Сбъдващия мечти

Адриан Лазаровски

sb

Като се замисля май ще се окаже, че огромна част от страховете ми са плод на фантазията на Адриан – да речем няма сила на земята, която може да ме накара да се доближа до езерата в Дружба, и съм винаги повече от изряден пътник в градски транспорт, като нощното возене в него е забранено във всеки един възможен случай, особено ако минава покрай разни паркови местности.

Когато започнах да създавам някакво подобие на блог преди около десетина години (да, наистина много отдавна), Адриан бе един от първите български автори, на които попаднах и с които говорих лично по силата на мейла, и който до такава степен ме накара да си глътна граматиката, уж – непукизма и самочувствието с тъмнината на думите си, че при всеки контакт с него просто треперех като пухкаво зайченце пред заколение дори зад уютното си местенце на компютъра, а самата мисъл, че мога да срещна този господар на мрака на живо ми подкосяваше краката не точно в хубавия смисъл на думата. След години разбрах, че всъщност създателят на най-зловещите вселени и единственият възможен за мен истински преводач на демона-император Лъвкрафт, е бил много читав и симпатичен човек, толкова далеч от злокобните си книжни отрочета, но вече беше късно. Адриан беше заминал твърде далеч. И мога само да се надявам, че там някъде го е чакала достойнa партньорка, с която да се справят с нещата, дебнещи в кървавата трева на другия свят.

Всеки един от разказите му има апокрифния статус на градска легенда. Безумие човешко и чудовищно, слуз, пипала и зъби, и хора – зверове, дали обладани от нечестивото, или от собствените си низки страст, мъст или просто болка. Ярки картини на физическо, душевно и сексуално насилие, липса на спасител в края, мънички трошици надежда, често потъващи в океанските вълни под съпровода на непреводими думи, пеещи химните на най-старите богове. Абсурдно е колко много кръв може да произведе едно тяло, когато бива детайлно разпарчетасано от хитроумни прокрустови ложета или от обикновени нокти на събудило се зло. Потресаващо е колко подробно може да бъде описано насилието, сякаш обмисляно хиляди нощи, за онези, които са ни наранили в най-лошия възможен момент. Въздействащо, разтреперващо и плашещо до мозъка на костите е всичко, излязло под перото му, създавайки призраци в шкафа с безапелационната лекота на едно То отпреди сума ти десетилетия.

Адриан бе и си остава безспорен крал на ужаса сред българските автори, ненадминат завинаги поне в моята лична класация за думосъздатели, които могат да ме накарат да пищя пронизително написвайки дори едно Здравей. Ще пазя спомена за тези писъци така ревниво, като спомена за първата непохватна детска целувка или първият ми изгрев над морската шир след нощ на плажа. Защото понякога и мракът може да живее в обитание на светлина, и падналите ангели имат също крила, а и малко повече характер от възвисилите се. Което някак повече ми допада…

 

Advertisements

Двойната сянка

654.200

Да ви представя един прекрасен сборник, изключително качествен подбор на автори и текстове, преводните от които са творение на вездесъщия майстор на хоръра Адриан Лазаровски. За съжаление е доста трудно и скъпо да се намери в читава форма на хартия, но пък разните добри сканиращи сайтове са ни спестили тревогите , като са публикували всичките изящни плашльовци съвсем достъпно. Поредното доказателство за истински диаманти от миналото на книгоиздаването, които дали поради спорност на правата, или слабо разпространение, така и не са намерили огромната пищяща в екстаз публика, която си представям, че заслужава.

