, и ще го събере с приятели, които са пълноценни вредители, гадове и практически гигантски насекоми, от мисълта за които всяко нормално дете ще се напикава с десетилетия.

Но нашето малко страдалче Джеймс е готово да приеме всяка подадена ръка…лапа…хитинов крайник…каквото там имат калинките, и така се почва одисея в морето, в небето, до насред широко скроения Ню Йорк, където и огромен плод, от който тече непозната лепкава субстанция, ще има своя шанс за американска мечта. Включително и дебелишките паразитни форми на живот, очевидна рода на Спайдърмен, Антмен, Роучмен и всякакъв Насекомомен, живеещи из него, също получават своя шанс за добър брак, хубава работа и къща в предградията. Ако питате къде е смисъла – няма такъв. Има песни. И е някак забавно, дори като пропускаш всичко в мерена реч. След Вещиците дори една гигантска праскова за масово унищожение не може да ме впечатли, и толкова.

Някога бяхме богове

Мартин Петков

По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.

Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.

И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива доста крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.

И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.

Кормак Маккарт и героите от северните мъгли

Робърт Хауърд и Питър Дж Тайлър

В годините незнайни отпреди официалното летоброене, забулени с повече мистицизъм и легенди, отколкото подкрепени от реални артефакти, или поне така е за широката публика, водят битки странни герои, изтъкани от мускули, завидни умения с всякакви остри и смъртоносещи предмети, и онази безподобна смелост, характерна за липсващото звено около пещерните хора, готово да се изправи без секунда съмнение срещу каквото и да е чудовище, сила или ужас, чакащ в мрака, защото само така се оцелява. Или погубва с чест, което е що-годе същото в един доста по-мащабен план. Но не е само Конан, или Къл, а ето го и Кормак – севернякът – келт, забъркващ се във вълнуващи приключения и прераждания през вековете, от Кухулин до случаен Индиана Джоунс, току спомнил си предишен живот.

Двата сборника са фен-фикшън с минимално количество вдъхновение от истинския Хауърд, но всъщност радват с достойно запазване на атмосферата, плюс достоверно допълнение на англо-саксонски нрави и северняшко варварство, и купища друиди, келти, викинги, и остатъци от забравените кралства на Атлантида, Му, Лемурия и кой знае още коя доста напреднала цивилизация, която родната ни земя е затрила с някой и друг своевременен катаклизъм, така подходящ за младите ѝ хилядолетия. Приемете ги като алтернативна история, нова митология или просто доста добри, класически, приключенски фентъзи разкази с английски привкус – пак ще сте прави, и ще ви харесат, ако сте от почитателите на точно този тип фентъзийни приключения.

Пригответе се за битки между безкрайните кланове на британската пустош, пикти, римляни, гали, келти и някое и друго изостанало от минали вселени и обитания вълшебно същество, намиращо смъртта си в услуга на приключението. Винаги има намесена и някоя изключително красива и подозрително леко облечена девойка, която уж се нуждае от спасение, но често се оказва истинска харпия и застрашава главните герои в степен трудно компенсираща се от каквото и да е съкровище в края на дъгата. Естествено, има лека повтаряемост на сюжетите, твърде много инфодъмп за предполагаеми „истински“ легенди, които се набъркват в чистия фикшън, и някои от историите са малко или много излишно удължени и усложнение не за тяхно добро, но тези книжки са част от историята на фентъзи книгоиздаването в България, и дори и само заради тази чиста колекционерска цел си заслужава да ги имате в библиотеката. Най-малкото, за да не гледате на фен фикшъна с презрително снизхождение – някога беше наистина известно и обичано личното творчество под чужди имена, и все още за мен си е така.

Да оцелееш като родител

Кой не знае за Майко мила и най-симпатичните кукундрели в интернет пространството с кодови имена Коза Белобрадова и Красита Хаджииванова? Две страхотни мацки, станали и страхотни майки, от типа, дето никога не се предават независимо колко тона пюре от био тиквички ще им бъде повърнато върху клетите глави от обсебени от демони малки наследници, или колко миниатюрни парченца лего ще им се впият точно в онази толкова нежна и чувствителна част на иначе обръгналото на сума ти години неудобни обувки женско стъпало, опознавайки ново измерение на болката. Като добавиш, че са и изключително приятно плеснати в устата, и изненадващо неизгубили остротата на чувството си за хумор, бързата мисъл и способност да се изразяват писмено в задоволителна претенциите интелектуалски степен, това е четивото за всички искащи да станат, станали или въобще не помислящи и да станат някога родители.

Не, няма да се убедите с адамантиева сигурност, че искате ей сега, точно ей тука, едно-две-три-осем деца. Не, няма и да се разубедите съвсем от идеята за малки хора с размер на диня, тръгнали да излизат от утроби през отвор, стигащ колкото да изтикаш дебеличък лимон с не малко усилия. Просто ще разберете, че това да имаш деца не е точно страшно, не е точно сложно и не е точно смъртоносно за мозъчните клетки, емоционалната чувствителност и еротичните отношения с партньора. Всичко зависи от вас и борбеността ви. Но ако ви тресне депресията – и от добрата стара фармакология и широките рамена на медицинския персонал, който ще ви тупне окуражаващо, че не сте сами на тоя свят и, мамка му, ще се справите със всичко, живот е това, все пак, всички го практикуваме.

