Осемте удара на часовника

Морис Льоблан

За всички почитател(к)и на красивия крадец – джентълмен Арсен Люпен настоящият сборник ще донесе много охкания, ахкания и вероятно в някои случаи леки припадъци за микросекунда, щото сме съвременни кифли, що, тъй като в този малък роман в разкази френският Дон Жуан с бързи пръсти се изживява като  елегантен еквивалент на Бенедикт Къмбърбач, и за сърцето на една леко вятърничава и общо взето неотличаваща се с нищо, освен с грация и финес, идващи от местната кръвна банка, дама е готов дори да защитава закона. Е, в повечето случаи.

От запуснати имения в пасторален прованс, до оживените улици на безмилостен Париж, през вертепите и занданите, криещи болни, угнетени, престъпници и невинни на равна нога, Арсен ще се справи с всяко предизвикателство като същинский Барни Стинсън, но с малко повече смисъл и в името на най-френската от всички френски каузи – да се спечели една конкретна и много желана фуста. Когато Люпен е влюбен, става страшно, и за добрите, и за лошите, особено когато застрашават живота или просто отегчават неговата нова възлюбена. Една жена с брадва, един суеверен търговец, две майки по соломовски разделени, едно отдавна скрито пред очите на извършителя си убийство, един бездънен кладенец, една двойна жертва и купчина слънчеви лъчи помагат на великият майстор на престъпленията да завладее единственото, което за момента му се опълчва по силата на класическото образовение. И не се съмнявайте, че ще го получи.

Независимо дали сте нови в света на Льоблан, или сте от върлите почитатели от моята порода, които само надушат ли дори малко Арсен някъде, тичат презглава да четат поредното гилти плежър изкушение, добило статута на своего рода класика, Осемте удара на часовника е забавно, леко и приятно криминале по френски, което си носи онова женесекуа – нещото неуловимо, дето прави от една нация съвсем разпознаваем и отличаващ се човешки вид във всяко едно отношение. Малко полъх от Шанз Елизе, Мулен Руж и кулата на Айфел – за франкофони, франкофили и франкофенове – или просто любители на жанра с убийствата.

 

Advertisements

Където дърветата пеят

Лаура Гайего

След Краят на света – една чудесна малка книжка, почти с игрови сюжет за спасяването на битието ни около хилядната година, чрез събиране на различни групички поддръжници и ровенете из цяла Европа за тайнствени артефакти, последва още една, с изумително красива корица и оформление, и толкова топла и епична история, че ще разтопи сърцето и на най-големия песимист по отношение на европейското фентъзи. Сега, не очаквайте идеален шедьовър, материал за велик блокбъстър или основата на гигантска поредица, която ще се пише цял живот. Добрата история си е добра история, когато оставя онова нежно чувство за смислено прекарано време. А Където дърветата пеят ви дава точно това.

В земи, напомнящи подозрително за добрата стара Франция, Средновековието се вие тихо и спокойно, с все рицарските турнири, красивите девойки с чисти сърца и младежите с огън в душите. От Север настъпват странните прото-викингски племена, на юг се гушат страхливите търговски народи, а във великите гори уж живеят древни същества, обезпокоени от човешката раса в своето идеално природно равновесие. Но злите варвари намират едно непреодолимо предимство, и сриват из основи благовъзпитаните кралски дворове на цивилизована нео-Европа, убивайки мъжете и заплождайки жените им. В тази сцена една – едничка искрица борбеност се появява насред напудрените фусти на класическата девойка, предопределена за съпруга и майка, и се започва едно подчертано феминистично приключение, достойно за легенда на Толкин.

Гайего не претендира за историческа достоверност, нито даже за историческо фентъзи, а просто за една хубава история с женска протагонистка, която не е нелепа, нито прекалено идеална, а активно развива каквото има, и се опитва да преодолее, каквото ѝ пречи в характера. А това за една средно разглезена благородничка не е нито малко, нито много. И Мeриян се вписа някак в бандата на Робин, та промяната няма да ви накара възмутено да се нацупите и да обвините ситуацията в невъзможност. Просто човек прави това, което трябва, когато се налага. Е, борбеният човек това. Предаването е също вариант, но не и за онези с искрицата жажда за свобода в душата.

