Вълшебни приказки от средновековна София

Владимир Свинтила

Свинтила не е само преводач на Шекспир и Бърнс, с което най-вероятно общата ви култура го свързва на прима виста, той е и доста опитен разказвач на стари български легенди от времената под османско… хм, момент да се сетя за най-актуалния и анти-дискриминационен термин към момента – май ще да е присъствие, които да съперничат на всеки епос от малко по-свободните и напредничави земи на запад. Настоящото малко сборниче съдържа няколко вероятно достоверни, а не чиста авторска фикция, легенди от златарските ателиета в стара София, намирали се предполагам на окупираните от чуждоземни бегълци или пришълци, или отново търся правилния социално-удобен термин за хилядите разноцветни мъже, които правят центъра на града ми непристъпен за мен след здрач; местенца, криещи една особена градска магия, достъпна само за онези, които знаят къде да гледат с очите на любопитен турист, а не на отегчен от живота жител.

Ето и малко повече за сюжета, в чиято историческа адекватност не съм сигурна, че вярвам напълно – имало едно време средновековно, когато дори под угрозата на османските власти е явно могло да се живее добре, с малки изключения на произвола на местните паши, заменени понастоящем с разни мутри, депутати и прочие гмеж с пари и протекции; но за златарите, като всички хора на занаятите с изкуство в тях, не е било достатъчно да изкарваш пари и да си храниш и пазиш семейството, а да си майстор, по-добър от всички, създаващ красота, за която и ръката да си отрежеш, и очите да си избодеш, пак ще е малка цена. А такива жадни за съвършенство хора винаги привличат Дявола и слугите му, или някой и друг амбициозен инвеститор, търсещ висока възвращаемост, или поне нечия безсмъртна душа, според зависи докъде се простира вярата ви. И историите за свръхестественото не пропускат да се родят на тази така благодатна почва.

Слуги на лукавия, зомбита, плътници, зли или добри магьосници, велики книги със заклинания, омагьосани предмети със сила неземна – всичко уж се случва на чаршията на златарите, и дали ще повярвате на брътвежите на промитите от активна религия и освежени от много малко светски и езотерични знания мозъци на предците ни, или ще си намерите своите доста по-рационални обяснения за реалността, прикрита от хитроумна легенда, родена на няколко чаши огнена вода от градските зевзеци – си е ваше решение. Историйките са забавни, магични и предполагам особено за софиянци носят едно по-особено очарование, когато можеш да навържеш остатъците от истинската история с приказката, и дори и копитото на дявола да не е газило нашите локви, пак се създава един ореол на тайнственост и мистерия около местата, които не удостояваме и с поглед, когато се наложи бързичко да преминем покрай тях. Едно от онези интелектуални гилти плежъри за малкото останали исторически нърдове.

Advertisements

Пазителят

Виктор Пелевин

С Пелевин досега имах само някои доста противоречиви срещи, които така и не завършиха дори с едно прочетено след десета страница заглавия. Защо – просто не е моето уиърд изживяване, и такива моменти има. Съдбата на Пазителят вероятно щеше да е същата, ако не беше отчайващо абсурдистичната отдалеченост от абсолютно всичко реално, познато или способно да бъде възприеманo без необходимия един час размисъл над прочетенoто, който ми бе нужен след всяка част на дуалогията за един свят, който може и да е онзи свят. Или мечта на бог, сънуван от друг бог, живеещ в бляновете на трети бог, и така до безкрай.

Сюжетът напомня на Матрицата среща сенките на Амбър, плюс малко Блейд рънър, и много от разни други неща, които са останали само под формата на дразнещи като камъче в обувката спомени без лица или времетраене. Месмер, Франклин и руският цар Павел евентуално в даден момент синхронизират съзнанията си, будейки божествената частица на креативност и създават алтернативен свят, живеещ в сянката на нашия. Илюзията е толкова силна и материална, че въпросните личности избират нея пред ограниченията на първоначалната реалност, и усядат във фантазиите си като в отделно, паралелно измерение, което ние, ходещите и дишащите само каквото ни е дадено, а не каквото искаме, възприемаме горе-долу като оня свят, населен с призраци. Но това, че е фантазия, не значи, че си няма проблеми, правила и ограничения. Просто там са… други.