Авторите са невероятни, заглавният разказ е на приказния духовен брат на Лъвкрафт – Кларк Аштън Смит, който по никакъв начин не разбирам, защо не е издаван на български, освен в разни епизодични включвания в този или онзи сборник. Говорим за изключително ниво на дарк фентъзи, с властните магьосници, величававия пре-Хиперборейски свят, ужасяващи създания изпълзящи под плаща на вековете и измеренията, и то разказано с поетично – звънлив и ободряващо богат език, който те кара през глава да тичаш за една торба Аштън-Смит творения за утешение на отворилата се тъмна бездна в душата ти. Лорд Дънсани е също тук с фееричен текст отново в невероятния дарк фентъзи жанр, психоделично и сюрреалистично, изпиващо ума и оставящо съзнанието да блуждае между образи на мъчения, гигантски арахниди и нощта на прага на живота. Трябва да се прочете, за да се опитате поне да разберете. Естествено къде без Лъвкрафт в подборката и великолепния Кошмарът в Дънуич, чиито всесилен страх и ужас се вселяват в тайничко местенце в съзнанието, чакащi само най-неподходящия момент да избухнat във вортекс от загубени сънища и новооткрити фобии. За Лъвкрафт по принцип е трудно да се вържат и две изречения на кръст в опит да се опише бездната от идеи и писъци, облечени в думи, така че не пропускайте поредния опит да се подготвите за идването на Ктхулу, което ми се струва , а и вие ще се присъедините към мнението ми като се потопите в този свят, неизбежно чака зад ъгъла. Стивън Кинг се включва с брилянтен трибют към лъвкратианството , разказвайки за не особено далечното бъдеще на агония и страдание в Крауч енд. По принцип Кинг ми е малко или много непоносим автор, но с този си текст ме плени, въпреки липсата на изящна реч или достатъчно пълноцветен израз на незримото, все пак е едно от най-четивните за мен неща на уж-краля на хоръра. Ако Кинг е краля, Лъвкрафт е императора. И точка. А Лазаровски е поне принц, и тук също участва с брилянтния си , макар и кратичък дарк фентъзи етюд Кръвта на Ктхулу, запазила атмосферата и блясъка на безнадежността на лъвкратианския кръг.

Към атмосферата на класическия безвремеви ужас се включват и Робърт Чеймбърс и Жълтия знак – великолепна история за необяснимото, по правото на късмета или проклятието, идващо от една книга и един знак, които обръщат живота към неживеенето за една нощ изпълнена с писъци. Древните книги отново участват, този път с участие на чудовищните вампири, които не бляскат на слънце, ами си източват хората като бойлерчета, в Кулата на Прилепа от Огъст Дърлет. Като заговорихме за вампири Робърт Блох се включва с Живия мъртвец, където историята се носи на ръба между окултния страх и обичайната човешка изродщина. За хуманоидните слабости Блох представя и шизоидния си разказ за алтер-егото Люси, а за нашата сила отвъд живота пък напомня Ричард Матисън с неговия Щом има желание. Да не пропусна и още един разказ по лъвкратиански задушаващ за морски чудовища от неизяснени пространствени дълбини на Франк Белкнап Лонг и Океанският кръвопиец. Заслужава си да отбележим и българската следа в подборката с Йото Йотов, и неговите три упражнения по свръх страх, включващи демонични домашни любимци, любовници от други светове и отмъстителни лесове, прекрасни дарк фентъзи истории, каквито вярвам, че трябва да има повече днес. За десерт си оставям за мен лично най-ужасяващия , действащ на толкова атавистично ниво разказ на Бредбъри Малкият убиец, който трябва да върви с предупреждение да не бъде четен от млади родители или въобще от хора, които някога биха искали да имат деца. Толкова логично демоничен е, че просто те оставя леко замислен за естеството на нещата и светлината в тунела след смъртния дъх, както и за всички индигови и кристални създания, като за потенциални бомби със закъснител.

За финал отново ми се иска да изляза с голям банер да се обърне внимание на авторите от кръга около магьосника на писъците Лъвкрафт, всеки от които е тъмен майстор на вселените и заслужава да сподели кошмарите си с неподготвената публика. Обърнете взор към тъмнината, за да не обърне тя взор към вас, когато не очаквате. Така поне ще имаме малко шанс да сме подготвени за вечност в мрака.