Фентъзийният елемент не е много, но е основен за митпоетичната страна на цялата история, а и помага много за трагичността на любовната история, която естествено е тук. Но не пречи, не е сълзлива, захарна, неутешима, объркана или трудна – няма време за всичко това. Една борба, един сезон, една година, бързи действия срещу опастността, и решенията идват и се вземат на момента, без излишества, без самосъжаления, без дворцови игри на тронове. Хора срещу други плюс лек фантастичен елемент, и така се ражда човешка история, пораснала приказка, познала и болката от реалността, и усмивката на спокойните дни. За онези моменти, когато вярата в простичкото и чисто хубавото е позаспала.

Аферата Грийн

С С ван Дайн

Покрай наскоро излязлата нова репродукция – защото историите за Поаро са си планирани за чисти визуални вакханалии от типа картина на Леонардо с милиард скрити елементи зад сенките на нечия полу – ехидна усмивка или неособено бързо загасен пламък в очите; на онази така добре позната история за трупа в Ориент експрес, се замислих какво е удоволствието да се гледа или чете история, чийто край знаеш, независимо колко оригинална, красива или вълнуваща по спомен е била някога. Е, това няма да ви се случи с Аферата Грийн, за чийто автор е малко вероятно да сте чували. И ще сте пропуснали много.

Тази малка книжка съдържа в себе си вълнуваща криминална драма от типа не затворена стая, ами направо затворена къща, в която всеки е заподозрян, а труповете капят като зрели праскови току в ръцете на обърканите до невменяемост полицаи. На помощ се притичат отново любители и не съвсем любители детективи, които доказват за пореден път, че дяволът е в детайлите, и жертвите твърде често стават извършители на злини, но и обратното е също толкова вярно. Наследниците на огромно богатство са задължени да живеят в истински замък насред американската индустриална революция, и в това убежище на готиката си дават среща истински макабрените призраци на миналото, престъпленията с тон прах по тях и човешката злоба, непознаваща граници. Дали доброто побеждава? Е, невинаги най-симпатичните герои са последните оцелели, но щом се случва, какво пък, още един спасен живот.

Класическа Кристи с нотка Льоблан и полъх на Льору, истинско криминално изживяване за неуморните сиви клетчици, които виждат престъпника във всеки, но най-вече защото точно той е там, макар и за други престъпления от конкретно търсените. Богатство, кражби, тайни връзки, съкровища, нездрав интерес към смъртта, злокобни слуги и още по-зловещи господари – рецепта за добро преживяване в тъмната страна на човешките слабости. Един брилянтен ум, посветен на логиката се бори с един перфектно обучен и съвършен в социопатичната си омраза, и резултатът е наистина по класически британско Дойлски, ако и без лулата, цигулката и спринцовката морфин. Една от най-добрите, и което е по-важно – непознати, поне за мен, криминални истории за пореден път в една блестяща колекция.

Дневното момче и нощното момиче

Джордж Макдоналд

Зловеща история за странна вещица от несъществуваща страна, сдобила се едновременно с две деца – момче и момиче, с които осъществява изключителен по жестокостта си и социопатичната си усмивка експеримент. Момчето никога няма да види нощта, момичето нивга няма да съзре слънцето. Дори и без да бъдат наричани чудовища, мракът и светлината ще се превърнат в истински противници на ума, и ще направят от двете деца осакатени чудовища, готови да следват всяка дума на своята господарка, и да я забавляват с нещастието си докато са живи. Е, такъв е бил планът, но случайността и любопитството, както и лошият, или добрият – според гледната точка, късмет, променят правилата и дават началото на една красива любовна история, служеща за забавление на салонните дами.

