Сказания за ледената планина

Александър Драганов

skazaniq-book

Навремето имах огромен проблем с книгите на Салваторе – в тях имаше нещо изключително зарибяващо, каращо те да четеш почти насила обективно погледнато доста посредствени текстове, и да не можеш да откъснеш поглед от безкрайните бойни сцени, винаги изключително красивия декор и вечните политически коректно различни другари на всевеликия Дризт, който по най-невероятно необоснованите причини от истински лорд на мрака и зловещите удоволствие на матриархалния свят на тъмните елфи, се превръща в симпатяга, който се бори за каузата на добрите. Е, тук си имаме наш Дризт, минал по що-годе същия път на осъзнаване и частично отхвърляне на тъмната си страна, но странно как – тук той не ме дразни, може би защото е имал смелостта да запази мрака в себе си, и да го ползва, без да изпада в самосъжаление от действията си. Което е наистина свежо разнообразие.

Освен основното ни момче Алтиарин, в този роман от разкази – между другото това е любимата ми форма на романизиране на приключенско фентъзи, ако не сте се досетили от някой и друг мой материал, компания ни правят и една много мила и добра вещица, по съвместителство и голямата любов на мрачното ни анти-геройче, както и един вампир, дето ме дразни винаги щом пусне кранчетата на кървавите си сълзи. Наречете ме консерва, но както не съм от почитателите на блещукащите вампири – фотомодели, така и не одобрявам тяхната им животинска форма тип истинския Дракула, ама няколкостотин годишен, свръх силен хубавец да се тръшка при всяко оспорване на приятелските и романтичните му чувства ми дойде малко в повече. Когато обаче не реве, вампирът Римиел е доста впечатляващ субект, способен на всички, че и някои нови, кръвопийски номера, и то със стил, който ще засрами всите анрайски изчадия в Ню Орлийнс заедно.

Героите имат всички нужни характеристики за приключенци – изключителни и взаимодопълващи се умения, много силна харизма и една ненакърнима доброта, която нищо свършено в миналото, независимо от кошмарния му характер, няма да засенчи, защото понякога си има обяснение за всичко, и то наистина смислено. В момента чета една много добра поредица на Дейвид Далглиш за двама братя полу-орки, на която ще отделя много специално внимание, и където този същият мотив за опрощението е широко и определено логично застъпен, та може да се каже, че и по нашите земи сме на вълната на най-актуалните течения във фентъзи жанра.  Ама и лошите си лоши са истинските звезди на историята – толкова брутални, изящно жестоки и невероятно изобретателни в нескончаемата си злост създания рядко ще намерите на едно място, независимо дали са силфи, вампири, покварени елфи, паладини, и черешката на тортата – тъмните слуги на хаоса, на които една мъничка хаотична Хелс им стиска палци до края, защото не може да им се отрече нито целеустремеността, нито креативността на мъченията, които си пазят за битки или по-дискретни срещи отблизо с нечии бъдещи останки.

И въобще, ако си търсите чудесно разтоварващо четиво, което въпреки ясните връзки със Салваторе, аз лично ще оприлича на доста по-уважавания от мен Хауърд – ето ви го – класически приключенско, но и свежо модерно фентъзи, със запомнящи се герои, които няма да ви разочароват, и ще имат късмета да оцелеят до последната страница, както си трябва, а няма да паднат под ножа на създателя си по Мартиновски (айде стига необосновано щедра кървавица от добродушковци, моля). Много се надявам да видя скоро и продължение – цял свят чака малкия ни квартет от горди герои – да, не съм ви казала за четвъртото красиво допълнение, но имам чувството, че тя тепърва ще се превърне в нещо много, много специално; да се потопи в нови вълнения, пътешествия и в близки срещи от третия вид с орди от немислими чудовища и въплътено зло. За почителите на фентъзито такова, каквото ни накара да се влюбим в жанра някога.