До ада и назад

antologia

Според моето широко споделяно мнение българският пазар изпитва огромна нужда от разкази, антологии и всякакви събирачества на кратки форми. Особено , ако нещата са писани от наши си родни гении, и то не нереални теми. Покрай няколкото конкурса, в които добри хора ме поканиха да журирам напоследък, изчетох стотици разкази на начинаещи и не толкова прохождащи фантасти от всякаква  възраст, пол и занимание, и учудващо – нивото е по-скоро добро. Е, да , абсолютно нечетими боклуци от хора без талант , писмена култура или приемливо за стомаха ми вдъхновение не липсват, но има и много, много добри неща.

„До ада и назад“ събират точно някои от най-добрите български разкази на тема, която бих разбрала и оценила – а именно хоръра във всички му разновидности – от социални ужасии, заради които  предпочитам да си стоя вкъщи, отколкото да социализирам с морално деградирали хуманоиди, през апокалиптични нирвани, които карат дори анти-фен на края на света като мен да чете с удоволствие, до класическите истории с чудовища не – от – тук, занимаващи се основно в ежедневието си с кормене, дране и смучене на телесни течности. И всичко бе на изключително добро ниво, с няколко редки изключения естествено, които блестят по-слабо, само защото се съревновават с някои истински свръх-нови. Доказателство за качеството е , че изчетох книгата за 6 часа без прекъсване, освен за разните му там непреодолими физиологични нужди. Което значи че съм змей – четец от една страна, но и че книгата наистина си заслужава, честна хелска.

Най-добрите са : естествено Лазаровски и неговите социални апокалипсиси, които ме накараха да почувствам една сродна душа между думите, която не се страхува от трите тона мрак, дето я заливат през порите, Роджър Дох ( или както му се произнася името ) с неговите Старици – най-гротескния , абсурдистки, сюрреалистичен кошмар, който ми е гарантирано да сънувам още тази нощ, кратките творчески страхотии на Иван Атанасов, участващ с цели 5, и то страшно добри разказа за творци-убийци, зомбита с чувство за хумор, марципанени човекоядци и не точно оцеляващи в страшни игри полу-хора, както и еротоманско-извратеняшките истории на Иво Казар, който попада в топ 10 списъка ми на хора, с които не бих пила кафенце след мръкване – толкова тъмно и ужасяващо пише, че е просто вербална катастрофа, която няма как да се насилиш да не четеш и да не оцениш подобаващо. Особено приятно впечатление ми направи и Коста Сивов с неговия разказ за хищници и плячка, които си разменят местата – много добре структуриран, дори и да не е свръх оригинален, достави ми истинско удоволствие на читател, който познава и по-старите му работи. И разбира се не мога да не спомена с особено добро и Бранимир Събев и неговото Необичайно предложение – социален, с леки комични елементи, но и може би с най-много фентъзи уклон текст в сборника, изключителен завършек на цялата книга.

