Преведе от

Марин Бодаков

171482_b

Почти вероятно е 99% от читателите на чужда литература да си нямат и представа кой е преводача, който им е доставил удоволствието да ги въведе в разбираем свят на чужди мисли и съзнания, до които в общия случай трудно бихме се добрали, дори и чрез силата на великия чичко Гугъл. А точно преводачът е човека, който може да ни посвети в магията на словото, но може и да унищожи един великолепен текст с непознаването на идеята на автора и реалмията на създаването му. И аз, макар че горе- долу се считам за достатъчно начетен човек, мога да изброя едва шепа преводачи, чиито имена са истински златни препоръки за качеството на една книга, а съвсем не мога да сетя и дори за един редактор или коректор, въпреки че точно тези труженици на думите са хората, които носят удоволствието на писаното слово наравно с усилията на автора да създаде достатъчно интересна алтернатива на реалността ни, че да ни завладее.

Сборникът на Бодаков събира няколко интервюта с известни преводачи, обичайно на по-висока от любимата ми фентъзийна литература, и съответно проведени на ниво, което може да бъде разбираемо и харесано предимно от хора с огромна обща култура и литературни познания с ниво от Христо Блажев нагоре. Малка част от разговорите напомнят на невероятната Ние , Гениите на Жечка Георгиева, която с лекота и слънчево отношение към живота, въпреки всички ограничения на сивото ежедневие, разказа за истински интересното книгоиздаване и тайните от димящата кухня на хартиените вселени. Повечето от тези невероятно интелигентни хора са така капсулирани в призванието си – живот и авторите, които са ги превзели на душевно ниво, че звучат архаични, далечни и леко смущаващо отблъскващи на моменти с твърде високата си, напълно елитарна култура, която очевидно няма как да се свали до по-масово ниво.

Някои са потънали в топли спомени за миналото, други таят не особено добре прикрито омерзение от времената, в които изборите на автор и преводач са били по-скоро политически, отколкото интелектуално вземани решения. Но общо показват една интересна картина на истински умните хора, които никога няма да се доберат до някой управленчески пост, най-вече защото хич и не помислят за такъв, защото ако имаш в ръцете си цял сонм от вселени, дали ще ти пука за това да си цар на една малка държавица , потънала в отчаянието на току – що осмислената твърда реалност . Добро четиво за интересуващите се от такива неща и такива хора,сред които може би не съм съвсем духовно приобщена.

 

Advertisements

Трилогия за Бартимеус

Джонатан Страуд

Приятна фентъзи трилогия за подрастващи младежи, с викториански магьосници, древни джинове и намеци за детска любов. На пръв поглед. На първо ниво.

На второ тези шарени книжки крият една по-дълбока идея, втъкана от автора по начин, който има някакви психологически шансове да се отпечата в ума на подрастващите. Системата от магическо правителство на привилегированите ( отражение на която и да е рандъм политическа система с претенции ), дължаща своята власт само и единствено на насилствени връзки с джинове и демони от друг свят ( ясна аналогия на престъпния свят ), дружно мачкащи и експлоатиращи обикновените ( разбирай – всички ние ), въвличащи ги в безсмислени войни за ресурси и данъци, плюс наслагване на ясната идея за безизходна меланхолия и натрапчива липса на други варианти. И в тази съвсем „нормална“ система съвсем естествено се развиват ренегати – физически и морално устойчиви и неподвластни на магията / властта / , които се борят да променят нещата уж за добро. Утопична успешна анархия в най-чиста форма.  Цялата поредица е изградена на преплитането на три основни морално казусни истории – една за деградирането и възраждането на момчето Натаниел, който разбира се е доста талантлив , но крайно неприятен като характер млад магьосник, втора за устойчивата обикновена Кити и нейният път през болката, отчуждението и разочарованието към мечтата за нова система, и трета – за хилядолетния забавен джин Бартимеус, минаващ през катарзиса на вековете робство и омраза към поробителите си чрез предателство на собствения му вид поради нелогично възникнало приятелство към собствените му господари. Доста натоварващо и мрачно като сетинг , с дълбоки намеци за реалността извън страниците, и странно  напомнящо  в тъмнината си на света на Лира и компаса.

Или може да се възприеме просто като лека, приятна историйка със заядливи чудовища, зли магове и смели хлапета – зависи колко се вглеждате през нивата.

И не вярвайте на другите ревюта, където казват каква кифла е Кити – това е един доста нестабилен и отчаян образ, но в никакъв случай няма нищо кифленско в него. А Натаниъл е в повечето време досадно неприятен, по онзи начин , който се получава като се даде на средностатистически неособен с нищо човечец определено количество власт и сила. Поучителен образ, но освен в края на последната книга, не дава каквито и да е признаци на симпатия. Но любовта променя, дори и никога да не бъде наречена с името си. Поне в книгите.