City

Алесандро Барико

Все се пъча и се тупкам образно по гърдите ( което в моя случай ще удари на твърде меко, че да произведе нужния ефект ), че видиш ли, аз книга не оставям, не чета по диагонала и не хвърлям ей така. А пък я гледай тази секция как я понапълних за 2 дена… Чудно нещо наистина. Ама като се ядосвам наистина за книги какво да правя…
Барико ме плени с Коприна и довърши окончателно с Океан Море, и аз влюбена и потрепваща се спуснах към следващата в поредицата City…и ми се искаше после да му наритам бездарния вече италиански задник. Без кръв не оправи положението кой знае колко, даже хич, с изключение на края, но две страници оправят ли 300 предишни помия? Не мога да кажа какво не ми хареса – просто вече не се и сещам. И това е огромното прегрешение на книгата – не ми остави спомени, от които да настръхвам при споменаването на едно заглавие. Нищо не ми даде. Не можах да се оттърва от усещането за недовършеност, за плоскост, за чудесни идеи, които се задавят в собствената си слюнка, за кинематографичност, която ебава майката на всяка една претендираща да е добра книга. Мразя да не ми се дава нищо, особено пък от книга, чиято цел е точно тази. Поне за моето егоистично съзнание е така.

Без кръв

Алесандро Барико

Посредствена книга с мания за величие и големи послания тм. С изключение на края останалото е боза. Мисля, че вече го писах някъде…По-скоро не, освен ако не получа наистина много и хипер позитивни мнения от хора, на чийто вкус разчитам.

Океан море

Алесандро Барико

Искаш ли да си поговорим за морето?
Тази седмица не ми беше лека. Гледах един филм за смъртта и душата ми се напълни не особено мои спомени. Сънят ми после дойде трудно. Искаше ми се да те чувам. Но те нямаше.
За последен път висях морето на 19. Или пък беше 18. Отдавна. По-късно виждах други морета, но някак си те не бяха моето.
Безнадежност, безутешност, безумие…Ужасно много думи започващи с без, а има още много толкова. Силата на морето се стоварва върху теб, и те гали, и те лъже, почти обещава, но нищо не казва. И пее, и говори, и спи…не, само се прави, че спи. Вечно буден, вечно чакащ, вечно търсещ… Милиони като теб го слушат, но не мога да го чуят. И аз вече не мога. Само си мисля, че си спомням, че можех. Ужасно условно изречение.
Знаеш ли какъв е цвета на морето? Бял. Опасявам се, че това за сините дълбини си е чиста оптична илюзия. Ако можеше да го виждаш като художник, щеше да видиш, че е бяло.
Мразя морето да затваря очи. Макар, че е нормално да се изморява. Но тази умора струва толкова много и все пак толкова малко – поне на морето.
Имам спешно нужда някой да ми подари сън. И някой да постои до мен. И някой да е много много по стар от мен. Но не в този смисъл.
По-трудно е отколкото си го представях. Виж, аз не искам да се разделяме, а просто да си отида. Не искам да споделям живота ти, но моля те не си отивай. Не знам дали някой ще ми позволи да живея с теб, но и да умра до теб би било приемливо.
Колко объркана мога да звуча?
Твърде много. Твърде тежка книга. Не е за хора, които току-що са мислили, колко е безнадеждна смъртта. Абсурдните комбинации на живота те достигат винаги, когато си мислиш, че не трябва, а то трябва, трябва…
Безумно лесно е да почистиш живота си от другите. Морето непрекъснато го прави. А защо някой си мисли, че му е леко? Не е. Аз знам. Ти също – след време. Една книга време. Трае повече отколкото си мислиш.

Коприна

Алесандро Барико

Тази книга дойде при мен в един изключително подходящ момент. Единственото лошо на момента беше, че абсолютно нищичко не разбрах от нея. Заклех се, че ще си купя и другите негови книги, или поне тези които все още мога да намеря, защото все си мисля, че ако прочета повече от даден автор, все някак ще вникна в идеите му.
Все още не съм направила това. Така, че нямам никаква представа за идеите му. Знам само,че има още две книги Океан, море и City. Но най-обичам да говоря за неща, които не разбирам. Един приятел преди време ми каза, че аз пиша за много неща, и то пиша вярно и истински за тях, но аз самата не разбирам нищо, ама абсолютно нищо от това, което пиша. Може би, защото не си вярвам. Или защото не искам да си повярвам. Но факт е, че някак налучквам правия път.
Коприна е книга за класическия път на коприната, за който всеки с нормално ниво на обща култура знае, но този  тук е един доста по еденичен, самостоятелен и личен път, към красивото, едва осезаемото и невъзможното, което в крайна сметка никога не достигаме, но продължаваме да търсим.
Може и да беше книга за любовта. Аз любов не усетих. Само желание за любов. Или поне за нещо, което вътрешно да те разтърси някак и да те накара да усетиш. Каквото и да е, но да е силно и променящо сивата човешка същност в нещо, което повече заслужава да бъде наречено човешки живот. За мен Коприна е история за студените класически възпитани хора, които противно на всички очаквания имат свои емоции и свои мечти, които са готови със своята вродена педантичност да следват, дори на ръба на безумието и разорението, и дори малко встрани от него.
Но може и да не съм разбрала посланието.