Технологията съществува, но задвижвана от божествена благодат, като вид енергия, подхранвана от личното щастие. Задоволството е и основната единица за разплащане, което обаче не измества нуждата от разни материални дрехи или уреди за подобряване на ежедневния бит. Е, куртизанките са вариант на био роботи – дистанционно управлявани холографии – игрови режими на изключителни геймъри-фенове на доброто възпитание, забавните разговори и богатите сексуални практики. Кралете на това място са безлики същества с особен произход, който дори и филм на Нолан трудно би визуализирал, колкото и привидно усложнени методи да използва. Времето и пространството се изграждат и контролират, но виж животът си е живот, и може и да се дава, и да се отнема, но не и да се възстановява.

Но като изключим тези нещица – що-годе нормално футуристично-феодално общество с ясни лица на управление, възможности за кариера, щастлив живот и въобще едно положително дишане в задоволителни условия. Или не. Дали светът спира да съществува, когато затворим очи? Дали ние сме богове на собствените си светове, и създаваме всичко около нас като изключително модерни програми в движение, задавайки си интеракции, емоции и сценарии според някое много вътрешно желание? Дали с помощта на собствената си мисъл можем да контролираме какво ни очаква след края, и само лимитите на личното ни въображение ни отделят от най-голямото приключение в подобието ни на живот? Не, тук отговори няма да намерите, но някой и друг допълнителен въпрос, и някое размишление без основание и доказателства, но звучащо толкова дяволски логично – ви очакват в щедри количества. Пелевин определено не е моя вид автор, но в този сюжет има нещо твърде ценно, което вероятно ще ми се разкрие като откровение в някой неочакван момент. Ще си го чакам.

Сълзите на дракона

Кръстю Мушкаров

Ново класическо фентъзи, дебют на по-скоро непознат автор, вероятен самиздат или поне през напълно неизвестно издателство, достъпно може би само от едно място в хартиена форма, но и напълно намеримо в електронна  такава – като не знам дали е финалната книжна версия, или предварителна редакция, а също и дали е публикувано със съгласието на автора… Много от вас вече се начумериха, подушващи нещо с потенциала да е странно, недовършено, недостойно за сравнение с англоговорящите фентъзисти, чиито творения поглъщаме за отрицателно време. Но ви призовавам да успокоите малко своя вътрешен хейтър – да, много симпатичен пич е, но понякога си моли да го фраснеш в носа, и да погледнете без предразсъдъци на една създадена с много любов книга, носеща както редица уютно-топли моменти, така и някое и друго разочарование, но всичко е простимо, напълно простимо.

Главните герои в този роман от разкази – моята любима форма на водене на повествование, когато всяка част от разделения в именовани глави текст е годна да се прочете самостоятелно, и свързано, дори и да не е така замислено; можете да срещнете още на корицата – червенокоса красавица и доста симпатичен и миролюбив, поне на пръв поглед, дракон. Историята за необичайното приятелството  между тях е цялостна, но се развива по такъв начин, че приключенията им хем са подредени в логическа последователност, хем притежават и някаква самостоятелност, разкриваща характери, отношения и купища сюжетни нишки, намиращи своя естествен финал с лека отвореност към бъдещето чак на последната страница. Ще е малко пресилено да сравня получения резултат с Вещерът да речем, където навързаните истории в началото на легендата са една от най-добрите интродукции в епос, постигнал национално величие и международно признание. Но реално погледнато Сълзите на дракона си е съвсем не- лоша приказка за пораснали.

