Аленото цвете и Бялото

Мишел Фейбър

За първи път пиша за книга, която не съм довършила. За това си има своите безапелационно приемливи причини – първо, книгата е гигантска, второ – книгата е разкошна.
Спомням си как си я купих – само след един прочетен ред в секция Какво четете на един известен фентъзи форум , който следя непрекъснато. Даже не помня кой го бе писал, но се оказа, че няма абсолютни никакво значение. Интересното е, че нямаше нито оценка за книгата, нито малко повече информация, нито дори малък спор – ти защо четеш такива странни книги. Просто нищо, наистина. И след едно кратко проучване , където открих,  че става въпрос за викторианска литературна вакханалия, списвана от един от уж най-добрите шотландски писатели Мишел Фейбър, веднага поръчах малкото 900 странично чудовище на не по-малко чудовищна цена. И бях буквално изумена, когато книгата взе, че ми хареса.
Прочела съм едва 2/3 от нея, но тъй като съм от нетърпеливите читатели и зрители дето превъртат филма, за да гледат края и четат последната глава първа, за да си спестят съспенса и треперенето под лъжичката в стил – ще оживее ли, няма ли да оживее, съм напълно сигурна в запазването на несъмнените качества на книгата, с които бяха залята до този момент, и че е в същия дух и до края. Само дето още не съм разбрала смисъла на заглавието, но дори и да не стане ясно  – фактите са си факти, – грабна ме , задушава ме и не ме пуска на 600-та страница все така , както и на първата.
Книгата би могло да се разглежда като еротичен роман, ако главната героиня наистина имаше някаква романтика в себе си, която да и позволи да се впусне в безоблачни и розово страстни описания на нощите си. Но това е ужасяващо далеч от истината. Шугър или Захаринката, ако ще да я побългаряваме, се оказа толкова странно натрапчив образ, който си проси да бъде удушен докато задоволява абсолютно всякаквите щения на клиентите си, че е страшно далеч от определението положителен герой, който да спечели сърцата на читатели за 5 реда време. Всъщност положителни героични фигури няма съвсем никъде – който има потенциал да бъде добър или е прекалено мизерен, или луд, или умира със страшна скорост. Именно скоростта на книгата е най-изумяващото нещо – авторът води след себе си читателя , сякаш са  наговорили се богохулно проявление на греховно сеирджийство ангели херувимчета, над главите на грешните купчинки лайна наричащи се хора и искрено се забавлява с това. Мисля, че тази книга ми помогна да разбера колко много ни се хилят нашите ангели пазители. Човещинката е толкова жалка характеристика на нашия вид, че четейки книгата толкова много искаш да се абстрахираш от собствения си биологичен подвид, че благодариш усилено на таланта на автора да ти спести каквито и да било сравнения или паралели между теб и дребните човечета надничащи от голямата септична яма Лондон.
Героите са абсурдни, но без да те карат да се замисляш над възможността за тяхното реално съществуване. Героите са безкрайно нещастни, но не оставят и за миг усещане за съжаление и съпричастност у  четящия – по-скоро лека погнуса , която усещаме като гледаме филм за мозъчно увредени сираци например, примесена с натуралната ни жажда да видим какво още шитаво може да им се случи. С две думи – героите са толкова невероятно магнетични, колкото е магнетично едно огромно, топло и още димящо кравешко лайно за дребно гаменче въоражено с достатъчно остра пръчка за ръгане.
Това да няма положителен герой се оказва най-великолепното хрумване на света. Но няма и лоши. Има хора. Уж като нас, но освен желанието да стъпча света с обувка други хуманни помисли нямам. Великолепие и талант на н-та степен. Почти простих на автора, че не е жена, което бе допълнителната тайна причина да си взема книгата. Оказвам се по-голяма феминистка, отколкото съм си мислила, че съм. Сигурно ще да е от книгата.

Advertisements