Котаракът и Черният нарцис

Ал Торо

Като малка бях сериозен почитател на книгите-игри. Е, да, кой не беше. Но аз имах една интересна и сериозна колекция, и смея да твърдя- бях ги прочела от кора до кора. Всички възможни изходи, всички възможни избори, всички резултати, герои, истории – интересуваше ме да изживея всичко, което играта можеше да предложи. И се надявах, че след скорошния Ренесанс на книгите -игри, в мен ще се възроди и старата страст. Е, не се получи. Вече гледам на книгите -игри повече като на книги, а не като на игри, а това очевидно се оказа лош подход. Историята я нямаше никаква – може би в никоя книга игра не е имало консистентна история, реалистични герои и яснота кой кой е и за какво се бори, но сега вече за съжаление ми прави впечатление. Макар, че постигнах почти максималния брой точки накрая, тъй и не ми стана ясно какво бях, какво правех и дали постъпвах въобще добре от фентъзийно-естетска точка. Най-голямото ми постижение бе , че героят ми ни в клин ни в ръкав прелъсти дамата, която трябваше да пречука поради смътни причини, и после се запиля в още по-неясна посока. Така, че явно за мен очарованието е свършило, а е останал само критическия поглед, който не гледа много положително на нещата. Но си заслужава поне да се опита от старите корави фенове на книгите-игри. Пък знае ли се, може би старата любов ръжда не хваща при всички.

Advertisements