Загадката на Мари Роже

Едгар Алън По

По не е само тъмна поезия на лунна светлина, гарвани, осмиващи живота, и тъга по загубените и нивга непритежавани любими. Ако очаквате обичайните пълчища отмъстителни черни котки, щракащи челюсти на железни вдовици и махала от нищото, спускащи се в тъмнината – ето ви нещо различно, което можете да четете, дори да не се идентифицирате, освен може би понякога в банята, като душевен гот, от онези с дебелата черна линия на клепачите и бретона в очите. Криминални разкази, повече Дойл, отколкото По, детайлни, анализиращи до степен на дребнавост, логични до непоносимост, сравнима само с теоретизиране на физични закони от Шелдън Купър в ранна утрин след добър запой. Но все пак са и мрачни, жестоки истории, човеконенавистни, човекообидни, човекоомразни. По.

Загадката на Мари Роже е малка компилация от три истории, които ще се харесат на онези читатели, които обичат реалистичните обяснения на видимо необясними ситуации. Едно огромно съкровище, за което единствената улика е малко бръмбарче и парче полу разложена хартия, ще се намери чрез сложна система от декриптиране и дедукция, на която не един и двама вълшебници на паролите ще повдигнат учудено вежди, че човешкият мозък може да мисли далеч по-ефективно от която и да е машина. Труп в комина и друг с почти отделена глава на кротки женици ще отведе един несъзнателно гениален в проследяването на причинно-следствени връзки нарочен за детектив човечец до намирането на странен отговор за източника на невиждано по размерите на жестокостта си убийство. А само лек оглед на трупа на красавицата на квартала, поругана, разложена и измъчвана до смърт, ще доведе до разкритието на цяла престъпна схема от бандити, като наизлезли от някоя от специалните книжки на Сад, които поради липса на хартия и мастило е изписвал с личните си вегански продукти по стените на килията си.

Може би По ще ви се види малко сух в разсъжденията си по време на привидно безкрайните си анализи, направени сякаш от разумна машина, а не от грешащ принципно емоционален индивид от страстен френски произход. Може би пък ще решите, че ненужно брутална е смъртта, макар че какво значение има какъв е характера на края, щом е за последно. По е различен, суров, безкомпромисен, и задоволяващ най-тъмните дебри на човешкото, където са се скрили клетките на първите прадеди, при които правилото е било общо взето изяж или бъди изяден. С малко размисъл от страна на студената гениалност виновните ще бъдат намерени. Ще ми се понякога да не виждахме лицата на убийците, да си мислим, че не са хора, никакъв вид нормални, ходещи, говорещи, имали детство човеци. А тези, които ги намират дали не са и те един вид други чудовища… По ще ви накара да се позамислите.

 

Advertisements

Разследванията на Ханшичи

Окамото Кидо

След прецизните в прелестта си Китайски загадки на вездесъщия Хюлик, в мен се отвори един нечовешки читателски глад за изящни азиатски истории, смесващи смущаващи местни легенди и вярвания с изключителни в жестокостта си престъпления на странна раса. Но такива просто няма. Е, да, ще спомена укоризнено едни ми ти японски загадки на Лиан Хърн, но не, никаква екзотична Кристи не е, а поредното доказателство на клишето „женско писане“. Докато не се посблъсках със следната компилация от великолепни истории на, за мен лично, напълно непознатия Окамото Кидо, разгърнал един почти извънземен свят по тертипа на Дойл, където мастър Шерлок се заменя от странния субект Ханшичи.

Кой обаче, или какво е господин Ханшичи? Наглед като образ от японски театър, малко комичен, но и доволно агресивен съoбразно времето на шогуните, упорито отказващи да приемат съществуванието на друг свят освен техния. Но всъщност е и хладнокръвен, наблюдателен и ерудиран, познаващ както човешките слабости, така и качествата, които си заслужават да си затвориш очите веднъж – дваж щом се наложи. Престъпниците са всякакви, но учудващо поддаващи се на неразбираемо горещи, като за местния климат и облик, страсти, водещи до трупове на девойки и младежи, къде от ритуално самоубийство, къде от трудно покрита с възпитание ярост. Свръхестественият елемент винаги бива набеждаван, и би било хубаво да имаше поне един разказ, в който демоните всъщност да са истински, но не – хората си оставаме най-големите чудовища на този свят, пред който дори и То свежда глава.