Историята е кратка, приказна и странна, отличен пример за митпоетичен уиърд, и нещо, което в някои страни отвъд далечни морета може би се смята за класика. За някои Джордж Макдоналд е известен с една трагично прекратена поредица на Бард, която явно уплаши доста хора с мрачността си и твърде класическата структура на мъченията. Вероятно има защо, но не мога да споделя напълно основанията, защото Макдоналд макар и мрачен, е справедливо приказен в ужаса си, и няма ненаказано зло, и добро, и въобще всякакво такова ненаказано нещо – наказания има за всички. Но и красота, ако и мрачна. Нощ и ден в едно съчетание на злокобно очарование, кога ли пък ще имате нужда от друго.

Книжката може да я намерите за свободно ползване, често и в приложенията за безплатни книги за по-умните от нас телефони, което ме е и спасявало в разни странни моменти, когато съм излизала без книга от вкъщи, или не дай си боже – току ми е свършила книжката по средата на пътешествието ми от или до работа. За да не ви се случват такива неща, и да ви се наложи да зяпяте околните като някакъв психопат – сериозно, не гледайте в очите софиянец в метрото, плаши се и става агресивен; запасявайте се със симпатични и кратки истории на всяко мобилно устройство по джобовете, които да те заредят топло през деня сред работни условия и отдалечавания от свободата на безплатното лентяйство. Макдоналд има доста добри попадения, класиката му обикновено си заслужава името, макар и да ѝ трябва правилния момент, в който да бъде четена. Но нощното момиче и дневното момче са почти универсални, и наистина – просто красиви.

Стиймпънк Пени Дредфул

Стиймпънкът е любимата заигравка на какви ли не модерни режисьори, създатели на игри, творци на сериали, криейтиви на модни решения или просто търсещи вдъхновения арт хора. И въпреки, че бройката на тези, които наистина знаят какво е стийм, какво е пънк, и как двете живеят заедно без външни влияния, е много, ама наистина много малка, е винаги приятно да прочетеш истории с алтернативна история, причудливи машини, обновени митове и приказни легенди с технологии, ама не от бъдещето, а от нова несбъднало се минало, за което упорито сънуваме, че и мечтаем, и сме си почти сигурни, че в някой много по-добър ръкав от време-пространстовто там някъде всъщност се случва, и всички се забавляват чудовищно.

Но да се върнем в реалността, обсипана с фантазии. Настоящият сборник спокойно може да се нарече инди, онлайн достъпен, съдържащ принципно непознати имена на неколцина добри майстори на словото, до които в рационалното ни ежедневие едва ли ще се докоснете. Но пък е чудесен източник на вдъхновение, и ми се ще някога да има и български стиймпънк, който да подхване добрата ни стара история някъде от около Възраждането или Византия, и завърти родината ни в истинска Балканиана готика, съперничаща си по всичко на Викторианата такава, и вместо кокошкарене на дребно и разни комунистически упражнения по разорение, да срещнем Левски как бори стотиците турски потери с метални ръце-къртечници или Ботев на борда на диржабъла Радецки да освобождава раята с напалм и самонасочващи се куршуми. Е, вероятно подобни истории ще стигнат до клоаките на журналистическия анализ по телевизиите, събрали вегани, скинове, бг мами, мис Силикон и Слави Трифонов на едно място да обсъждат упадъка на патриотизма и разгула на модерното общество, но без това няма как. А за какво всъщност бленуват братовчедите от отвъд океана, щом стане въпрос за голямото питане : Ами ако беше ето така…

Дали ще сме в дебрите на дивия Запад, където зомбита, демони, киборгизирани престъпници и теракотени армии от автоматони ще чакат подобрени вампири, механизирани каубои и обикновени авантюристи, заменили някой и друг крайник или орган със съотвеното му метално приспособление с хиляди зъбчати колелца, навместо божествената искрица на сътворението; дали ще сме в недрата на Европа, където летящите кораби на Отоманската империя решават спора за това докъде ще се простира владението на Мохамед, или може би ще се отскочим по китайското крайбрежие, осеяно от технология за цунами, срещу която белите дяволи на запада и жълтите демони на изтока нямат шанс – стийм технологиите на метала, парата и понякога магията завладяват реалността по един логичен, научен и едновременно романтичен начин.

