Трилогия за Старото кралство

Гарт Никс

Значи, аз мразя зомбита. Ама много мразя зомбита. Не мога да гледам зомбита. Притеснява ме основно този момент, че човек на който си се доверил и който те е обичал съвсем искрено и лично, може да ти скочи за секунди и да ти разкъса гръкляна, дъвчейки едновременно с това и мозъка като просто диво животно, а не като твоя партньор в живота или кръв от кръвта ти. Наистина мразя всичко, което доближава хората толкова силно до животните, и то онези животни, които стават само за бързо заколение и изгаряне на проветриво място. С две думи, имам проблеми със зомбитата. Некромантията си е вдигане на зомбита откъдето и да го погледнеш, поне при Анита Блейк си беше така, но тя така бързо ги разфасоваше на съставните им кокали, че и прощавам способностите. Тук обаче става въпрос за романтичната некромантия – пътуване из водите на Лета, портите на ада и звездите на рая, един вид романтия фор кидс. Е, да , за мрачни хлапета, ама за хлапета. Добре де, подрастващи младежи, млади възрастни или както там се води янг адълта. Книжките в действителност са доста леки и приятни, макар че през страница някое разкапано зомби притичва и се опитва да се докопа до живителната сила на някой от главните герои. Може би пък и аз да съм чела книжките в добро разположение на духа, знам ли? Което и да е вярното, това е една почти нежна, силно феминизирана история, за красиви магьосници и некроманти, огромното зло и няколко по-малки злини, в комбинация с много мрачен сетинг, комбиниращ магическо кралство плюс някаква версия на съвременност ситуирана около 30-те година на миналия век, гарнирано с доста хумор, вярно черничък, ама на място,  плюс една страшно готина котка. Която не е баш котка, ама си избра да е котка в края. И едно куче, с което е горе-долу същата работа. Където има демонизирани животни, разбира се, съм с две ръце за, какво очаквахте и вие. Но все пак, личи си чувствително, че първата книга е била пробна и в последствие се е разширила до трилогия. Сабриел е относително самостоятелна, а Лираел и Абхорсен са доста силно времево и идейно раздалечени от нея части на една и съща история тип Сабриел след 20 години, като Мускетарите в някаква степен. И на мен противно на всички очаквания  и досегашни мнения, които съм чела, Лираел ми хареса най-много, защото не е , поне според мен, страдаща от синдрома на средната книга, а носи активите на синдрома на продължението – слабо маркираният свят от първата книга тук се обогатява значително, некромантията се разнообразява и с други видове магия, личния свят на главната героиня плюс един обичайно смотан герой са много по-детайлно описани, така че да ни станат по-близки и мили в моментите на сигурна и осъществяваща се смърт,  абе въобще – доста редакторска работа и рецензии са били изслушани и взети под внимание, което винаги си е плюс за всеки истински работещ автор. Резултатът е наистина добра, непретенциозна поредица, с финал даващ възможност за още много бъдещи злини и добрини, без да оставя чувството, че оттука авторът ще иска да си изплати поне една къща и университет за едно от хлапетата му. И нещо, което май си е само мое лично усещане – цялата история ми вървеше като на анимация, по-скоро като на манга , от тия пълнометражните, със леко монголоизираните герои, смешните физиономии с дим през ушите и трепкащите , неадекватни от анатомистична гледна точка очички на богат музикален фон. Все пак в приятен смисъл, разбира се, добре написаните филмо-книги са винаги желано изживяване.