Да оцелееш като родител съдържа не само много забавни истории, поглеждащи с искрена усмивка (е, понякога и леко пияна) към удоволствията на бременеенето, раждането и отглеждането на малък биологичен вид тип дете. Ще прочетете и доста компетентни мнения за ваксините, кърменето, храненето, осиновяването и въобще всякакви щекотливи теми, по които са изписани хиляди страници мнения от бг мами от цял свят. Но, моля да обърнете внимание – това не е книга, която да подминете с презрително стиснати устни и обърнати нагоре очи, съскайки „Т’ва е някаква епична глупост от отегчена безработна бг-мама“. Не, Красимира и Елисавета са точно онези майки, до които искате да стоите в градинката, и да ги слушате не защото са майки, а защото са готини мацки, които са се решили със всичките си мозъчни гънки на една важна стъпка в живота си и не мрънкат, или поне не по класически депресиращ начин, за това. А това е рядкост, огромна рядкост.

Та, ако искате да се посмеете, да се замислите, да си отговорите на някои въпроси, които винаги малко са ви смущавали, но или сте нямали кого да питате, или сте питали, и след това сте си удряли продължително и всеотдайно главата в някоя стена заради изключително лошия избор на събеседник по темата – то първият книжен проект, надявам се да не е последен, на дуото Майко мила – е вашата книга. Става и за четене в тоалетна, да подчертая за мъжката публика – даже и те ще намерят някои заслужаващи си материалчета, които да им правят компания при посещението на белия трон. Не взимайте нещата твърде сериозно и твърде навътре – за всяко решение си има време, и си има начин, просто трябва да се доверите на самите себе си да усетите кога е правилния момент. След това не че е лесно, но ще е забавно. Така поне твърдят най-шашаво-сладките хухавели в блог средите. На мен ми звучи кикотещо логично.

Планета Вода

Борис Акунин

21227922-cover_415

След вероятно последната битка и щипчица вселенски късмет на Фандорин в Черния град, ни останаха само тези три новели, за съжаление не поглеждащи към бъдещето на елегантния ни детектив, а разказващи за няколко съдбовни срещи в годините преди началото на изтриващите милиони животи световни войни, и началото на краха на великото руско царство, което ще се превърне в образец на диктатура с добри намерения и хубава философия. На мушката на нашия красив герой застават четвърти Наполеон, младите Ленин и Сталин и цяла групичка бъдещи масови убийци на империи, но едната доблест ще попречи на иначе правото дело за унищожение на плъховете преди тяхната зрелост. Алас, някои неща ще се случат, защото така е трябвало.

Първата новела е като приказка за подводно царство – утопична идея за свръх общество, съществувала много преди евгеничните вдъхновения на Хитлер. Имаме си принц с големи идеи и малко уважение към човешкия вид; зъл магьосник – учен с огромен потенциал и слабост да източва бавно кръвта на охтичави малки момиченца; принцеса в беда, която на невръстна възраст е първа приятелка със смъртта и помирила се с болката на живота; и нашите герои Ераст и Маса в ролите на спасителите и отмъстителите за безброй погубени животи в жертва на гордостта и себичното желание за величие над цели държави. Ще победим, но остава горчивият вкус на съмнението дали това общество нямаше да свърши по-добра работа от настоящето ни.

Втората новела ни връща в миналото със смъртта на една от истинските любови на Фандорин, отрекла се от светския живот в полза на молбите към Бога да опазят нейния единствен важен. Жестоко и на пръв поглед безсмислено убийство отвежда носталгичния ни красавец в малка обител на край на света, където Дивият Изток царува, и местната власт е над всичко нормално и легално. Всички са заподозрени, и изглеждат напълно виновни до последния момент, но на финала най-малко вероятният е този, който забива нож в гърба, и е способен на космически низости за няколко рубли. И оставаме безмълвни пред едно ковчеже с хиляди молитви, доказващи, че сърцето си иска своето, независимо душата докъде достига с чистотата си.

В третата история погваме един от най-елегантните и жестоки в непоколебимостта си да отнемат животи с лекотата на простичкото вдишване престъпници, който поради странно стечение на обстоятелствата е като истински брат близнак, и затова и изключително равностоен противник, дори на нашия азиатски вдъхновен магьосник на дедукцията. Труповете се сипят като снежинки из цяла Европа, зловещи престъпления се извършват само заради естетиката на отнемането на най-ценното на някой, но въпреки всичко най-големите чудовища биват пропуснати от нужния куршум на една ръка разстояние, и милионите изхвръкнали в етера души без времето си вече могат да се чуят как оплакват съдбата на една велика нация.

Продължавам да се надявам и очаквам моя Ераст да се пробуди от своята черна приказка, и да намери пътя обратно към живота и безкрайните приключения, които възрастта му само ще обагри със зряла гледна точка, но няма да го спре от смелите преследвания и акробатични номера по цял свят. Само тези от читателите, които все още скърбят за Шерлок и Поаро могат да разберат какво означава липсата на една измислена гениалност, въображаема елегантност и невъзможно неустоима чаровност. Ех, Фандорин, дано късметът ти стигне да убедиш татко Акунин в своята нужда от живот…