Разследванията… са не просто криминални разкази, развиващи се на странно място, в странно време и със странни хора, а едно доста детайлно изследване между редовете на една цяла култура, със все термините, бележките под линия и онази атмосфера на литнали във въздуха черешови листенца и мекият ромон на градско поточе, свиващи своите пасторални гнезда насред и най-кървавото престъпление. Екзотично и особено, но напълно задоволяващо тъмните щения на криминалните любители на задочните престъпления. Е, да, де, да, не е Ди, но е достатъчно добро, за да не тъжим завинаги по мистиката на Изтока. Дано отнякъде се пръкнат повече такива изнамерени от книжни изследователи малки съкровища, на мен са си ми нужни, на вас също, ако и още да не го знаете.

 

Татуировка с чудовищна кръв

Дейвид М. Корниш

 

Дали сте се отегчили от класически истории в епични пропорции, с предвидими лоши и добри, с ясно определени страни, които с оглед на степента на хаотичното зло на презадоволения читател, превзело сърцата ви, заемате вътрешно? Ако да, ето ви една малко по-различна история от, признавам си без бой, любимото ми фентъзи издателство, винаги успяващо да ме изненада с новите си и наистина добри автори – MBG Books. Главният герой е сираче с необикновени способности… чакайте, чакайте, не се цупете предварително, това не е  доброто старо клише за сирака-спасител на света. Тукашното хлапе едва може да опази себе си, камо ли света, пък не се и опитва. Той е онзи особен катализатор, който променя чуждите съдби, докато търси своята, но идва като спомагателния елемент в другите истории, вместо да се концентрира максимално върху своята. И този странно изкривен фокус прави поредицата за татуираните с чудовищна кръв убийци на нечовеци нещо, което ще искате да прочетете.

Нека опитам да ви скицирам света наоколо – имате хора, и не-хора, за по-лесно общо наречени чудовища от разни десетки и стотици видове, за чийто произход повече от няколко думи едва ли ще намерите. Оставям на въображението ви да си доизмислите ядрена война, извънземни форми на живот или борещата се глътка въздух стара Земя, възкресяваща древни магии – според вкуса ви всичко е обективно възможно. Но факт е, че има малко територии, поне доколкото ги опознаваме през очите на малкото ни протагонистче, годни за живот, и на тях са хвърлили жадно око освен, както винаги безпощадните човеци, така и доста странно мотивиращите се монстъри, дето може и да се раждат във великото прото блато на сътворението, ама може би не. И както всяка себеуважаваща се хуманоидна империя, за да просъществува на основата на търговия, логистика и транспорт, ѝ трябват пътища, които пък трябва да се вардят, и то не от твърде лесно унищожима човешка сила, а от специални фенери с неустановен състав, палени от спец екипа на фенерджиите – смели войни, така и неполучили признание.

Сещате се, надявам се, че нашето момче с прекрасното именце Розамунд ще е част от това официално пушечно месо пазещо задните части на богатите, ведно с наемните убийци на чудовища, които са всъщност особен вид магически и хирургично подобрени полу-киборги, поддържащи със специални отвари допълнителните или променените си органи от разпад в неописуеми болки. Към тях се прибавят и особената порода на умствените магове, способни да пръснат мозъците на своите обречени жертви с една добре насочена мисъл, както и взировете, подобряващи зрението и обонянието си със специални живи кутии, пиещи от жизнените им сили. А чудовищата – мда, това бяха хората, ги има във всеки размер и калибър – огромни, дребни, летящи, пълзящи, разумни, безумни, и привидно винаги ужасно настроени към човешката раса. Но не очаквайте да видите зло по-голямо от човека, ние винаги завоюваме първото място в такива нелицеприятни класации.