 

Интервю с Александър Драганов

23381029 index image512

И като ме е хванала (отново) вълната да интервюирам напълно непрофесионално, но пък за сметка на това откровено фенски и с искрено желание, някои много стойностни хора, които са посветили буквално живота си на книгите и фентъзийния жанр – вижте новото ми интервю с Александър Драганов – човекът зад проектите Цитаделата, Мечовете и преводачът на Риърдън, Клеър и Маас, и още сума ти от любимите ви автори:

http://trubadurs.com/2015/07/08/annahells-interview-alexander-draganov-150708/

До ада и назад

antologia

Според моето широко споделяно мнение българският пазар изпитва огромна нужда от разкази, антологии и всякакви събирачества на кратки форми. Особено , ако нещата са писани от наши си родни гении, и то не нереални теми. Покрай няколкото конкурса, в които добри хора ме поканиха да журирам напоследък, изчетох стотици разкази на начинаещи и не толкова прохождащи фантасти от всякаква  възраст, пол и занимание, и учудващо – нивото е по-скоро добро. Е, да , абсолютно нечетими боклуци от хора без талант , писмена култура или приемливо за стомаха ми вдъхновение не липсват, но има и много, много добри неща.

„До ада и назад“ събират точно някои от най-добрите български разкази на тема, която бих разбрала и оценила – а именно хоръра във всички му разновидности – от социални ужасии, заради които  предпочитам да си стоя вкъщи, отколкото да социализирам с морално деградирали хуманоиди, през апокалиптични нирвани, които карат дори анти-фен на края на света като мен да чете с удоволствие, до класическите истории с чудовища не – от – тук, занимаващи се основно в ежедневието си с кормене, дране и смучене на телесни течности. И всичко бе на изключително добро ниво, с няколко редки изключения естествено, които блестят по-слабо, само защото се съревновават с някои истински свръх-нови. Доказателство за качеството е , че изчетох книгата за 6 часа без прекъсване, освен за разните му там непреодолими физиологични нужди. Което значи че съм змей – четец от една страна, но и че книгата наистина си заслужава, честна хелска.

Най-добрите са : естествено Лазаровски и неговите социални апокалипсиси, които ме накараха да почувствам една сродна душа между думите, която не се страхува от трите тона мрак, дето я заливат през порите, Роджър Дох ( или както му се произнася името ) с неговите Старици – най-гротескния , абсурдистки, сюрреалистичен кошмар, който ми е гарантирано да сънувам още тази нощ, кратките творчески страхотии на Иван Атанасов, участващ с цели 5, и то страшно добри разказа за творци-убийци, зомбита с чувство за хумор, марципанени човекоядци и не точно оцеляващи в страшни игри полу-хора, както и еротоманско-извратеняшките истории на Иво Казар, който попада в топ 10 списъка ми на хора, с които не бих пила кафенце след мръкване – толкова тъмно и ужасяващо пише, че е просто вербална катастрофа, която няма как да се насилиш да не четеш и да не оцениш подобаващо. Особено приятно впечатление ми направи и Коста Сивов с неговия разказ за хищници и плячка, които си разменят местата – много добре структуриран, дори и да не е свръх оригинален, достави ми истинско удоволствие на читател, който познава и по-старите му работи. И разбира се не мога да не спомена с особено добро и Бранимир Събев и неговото Необичайно предложение – социален, с леки комични елементи, но и може би с най-много фентъзи уклон текст в сборника, изключителен завършек на цялата книга.

