Абей Кларидска, принцеса на джуджетата

Анатол Франс

Още една детска книжка ще кажете , но аз веднага ще ви опонирам – децата ще разберат твърде малко от цялата композиция и философия на Анатол Франс, и макар че може и да заспят сънувайки джуджета, възрастните са тези, които ще останат в мрака да помислят върху темите за болката, за загубата на любимия човек, за саможертвата като начин да дариш щастие на някой , който може да бъде щастлив само и единствено без теб. Издателството нагърбило се да издава Абей Кларидска е много странно и бутиково по своя характер – досега са издавали само алтернативни ( разбирай непопулярни и непечеливши от масите ) и по-скоро философски заглавия, които идват твърде висока топка за мен, независимо какви уж интелектуални  способности демонстрирам. А сега са се заели да издават псевдо детски книжки, които повечето книжарници с персонал, който си направи труда да ги разгърне, трудно ги оставя в детската секция, защото това всъщност е образец на алтернативна детска литература, предназначена ексклузивно за изключително бързо подрастващи деца с философски уклон и повече спомени, отколкото им се полага. Зад лекия сюжет се крие пропита с мъка история, която всеки от нас е изживявал неведнъж, но рядко я е завършвал по друг начин, освен с чисто човешка злоба и дребнавост. Как да си тръгнеш или да пуснеш някого да си отиде с великодушие, как можеш да отгледаш любов на база на приятелство и дълг, как можеш да живееш с раздираща болка векове наред, и все пак да си щастлив. Ще трябва да погледнете с по-умислени очи текста на Анатол , за да усетите напълно трагичната философия, но няма страшно – в най-лошия случай ще останете със заключението , че това е една доста, доста странна книжка, която не сте сигурни дали ще искате децата ви да прочетат някога, тъй като не сте сигурни дали ще можете да отговорите на въпросите им след това. И въпреки изключителното и напълно неочаквано положително впечатление от книгата , разочароващо логични са илюстрациите – крещящи, мегаломански, съвсем не-детски, а някак пораснали и лъхащи на стаен ужас и сълзи. Или ако ги погледнете по-повърхностно – просто реалистично грозни. Но повярвайте ми, всеки детайл по тях има смисъл, и след не особено дълго вглеждане ще усетите добре премерения удар на реалността, кипящ из една уж приказна детска книжка. Който се престраши, няма да изгуби от себе си, все пак това са само няколко думи и щрихи в цветове, но ще си спомни за времето, когато болката още не се е родила в живота му. Което не знам дали е за препоръчване.

Advertisements