Да, всъщност има твърде много приказност в езика, твърде много сегментация на добри и лоши, и твърде щадящи героите обрати, на които след ерата Мартин всички гледаме с малко цинично неодобрение. Но това е фентъзи от старата школа, незлобливо, даващо втори шансове, проявяващо разбиране и милост към падналите и злите, за което естествено после ще се съжалява на някакъв доста важен етап, но пък понякога, само тук и понякога, има и някаква справедлива отплата и ненаказано добро. Имам своите забележки за стила и изказа, колебаещи се между напоследък много дразнещата ме насилена приказност и просто добрия, интелигентен начин да демонстрираш сказание по не-архаичен начин, с който може да се идентифицира читател от всяка възраст и вид, но тези малки неравности по пътя си заслужават най-вече заради много симпатичните герои.

Една девойка с талант, преследвана от местната инквизиция заради този път реално вещерство, се сприятелява напук на природните сили със самотен дракон, избягвайки на косъм това да му стане брънч; в последствие става жертва и цел на местния сатрап, на който съвсем разбираемо му се е приискал дракон за домашен любимец и красавица в леглото, и за разкош в картинката се намесват и местният конвент от опорочени от камъни на силата вещици, вероятно последната жива драконка – явна братовчедка на Смог по характер, и странни ходещи канари с измъкващи се крайници, носещи се наоколо като ракети земя-въздух.  Е, не, не е Конан, нито червената Соня, ако и този паралел си правите, но е история за приятелство, саможертва, тиха обич и взаимно уважение. Невъзможни неща, освен понякога, знаете, само понякога. Ако сте от онези тайни почитатели на тихото приключенстване, без особени кървища, инцести и колене на малки дечица по пълнолуние – Сълзите на дракона е едно приятно допълнение, и разнообразие, доказващо че клиширано и класическо не са лоши думички, щом са направени с обич.

Градът на сънуващите книги

Валтер Мьорс

Има една особена порода книги, които те завладяват още преди да си ги отворил, и за които  да ги съдиш по корицата и обичайните задкорични хвалебствия всъщност се оказва напълно правилното решение. Странните приключения на Валтер Мьорс, прочул се в страната си като автор на комиксите Адолф и Малкият Гъз – вече го обичате, признайте си, ви впримчват в топлите си многословни обятия от първото изречение, комбинация от интелигентна и нарочно комична високопарност и изключително ведро, макар и в краските на черното, чувство за хумор. Ако ви се ще да прочетете нещо, което има смисъл от първата до последната дума, без пълнежи, излишества и скучна повторяемост – един град от книги е най-добрият разказвач на истории. Плюс един поетичен динозавър, защото, оказва се, хората не са достатъчно творци, за да живеят в, от, за словото.

Градът на изгубените книги е книга за книгите, разказвани в книгите, от книгите, за книгите. Светът е пряко подчинен на фантазията, добиваща материалност в хартиена форма. Талантът наистина се цени по-високо от всякога, и събира тълпи от почитатели от всеки съществуващ или несъществуващ вид, в същинска колекция от разумни четолюбиви същества, достойна да съперничи по богатство и стряскащ вид на всички видяни във Вавилон 5, Хелбой и Валериан неземни, подземни и извънземни чудесийки, и то взети заедно. Но градът на книгите е и символ на безмилостното книгоиздаване – с издателите, търсещи печалба, а не ценност; с критиците, целящи собственото си издигане, вместо искрена оценка в помощ на читателя; с отхвърлените и позалязли талантливи писатели, готови за жълти стотинки да продават осенената си от божествена искрица душа на платежоспособните, ако и малодушни туристи. Въобще книгописането, книгоиздаването и книгопродаването тук са култ, религия, присъда, болест и проклятие. И ако сте поне малко вътрешно поклоници на писаното слово – ще заформите нова-новеничка мечта къде искате да живеете до последния си дъх, поне в сънищата, поне в бляновете, и ако има задгробен живот – пак точно там.