Бих искала да спомена всеки разказ с по нещо, въпреки, че може би това ще отприщи вратите адови над бедната ми главица, но ще се опитам да задържа еуфорийната ми доброта, нападнала ме посред нощ. Единствената дама в колекцията е Венета Въжарова с нейната Вещица – усетих малко стил а-ла Лукяненко на моменти, но все пак има още доста да се поработи да се стигне нивото на руския гений, и въпреки това доста добре се е получило, макар че бих предпочела малко повече флаш-бекове за историята от предишните животи и любовта на ангела и вещицата, за да мога да усетя малко повече героите. Спасимир Тренчев участва с Дама Пика – един от малкото положително завършващи разкази, с добра история в историята, но може би малко ми липсваше гранд-финала. Валентин Сунгарски и неговата Коледа е може би текста, който най-малко разбрах, но по-скоро това се дължи на тежките сай-фай елементи, които аз не консумирам активно, обаче ако бях фен със сигурност щеше и да ми допадне трактовката за извънземния Дядо Коледа. Ивайло Иванов и неговите Тайни на гората пък показват красивото лице на норвежката чума – изключително оригинална идея, но пък защо така слашърски изпълнено, очаквах повече мистицизъм, минали истории, смисъл на действията с тежест през вековете. Но  така си е все пак достойно модерно. Като говорим за слашъри тук е момента да отбележим Ужас в Уилбъри на Георги Пехливанов ,  Анин на Алскесандър Перентидис и В очакване на Георги Пехливанов – макар че кръвта и реалния ужас в първия бяха доста поспестени, а във втория – малко прекалено агресирани, а в третия извънземният да имаше нужда от малко повече характер, все пак на почитателите на масовите убийства ще се хареса. Подобни като въздействие са и Бебето , което не плачеше на Мартин Дамянов – нова трактовка на Екзорсиста, но в сънищата и без въртенето на глави. За сънищата и често събуждането в паралелни реалности говорят Някъде другаде на Валентин Десков, Пробуден в мрак на Благой Иванов и Съдбата ни преследва на Ерджан Бакир , чието послание е ясно – ако се събудите в свят, който не ви напомня по нещо на нашия, просто се гръмнете, тъй като или ще бъдете разкъсани, или ще полудеете окончателно, или просто Дявола ще ви дойде на гости. Всичко друго ще е много по-лошо от обикновеното гръмване, вярвайте на авторите. Доста добри и стряскащи трактовки за, надявам се, невъзможностите на паралелните вселени. Надявам се, честно. Интересни са и разказите ситуирани в български градчета, където старите фолклорни мотиви от песните като лами и проклятия придобиват доста космически ужас в нещата на Александър Драганов и Донко Найденов. Най-жестоки са обаче социалните разкази за ужаса от бездушието и лудостта на нормалните хора, като еротичната асфикция в думи на Симеон Трифонов или домашната изродщина, преяла с реализъм на Петьо Ангелов или модерната бърза литература за обречените меланхолици на Циничния елф. Вампирските истории не липсват – имаме шотландските отчаяни кръвопийци на Марин Трошанов и анонимните вампирски лордове с писателски таланти на Александър Перентидис – много приятни за четене текстове, носещи ужаса от насилственото кръвопускане по коренно различни пътища. За десерт оставяме Божидар Грозданов и неговия а-ла Матрицата текст, който е задължителен за всички дълбоко вярващи в конспирацията на по-високо ниво.

Дано да видим скоро и други антологии – на фантасти, фентъзисти или ърбън модернисти с фантазиен уклон – ако подборът е толкова добър, няма как да съжалявате и за секунда за избора си да прочетете български автор. И за тези , които плюят корицата – това е най-плашещото изображение в библиотеката ми, и нарочно няма да си го оставя до главата да преспи – чета и крия в най-тъмния шкаф – не знаех, че дори многоцветието на дъгата може да е толкова смущаващо. За неразбралите идеята на картинката – обърнете книгата наобратно – чудовищата спят в умовете ни… А аз сега как да заспя?

Перлата на Феникса

От Александър Драганов

Тази книга ме разочарова толкова не защото беше лоша, а защото не беше толкова уникално лоша, колкото очаквах. Всъщност – не бе уникална с нищо, което не бе нито в плюс, нито в минус за цялостната ми оценка. В действителност стандартната и леко клиширана история се оказа доста прилично и леко четиво като идея, но като изпълнение бе пълна бълвоч. Книгата е пример за това зашо трябва да се позволява на принципно по-интелигентните и хладнокръвни редактори да оправят недораслите и средно грамотни изпълнения на несъществени по талант и възможности wanna-be автори. Тази книга не е пипана от редактор. Никак. Не се заяждам за правописа, но стила…Е, хайде де – нужно ли е всяко изречение да се товари с всички прости прилагателни, които могат да хрумнат на средностатистически петокласник, като поне две от тях са преки синоними, а останалите – близки до ума, и то до плоския ум, обяснения на очевидното. А любовната история…моля ви се – всеки индивид над 19 знае, че на 16 не се ражда вечната любов. У никое измерение, в никоя земя, при никоя раса. А авторът уж като възраст е на повече. Изумително, но факт. В действителност след активна редакторска работа на възрастен индивид от тази книга може да стане и доста добро четиво. Призовавам автора да се обърне към специалист по творческо писане или към име в редакторския бранш. Защото аз съм върл почитател на българското фентъзи и какъвто и боклук да излезе аз съм сред първите верни читатели. Но поне може и малко по-добре, а?