Убийство в Ню Бабилон

Агоп Мелконян

29965688

Може ли да има съдебно дело без престъпление, частично екзекутирани убийци при напълно жив, здрав и дори досаден в живостта си набеден труп, както и десетки свидетели, напълно убедени в липсата на събитие, заслужаващо наказание, които само се пречкат в краката на умели разследващи, твърдо вярващи, че щом човек търси някой престъпник, то трябва да намери някакъв такъв? Ами може, или по-скоро ще може в далечното бъдеще след около няколко стотици години, когато класически мислители ще се мотаят доста подчертано пост мортем, ама и пост вивум по света, забърквайки се както в дискусии относно живота, съдбата и странностите на еволюцията, така и в престъпления, запълващи дупката, отделена на принципно виновните, защото вселената хич, ама хич не е особено търпелива към разни свободни местенца по нея, както между другото твърди и непрежалимия дядо Тери.

Блез Паскал и свети Йоасаф Друмника, първият твърде далеч от значимостта на отдавна надминатите по важност открития, вторият с останало само битническо самосъзнание и враснал се ореол, са кандидатите за лоши убийци в постановка на абсурда, която заслужава да бъде поставена и на някоя по театрална сцена, където животът няма да се бърка толкова активно. Роботи, извънземни и древноримски хетери се валят в едни и същи бардаци и чебъри, пълни с особен вид гроздови коктейли с внушителен алкохолен градус, а преждевременно заявили се като радетели на закона и разследванията индивиди си търсят доброволци за виновни по разни престъпни деяния, и липсата на престъпление е последното, което би могло да ги спре. Защото, нали е казано – който търси ще трябва да намери в крайна сметка все нещо, ако и да не е било точно онова, което си е мислел в началото на търсенето, че му е конкретен обект.

Въобще сюжетът е подчинен на абсурда в най-чиста форма, сатиричните каламбури и бележките между редовете, вдигащи някой и друг осъдителен пръст срещу реалността ни. Не е нужно да ви говоря за майсторството на Агопа в съчетаването на несъчетаеми герои, темпорални нива и всякакви шантавини в такъв ред на нещата, че всичко да си заема мястото толкова безапелационно, сякаш отредено от много по-висши сили на един доста начален момент от сътворението. И все пак – не очаквайте някаква тежка критика към обществото, или наказателни монолози, мрачно влачещи се размисли или трудна за преглъщане сериозност. Историята минава леко и усмихващо те чак до предполагаемо малко тъжния финал, когато идеалната доза горчивина подправя интелигентната ирония, до комбинация на задоволство от една оригинална, и осмисляща съществуванието си история. А такива не са много, повярвайте ми.