И в тази неособено приятелска атмосфера, мъничкият Розамунд се опитва да живее и да се справя със злия околен свят без родители, с много малко приятели и неясна съдба, която много лесно можете да оприличите на истински фентъзиен Оливър Туист, само че без особено полезните благодетели, излизащи на сцената в правилния момент и носещи хепиенда с трите реда сълзи и сополи. Сега, не казвам, че финалът ще е тежък, тъмен и обречен, но не го и отричам. Хората са твърде големи чудовища, за да допуснат различното с цялото си сърце, и единиците, които го правят, не отговарят за целия свят, а и той често става твърде тясно място, когато някой не е себе си. А Розамунд се опитва да намери своето аз, своята история, своята истина, и може и да успее, а може и да не научим съвсем, и това май ще трябва да си го доизмислите.

Въобщем ако си търсите едно доста нетрадиционно четиво, изпълнено с истински приключения, странности и достатъчно моменти на морални избори и размисли, че да внесат онази нотка на сериозност, която кара да помните някои сюжети по-дълго от няколко дни след заплитането в тях, то сагата за татуираните с чудовищна кръв е нещо, което не бива да подминавате с лека ръка, пък кой знае – може да намерите нещо любимо, дето с удоволствие ще си препрочитате по Коледа. Или Хелоуин, според зависи какъв тип човек сте. Да, точно такъв потенциал има, опитайте.

Огледалото на съдията

Гилбърт Честъртън

Честъртън е от онези майстори на добрата криминална проза, които съчетават елегантността на английския детайлен подход към действителността плюс една почти магическа подредба на обстоятелства, герои и престъпления, неразрешима поне привидно за нормалния човешки ум. В България понастоящем не може да се каже, че е особено познат, освен като блед вдъхновител на един леко комично-трагичен сериал за вездесъщия отец Браун – явен аналог на мис Марпъл, не точно детектив, не точно в позиция да раздава справедливост, но често единственият способен да разгадава и най-тежките и сякаш лишени от извършител убийства. И, вярвайте ми, духът на Кристи владее  тези кратки страници.

Освен настоящият сборник, има и някои други подборки на приключенията на простодушния, но с ум като бръснач отец Браун на български, които по-скоро са с леко антикварен произход към момента, но си заслужава да посъберете честъртъновите кримки, ако и да са набедени от някое вече поизчезнало издателство за идеалното плажно четиво. Очакват ви странни ситуации, обичайно от типа на труп в затворена стая, без каквито и да е свидетели, или с твърде много свидетели, но от онзи вид, на които или не може да се разчита, или пък е въобще някак нелюбезно да бъдат наричани заподозрени. Виновните или са в прекалено обилна бройка, или в несъществуваща такава, мотивите са бледи и съвсем неясни без една щедра информационна база, каквато за времето си е просто илюзия, а техническите средства са, ами, няма ги, Хорейшо Кейн е все още на ниво прото мечта в главата на баба му.

Но, вярвате или не, има начин да се разреши всяка ситуация, ако гледаш, виждаш и анализираш, а отец Браун и неговият създател са изключително добри в логическата обзервация и правенето на правилните заключения. Една сянка, едно отражение, посока на стъпките, източник на шум,и дисонансът в картината става безпределно ясен за тези с очи към детайла, на които злото им говори и се хвали къде и как точно е безчинствало. Отец Браун е трудно да бъде преметнат, макар че почти всеки се опитва, и не можете да избегнете осъдителния му взор, дори ако сте уж невинна красавица, достопочтен мъж с положение или благородник от висшата класа. А най-хубавото е, че въпреки основното си занимание, непрофесионалният ни детектив не намесва особено теориите за религия и вяра в размишленията си, та дори и най-заклетите атеисти няма да му се издразнят, защото какво да се прави – талантите се раздават хаотично и безразборно, но отецът поне си ползва своите правилно. Още едно откритие в поредицата на златните.

Тайната на жълтата стая

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.

Скъпи Малазане, такова, обичам те…

 

Ако ви се чете едно откровено любовно послание към чичо ви Стивън Ериксъна и неговата магна опус Малазанска книга на мъртвите, можете да хвърлите едно непредубедено и по-скоро заинтересовано око към следното ми почти неинформативно, но доста емоционално и напълно искрено влюбено материалче при Трубадурите:

http://trubadurs.com/2017/10/13/malazan-steven-erikson-anna-hells-20171013/

Палецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.