Бих искала да спомена всеки разказ с по нещо, въпреки, че може би това ще отприщи вратите адови над бедната ми главица, но ще се опитам да задържа еуфорийната ми доброта, нападнала ме посред нощ. Единствената дама в колекцията е Венета Въжарова с нейната Вещица – усетих малко стил а-ла Лукяненко на моменти, но все пак има още доста да се поработи да се стигне нивото на руския гений, и въпреки това доста добре се е получило, макар че бих предпочела малко повече флаш-бекове за историята от предишните животи и любовта на ангела и вещицата, за да мога да усетя малко повече героите. Спасимир Тренчев участва с Дама Пика – един от малкото положително завършващи разкази, с добра история в историята, но може би малко ми липсваше гранд-финала. Валентин Сунгарски и неговата Коледа е може би текста, който най-малко разбрах, но по-скоро това се дължи на тежките сай-фай елементи, които аз не консумирам активно, обаче ако бях фен със сигурност щеше и да ми допадне трактовката за извънземния Дядо Коледа. Ивайло Иванов и неговите Тайни на гората пък показват красивото лице на норвежката чума – изключително оригинална идея, но пък защо така слашърски изпълнено, очаквах повече мистицизъм, минали истории, смисъл на действията с тежест през вековете. Но  така си е все пак достойно модерно. Като говорим за слашъри тук е момента да отбележим Ужас в Уилбъри на Георги Пехливанов ,  Анин на Алскесандър Перентидис и В очакване на Георги Пехливанов – макар че кръвта и реалния ужас в първия бяха доста поспестени, а във втория – малко прекалено агресирани, а в третия извънземният да имаше нужда от малко повече характер, все пак на почитателите на масовите убийства ще се хареса. Подобни като въздействие са и Бебето , което не плачеше на Мартин Дамянов – нова трактовка на Екзорсиста, но в сънищата и без въртенето на глави. За сънищата и често събуждането в паралелни реалности говорят Някъде другаде на Валентин Десков, Пробуден в мрак на Благой Иванов и Съдбата ни преследва на Ерджан Бакир , чието послание е ясно – ако се събудите в свят, който не ви напомня по нещо на нашия, просто се гръмнете, тъй като или ще бъдете разкъсани, или ще полудеете окончателно, или просто Дявола ще ви дойде на гости. Всичко друго ще е много по-лошо от обикновеното гръмване, вярвайте на авторите. Доста добри и стряскащи трактовки за, надявам се, невъзможностите на паралелните вселени. Надявам се, честно. Интересни са и разказите ситуирани в български градчета, където старите фолклорни мотиви от песните като лами и проклятия придобиват доста космически ужас в нещата на Александър Драганов и Донко Найденов. Най-жестоки са обаче социалните разкази за ужаса от бездушието и лудостта на нормалните хора, като еротичната асфикция в думи на Симеон Трифонов или домашната изродщина, преяла с реализъм на Петьо Ангелов или модерната бърза литература за обречените меланхолици на Циничния елф. Вампирските истории не липсват – имаме шотландските отчаяни кръвопийци на Марин Трошанов и анонимните вампирски лордове с писателски таланти на Александър Перентидис – много приятни за четене текстове, носещи ужаса от насилственото кръвопускане по коренно различни пътища. За десерт оставяме Божидар Грозданов и неговия а-ла Матрицата текст, който е задължителен за всички дълбоко вярващи в конспирацията на по-високо ниво.

Дано да видим скоро и други антологии – на фантасти, фентъзисти или ърбън модернисти с фантазиен уклон – ако подборът е толкова добър, няма как да съжалявате и за секунда за избора си да прочетете български автор. И за тези , които плюят корицата – това е най-плашещото изображение в библиотеката ми, и нарочно няма да си го оставя до главата да преспи – чета и крия в най-тъмния шкаф – не знаех, че дори многоцветието на дъгата може да е толкова смущаващо. За неразбралите идеята на картинката – обърнете книгата наобратно – чудовищата спят в умовете ни… А аз сега как да заспя?

Завладей Българите

От Адриан Лазаровски

Криво ми е, че не мога да поставя тази книга сред любимите ми. Тъжно ми е, че почти ми се ще да я плесна в разочарованията. Хей, това все пак е българския принц на дарк литературата, не може да е толкова зле. Е, може. Забавна е до половината, след това става само за слушане. Доказано е, че някои текстове са много по-добри написани отколкото прочетени на глас и обратно. Българите… си е точно книга – сценарий за забавен български филм тип Мисия Лондон. Но като книга се доближава твърде много до кошчето или до пейката в парка. Може пък и аз да съм си виновна с огромната летва, която поставих пред Адриан. По-скоро не за книгата, винаги да – за Лазаровски.