Ще потънете във вакханалия от нощни четения, силни кафе – специалитети, хранителни десерти и закуски по всяко време на денонощието, диви разпродажби с огромни намаления на милиони непознати заглавия на гигантски купчини, в които да се заровите като същински Скрудж Макдъковци… И не на последно място тук сте и заради страховитите ловци на книги, истински гладиатори-наемни убийци-полу-чудовища, търсещи из катакомбите на града (населени с цели-целенички чудовища, и то винаги книголюбиви, понякога съвсем буквално), най-ценните и редки книги на всички времена. А това са местните Некрономикони, Кодекси, единствени издания, изписани с кръв, пот, сълзи, злато и скъпоценни камъни; разкриващи ужасии, тайни, загадки, огромни любови, и огромни тъги; есенцията на живота и смъртта в книжна форма – съвсем различно ниво на ценност, истински емоции, хербаризирани в мъртви папируси. Безумно е да се опитам да опиша и една десета от чудесата на Градът, но ви гарантирам – тук ще искате да дишате книжен въздух с цената на всичко постигнато в реалността.

В средата на най-активния герой в книгата – Градът, който играе ролята и на мизансцен, но всъщност е най-възхитително богатия образ, който някога ще срещнете; е един дракон, или змей, или по-простичко казано динозавър, обитател на величествени планини, неподминати от магията на словото, създаваща велики таланти, цял народ от творци и усамотени богове на думите, който е тръгнал да търси автора на най-идеалния текст на света. Не, няма да прочетете и дума от него, освен едно изречение, което е основата на величествена одисея, от която  уловима е само малка-мъничка частичка, напълно достатъчна, за да станете фенове на Мьорс завинаги. „Тук започва историята.“

Може да възприемете текста като саркастична картина на настоящия бизнес с книги и думи, може да погледнете на нещата и като на модерна приказка за лека нощ, с която независимо от възрастта ще се „приспивате“ с дни, препрочитайки избрани гениални пасажи, даващи отговори на хиляди незададени въпроси за смисъла на писането като цяло. Но за мен това е едно от новите ми любими фентъзи истории, малко мрачна, много интелигентна, изключително забавна и с най-симпатичните и внимателно изградени герои, с които всеки заклет читател ще се идентифицира за части от секундата, поемайки заедно с тях аромата на книги, мастило и идеи, променящи живота и мечтите. Запомнете името на Мьорс, то ще бъде  вашия винаги разпознаваем символ на най-съкровен книжен сън наяве.

Краят на света

Лаура Гайего

Един лек, почти младежки роман, но от старата школа, пълен с невинно геройство и безразсъдна смелост, а не със спънати кифли и свръхестествени същества с подозрително човешки черти. Дали защото е от изключително екзотичен за средностатистическия читател като произход – испански, автор, дали защото влага женски подход в една история, развиваща се като компютърна игра, с три мисии, няколко битки с босове, решаване на пъзели и срещи с безброй странични мотаещи се лица, обичайно съставляващи зяпаща активно събитията тълпа; тази малка книжка ще ви влезе под кожата, и въпреки че няма да ви остави кой знае какви вълнуващи спомени, все пак ще си заслужава безгрижното четене на плажа.

Ето и малко за историята – веднъж на всеки хиляда години силите, създали света ни, се замислят сериозно дали да ни оставят да продължаваме да го караме през просото, или да ни затрият с едно невнимателно божествено придихание. Освен, когато се яви някоя чиста душа, и реши да извърши най-голямото геройство, на което нашият вид е способен – да се жертва за общото благо с цялото съзнание и желание за това, че ще загуби единственото ценно – дъха в гърдите си. И ако историята знае за един конкретен божи син, загинал ненавременно през нулевата година на съвременната легенда, то през година хилядна неговото място спешно трябва да се заеме от нов кандидат-мъченик, който да не е тих луд, алогичен социопат или с войнстващ синдром на героя по рождение. Мда, и такива се срещат.

Съдбата забърква един много млад монах, почти хлапе – осмокласник по нашите стандарти, един известен менестрел или хуглар по местному, и една красива измъчена девойка, с роднини от магическата част на света ни. Тяхната задача е да намерят три странни артефакта преди да удари часовника на края на първото официално хилядолетие, и то в условия на огромни разстояния, липса на средства, транспорт и късмет, и естествено – една враждебна организация, изгаряща от желание да се запознае със Сатаната и приятели при тяхното пришествие за събиране на вересиите ни като активните биячи на височайшите. И троицата ни неподходящи герои се заема със задачата да спасят света с онзи безгрижен ентусиазъм на скучаещата младеж, вероятно основен мотор на всякакви щуротии от няколко хилядолетия насам.

