Азазел

Айзък Азимов

327_200

Това не е Азимов на роботите или Азимов на Фондацията, или какъвто и да е Азимов на твърдия сай-фай. Азазел ще ви представи един различен маг на словото, отдаващ искрените си почитания на тънкото чувство за хумор на Уудхаус, което разхилва поколения четящи или гледащи разните му там екранизации, опирайки се на абсурдната ирония и изкривен поглед към света от гледна точка на абсолютните  обществени търтеи, често носещи табелки на многообещаваща младеж, с изтънчена аристократичност или изящна интелектуалщина.

Разбира се, тук се намесва елегантно и свръхестествения елемент под формата на двусантриментрово демонче на име Азазел, което не идва от някакви си религиозни адове, а съвсем логично и научно обяснено се прехвърля през измеренията от алтернативен свят.  Естествено дяволската раса е  много по-развита от собствената ни , и въпреки стандартното библейско оборудване с рога и опашки, учудващи никак не си мечтаят за безмислените ни души, а са готови да помагат с каквото могат, въпреки че оплескват нещата винаги поради непознаването на сложната ни способност да проявяваме безгранична тъпота и крайна глупотевина в иначе идеални за разбиране от един не-хуманоид ситуации.

Връзката между нашия и демоничния свят се явява един класически муфтаджия, измамник, лентяй и разгулен тип, който обичайно е добре да се заобикаля на около километър разстояние, но такъв му бил късмета на Азазел, както и нашия. Азимов се явява слушателя в сянка, който търпи да бъде обиждан, подценяван, заплашван, ограбван и използван само и само да чуе поредната шега на съдбата с участието на малко червено дяволско пръстче, обхванато от искрени добри намерения. И се отварят вратите към безброй страхотни истории, носещи невероятна атмосфера, разказани сладкодумно, иронично и донякъде човекоомразно, но по забавния начин.  

Въобще основния слоган е „Внимавай какво искаш, че да не го получиш“, тъй като винаги нещо не успяваме да дообясним за възприятието ни към света, и все се пропуска някоя смъртноважна подробност, която ни връща не просто на изходна точка в опита да разрешим нещастията си, ами ни запраща по съвсем отделна крива на недоволството, заменяйки злото в живота ни със съвсем нова-новеничка лошавина, почти равна на първоначално окайваната. Но поне зрителите на цялото това фиаско се хилят под мустак и изпитват егоистичната злост на преставлението наречено „чужда неволя“.

Азазел удря едни малки струни на тъмната страна , която се усмихва пред чуждите проблеми, и не вижда нищо смущаващо в това. Въпреки, че принципно такива идеи не ги възприемам по положителен начин, Азимов си е Азимов, и може да разкаже каквато и да е история достатъчно запленяващо , че да покори и най-ядните критици. Харесват ми такива книги, очевидно писани с огромно удоволствие , пробвайки нещо коренно различно и неочаквано. За твърдите фенове на азимовския сай-фай предполагам е нещо като богохулство, за мен си е почти откровение с опъната до ушите усмивка.

Азазел

Борис Акунин

Ще перифразирам едно широко ползвано определение за книгите на Акунин, което въпреки относителната си масовост се оказа странно вярно за самата мен – книгите му са хем толкова лесно четими и запалими свръхактивен интерес , колкото всеки блокбъстър-бестселър-или каквато там чуждица имаме за утрепващ пазара и къртещ фаянс по продажби литературен шок, хем не можеш да изстискаш дори една забележка от злобното си търсещо съзнание , готово винаги да обвинява в комерсиализъм и популизъм де – що има сравнително продаваем автор относно герои или език или качество в който и да е смисъл.

Акунин е безкрайно интелигентен автор, сякаш приземил се с машина на времето като духовен близнак на странен микс от потомците на невъзможна комбинация между Артър Конан Дойл и Агата Кристи. Стилът му е изключително приятен и оригинален, и е преведен вярвам достойно,  с почти неусетен архаичен привкус, какъвто имат само безусловните класики. Може би предварително занижените ми очаквания спомогнаха за прекрасната изненада да се зачудя дали наистина чета история за младия чиновник на непроизносима длъжност Ераст Фандорин, а не новоизкопан оригинал на загубена с години прекрасна история за Шерлок Холмс или Еркюл Поаро. Читателят се чувства някак интелигентен докато чете Акунин. Да, точно това е основно усещане, идващо при сблъсъка с книга, която звучи наистина много умна и убедително познавателна, но все пак всичко и разбираш , усещаш логиката и даже надушваш развързката, макар и не точно такава, каквато се очаква. Езикът е изящен, но напълно приемлив и близък, няма заврънтулки и борхесизми, но красотата има много проявления, когато думите са в ръцете на майстор.

Финалът е безкрайно силен, съвсем в стил на Сибирският бръснар, типично руски, където хепи-енд е повече от забранена дума. И очакването за това какво е бъдещето на криминалния ум с безкраен потенциал, те кара да продължиш с приключенията на Фандорин, стискайки палци руският вариант на Мориарти да се окаже малко по-преодолим от първоизточника си. Такива книги ме карат да си мечтая г-жа Агата да беше открехнала малко вратичката към младостта на извечния ум Поаро или пък Дойл да беше сътворил достоверни спомени на блестящия Шерлок от пред-наркотичните времена. Очаквам да видя докъде ще достигне белязания от болката на немислимата загуба блестящ ум на руския принц на криминалистиката от царските времена, преди червените гвардии да удавят Русия в строй, от който твърде много души днес предполагаемо страдат. Но винаги е по-добре да си мечтаеш за царизъм, отколкото за комунизъм, като идеализирания образ на добрите времена. Ех, това руско изящество и странна севернящина, винаги ми действат така спомнящо – носталгично, макар и не от реални времена. Заслужава си всяка умело написана страница, а Акунин е меко казано вълшебник , пренасящ ни някъде там , далече назад във времето, когато е било вълнуващо да дишаш и да живееш с темпото на неочаквания прогрес.