Да, машините понякога имат сърца, и душа, и отмъстителна същност. Ако вървят с кръв – кръв ще бъде изпита, ако вървят с болка – то болка ще бъде причинена. Не, в истинския стиймпънк хората са богове – създатели на нови отрочета, които твърде бързо престават да вярват в съзидането и търсят своята метална справедливост и живот. Ужасните истории за по едно пени, разказващи за мистични сили, духове и чудовища в мрака се събират с блясъка на полираните до съвършенство остриета на металния под-вид алтернативни автоматони, и така навлизаме в територии на съчетание на мит и възможност, приказка и нощен страх, легенда и скрита реалност. Бъдеще апокалиптично, минало алтернативно, съвремие покрито – само въображението спира създателите на компилацията да стигнат до вашите собствени сънища. А може би не, може би вече успели са? Вдъхновете се от чуждата вариативност на мислите, и може би все някога от тунела ще ни изведат нашите проблеснали съзнания, способни да погледнат и малко нагоре и настрани от скутовете и паниците. За вдъхновение, определено.

 

Загадката на Мари Роже

Едгар Алън По

По не е само тъмна поезия на лунна светлина, гарвани, осмиващи живота, и тъга по загубените и нивга непритежавани любими. Ако очаквате обичайните пълчища отмъстителни черни котки, щракащи челюсти на железни вдовици и махала от нищото, спускащи се в тъмнината – ето ви нещо различно, което можете да четете, дори да не се идентифицирате, освен може би понякога в банята, като душевен гот, от онези с дебелата черна линия на клепачите и бретона в очите. Криминални разкази, повече Дойл, отколкото По, детайлни, анализиращи до степен на дребнавост, логични до непоносимост, сравнима само с теоретизиране на физични закони от Шелдън Купър в ранна утрин след добър запой. Но все пак са и мрачни, жестоки истории, човеконенавистни, човекообидни, човекоомразни. По.

Загадката на Мари Роже е малка компилация от три истории, които ще се харесат на онези читатели, които обичат реалистичните обяснения на видимо необясними ситуации. Едно огромно съкровище, за което единствената улика е малко бръмбарче и парче полу разложена хартия, ще се намери чрез сложна система от декриптиране и дедукция, на която не един и двама вълшебници на паролите ще повдигнат учудено вежди, че човешкият мозък може да мисли далеч по-ефективно от която и да е машина. Труп в комина и друг с почти отделена глава на кротки женици ще отведе един несъзнателно гениален в проследяването на причинно-следствени връзки нарочен за детектив човечец до намирането на странен отговор за източника на невиждано по размерите на жестокостта си убийство. А само лек оглед на трупа на красавицата на квартала, поругана, разложена и измъчвана до смърт, ще доведе до разкритието на цяла престъпна схема от бандити, като наизлезли от някоя от специалните книжки на Сад, които поради липса на хартия и мастило е изписвал с личните си вегански продукти по стените на килията си.

Може би По ще ви се види малко сух в разсъжденията си по време на привидно безкрайните си анализи, направени сякаш от разумна машина, а не от грешащ принципно емоционален индивид от страстен френски произход. Може би пък ще решите, че ненужно брутална е смъртта, макар че какво значение има какъв е характера на края, щом е за последно. По е различен, суров, безкомпромисен, и задоволяващ най-тъмните дебри на човешкото, където са се скрили клетките на първите прадеди, при които правилото е било общо взето изяж или бъди изяден. С малко размисъл от страна на студената гениалност виновните ще бъдат намерени. Ще ми се понякога да не виждахме лицата на убийците, да си мислим, че не са хора, никакъв вид нормални, ходещи, говорещи, имали детство човеци. А тези, които ги намират дали не са и те един вид други чудовища… По ще ви накара да се позамислите.