Не очаквайте шедьовър, а доста приятно и бързо четиво, с много динамика, симпатични герои и мистериозни обрати, преследване, загуба и магии, въобще всичко, което може да ви накара да забравите модерното лесно ежедневие за някой и друг час. Понякога и такива книжки не са никак излишни в домашните библиотеки.

 

Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Богове котки и кучета

Танит Ли

Ретро-стиймпънк с мистика, египетска митология и викторианския живот на нисшата класа, с все насилието, ужасите и болката от ранна детска възраст – така може да се обобщи съвсем кратко една от най-смущаващите и за пореден демонстрираща превъзходството ѝ като автор с богоподобно въображение книги на непрежалимата магьосница на странното и красивото Танит Ли. Подобен текст вероятно никога няма да достигне живот на наш език, но може би е по-добре думите на точно тази история да бъдат усетени в оригинал, така няма да пропуснете нито една нота, или липса на звук, изграждащи картина от огън и дим, кръв и мътна вода, усмивки и вледеняващ ужас, или просто още един Град на изгубените души.

Може би ще си помислите в един момент, че това е любовна история. За съжаление – грешите трагично. Това е може би приказка за не-любовта, за срещата на две сродни души, преродени богове, поддържащи равновесието на цялата вселена, но толкова счупени от живота и използвани от най-гнусните животни на планетата – хората, че парченцата им този път не се съчетават като частици на пъзел. Моментът на разпознаване на любовта на живота ти се събира с мига на вътрешното убийство на всяко съзряващо топло чувство; желанието да променяш и да се променяш за другия издъхва в прегръдките на обсесията за унищожение и забвение; a мечтите за бъдеще, изпълнено със светлина и смисъл се разтрошават на ситно под петите на страха от отхвърляне, от изоставяне, от зависимост и липса на контрол.

Аленото цвете и бялото срещат Портите на Анубис, египетски богове тежко стъпват из отходните ями на западащ Лондон или по-точно безименен град с огромна река, затлачена с подпухнали трупове и вълни от ходещи мъртъвци, отдавна загубили човешкото в себе си. Той е Гневът, момче израснало в безмилостна борба за коричка хляб, насилвано, бито, използвано, пречупено в зародиш, изградило огън от ярост зад фасада от вледеняващо безразличие. Тя е Милостта, нежна и почти безтегловна красота, успяваща да блести като перла в калта, но без да си спести униженията, насилието, грижливото унищожаване на всеки лъч надежда за промяна.

Той е богат справедлив убиец, тя е проститутка със свръхестествени лековити способности. Когато Анубис дойде да затрие света такъв, какъвто го познаваме, само Пащ-Баст може да измоли отсрочка, и точно тези две объркани, уморени и разрушени души ще могат да помогнат, дори без да го съзнават. След което обаче няма хепи енд. Две счупени парчета не могат да създадат едно цяло. Ще имат други животи, ще поемат други пътеки, и от изключителния шанс да усетят истинската, единствената, случващата се на един на милион от човешкия вид любов, ще остане само сив спомен.

За доброволната жертва без сълзи на най-търсеното от хилядолетия съкровище на живота; за унинието пред красотата, когато сме неспособни да я разберем и приемем като реална; за пропуснатите шансове за щастие и приетите с отворени обятия възможности за неусетно самосъжаление – песента на боговете котки и кучета е онази елегия в тъмни зори, която ще чуе само сърцето ви, а умът… той не обича да му бъдат припомняни грешките. Танит Ли е вашата лична тъмна фея – орисница, позволете ѝ да ви омагьоса и отведе зад границите на реалността, където смело живеят мечтите. А смелостта – тя винаги ни трябва, тя винаги ни липсва…