 

Татуировка с чудовищна кръв

Дейвид М. Корниш

 

Дали сте се отегчили от класически истории в епични пропорции, с предвидими лоши и добри, с ясно определени страни, които с оглед на степента на хаотичното зло на презадоволения читател, превзело сърцата ви, заемате вътрешно? Ако да, ето ви една малко по-различна история от, признавам си без бой, любимото ми фентъзи издателство, винаги успяващо да ме изненада с новите си и наистина добри автори – MBG Books. Главният герой е сираче с необикновени способности… чакайте, чакайте, не се цупете предварително, това не е  доброто старо клише за сирака-спасител на света. Тукашното хлапе едва може да опази себе си, камо ли света, пък не се и опитва. Той е онзи особен катализатор, който променя чуждите съдби, докато търси своята, но идва като спомагателния елемент в другите истории, вместо да се концентрира максимално върху своята. И този странно изкривен фокус прави поредицата за татуираните с чудовищна кръв убийци на нечовеци нещо, което ще искате да прочетете.

Нека опитам да ви скицирам света наоколо – имате хора, и не-хора, за по-лесно общо наречени чудовища от разни десетки и стотици видове, за чийто произход повече от няколко думи едва ли ще намерите. Оставям на въображението ви да си доизмислите ядрена война, извънземни форми на живот или борещата се глътка въздух стара Земя, възкресяваща древни магии – според вкуса ви всичко е обективно възможно. Но факт е, че има малко територии, поне доколкото ги опознаваме през очите на малкото ни протагонистче, годни за живот, и на тях са хвърлили жадно око освен, както винаги безпощадните човеци, така и доста странно мотивиращите се монстъри, дето може и да се раждат във великото прото блато на сътворението, ама може би не. И както всяка себеуважаваща се хуманоидна империя, за да просъществува на основата на търговия, логистика и транспорт, ѝ трябват пътища, които пък трябва да се вардят, и то не от твърде лесно унищожима човешка сила, а от специални фенери с неустановен състав, палени от спец екипа на фенерджиите – смели войни, така и неполучили признание.

Сещате се, надявам се, че нашето момче с прекрасното именце Розамунд ще е част от това официално пушечно месо пазещо задните части на богатите, ведно с наемните убийци на чудовища, които са всъщност особен вид магически и хирургично подобрени полу-киборги, поддържащи със специални отвари допълнителните или променените си органи от разпад в неописуеми болки. Към тях се прибавят и особената порода на умствените магове, способни да пръснат мозъците на своите обречени жертви с една добре насочена мисъл, както и взировете, подобряващи зрението и обонянието си със специални живи кутии, пиещи от жизнените им сили. А чудовищата – мда, това бяха хората, ги има във всеки размер и калибър – огромни, дребни, летящи, пълзящи, разумни, безумни, и привидно винаги ужасно настроени към човешката раса. Но не очаквайте да видите зло по-голямо от човека, ние винаги завоюваме първото място в такива нелицеприятни класации.

И в тази неособено приятелска атмосфера, мъничкият Розамунд се опитва да живее и да се справя със злия околен свят без родители, с много малко приятели и неясна съдба, която много лесно можете да оприличите на истински фентъзиен Оливър Туист, само че без особено полезните благодетели, излизащи на сцената в правилния момент и носещи хепиенда с трите реда сълзи и сополи. Сега, не казвам, че финалът ще е тежък, тъмен и обречен, но не го и отричам. Хората са твърде големи чудовища, за да допуснат различното с цялото си сърце, и единиците, които го правят, не отговарят за целия свят, а и той често става твърде тясно място, когато някой не е себе си. А Розамунд се опитва да намери своето аз, своята история, своята истина, и може и да успее, а може и да не научим съвсем, и това май ще трябва да си го доизмислите.

Въобщем ако си търсите едно доста нетрадиционно четиво, изпълнено с истински приключения, странности и достатъчно моменти на морални избори и размисли, че да внесат онази нотка на сериозност, която кара да помните някои сюжети по-дълго от няколко дни след заплитането в тях, то сагата за татуираните с чудовищна кръв е нещо, което не бива да подминавате с лека ръка, пък кой знае – може да намерите нещо любимо, дето с удоволствие ще си препрочитате по Коледа. Или Хелоуин, според зависи какъв тип човек сте. Да, точно такъв потенциал има, опитайте.