Книгата с драконите

Едит Несбит

След малко спорната ми първа среща с Несбит и омагьосаният замък, пристъпвам с определено смесени чувства към изящната драконова книга с някои от най-странните истории уж за деца, които ще се позамислите сериозно точно кое и как ще се възприеме от любопитните рошави главици, току надничащи над завивките и пищящи пронизително за добра вечерна приказка. Е, не е точно братя Грим, които са си чисто ноарно забавление за всяка възраст, ама не и за всеки характер, но ако не сте ок със смъртта на невинни обитатели на дребни британски селца, поголовно избиване на цели животински видове или някое и друго публично похапване на важна личност – е, ами, помислете в друга посока и отместете поглед към друго книжно тяло.

Сега, викторианските-едуардиански-джорджиански хлапета са били къде-къде по-корави, ама какво да очаквате от време, когато е било по-лесно да умреш от развален зъб, отколкото да си намериш вечеря, в която няма вариация на чумни патогени, които да те довършат с някоя екзотична шарка, инфлуенца, жълта треска или червен вятър. Което и на нас ще почне да ни се случва с настъплението на антиваксърите, но както винаги съм казвала – все някак трябва да я затрием тая цивилизация, що да не е така, от добрата стара човешка глупост. По времето на Несбит малките човеченца са били хладнокръвни, любознателни и несвенящи се да ликвидират някое и друго човешко, животинско или драконовско чедо, което ни води до другия основен герой на малката колекция чудатости, освен непълнолетните бъдещи серийни убийци на фронта на първата световна, а именно – драконидните гущери, интелигентни, злобни и винаги много гладни създания, Смогове без купчини злато, което май ги ядосва още повече.

Един много разстроен от изгубеното време и побелелите мустаци дракон ще пази клета принцеса в магьосан замък, построен от изключетелно киселия ѝ баща, така и не успял да приеме факта, че детето му не може да пикае право, което между другото е възможно, повтарям – жените можем да пишкаме почти прави, в лек клек и с особена позиция на бедрата с цел да останем чисти и невинни под угрозата на златния дъжд, за справки – един филм с домашно казино и домашни родени убийци ще ви го разкаже и покаже по-добре. Друг полу-механичен дракон ще живее под клета работилница, незнайно как поръждясал в тъжното британско време, и измамен десетки пъти от не особено злите млади надежди на градчето, успяващи в крайна сметка да превърнат гущера в котка – трансмутацията е известно забавление ала викториана, та очаквано и приятно за почтитателите на лекия стиймпънк.

Потомците на свети Георги пък ще се изправят пред темпорално зависим откъм размери дракон, дето най си пада по глутници хрътковидни хипопотами и конести слонове, и особено към отегчителните им стопани с досаден характер; негов братовчед ще е обгрижван на северния полюс, тук пространствено лесно достъпен от някога слънчевите английски провинции, от орди тюленокожи джуджета, чиито най-големи врагове са хищните полярни молци, а времето бива контролирано от две смели хлапета, дето освен, че събуждат разни светии и уморяват цяла цивилизация иноземни нападатели, ами и превръщат Англия в голяма и малко запушена мивка, която така и не се е оттекла съвсем до сега.

Към това прибавете и един прелетен зъл драконид, озовал се в земи, където зайците са колкото небостъргачи, а жирафите са малки мишки, плюс още един острозъб вредител, който успява да се измъкне от магьосническа книга, и да развие бърз вкус към членове на парламента и военни командири (де такъв късмет при нас), плюс едно глуповато семейство змейове и техния братовчед базилиска, заради които едно будно британче ще си изяде оливъртуистовски бой с пръчки, и то просто защото повдига въпроса около самото им съществувание.

С две думи – изключително странни, забавни по леко ноарен начин истории, поглеждащи върху великите вариации на динозаврите откъм тяхната най-лоша и злокобна страна, лишена от доброволно споделяна мъдрост, копнеж за любов или каквито и да било човешки топли емоции, заменени обикновено от глад, киселящина, и още малко или много глад. Та, ако сте от почитателите на люспестите красавци – тези истории може би не са най-добрия ви избор, но ако си падате по уиърд истории, младежки, леко стиймпънк, леко абсурдистко фентъзи а-ла викториана  – то Книгата с драконите може да се окаже интересно откритие. Аз съм от последните, да се знае.

Нощният цирк

Ерин Моргънстърн

Една бурна нощ насред нищото се появяват странни циркови палатки. Е, все още никой не знае, че са циркови, защото са обагрени в странен монохром, така неподходящ за място на веселие и безгрижен смях. Скоро става ясно, че това не е истински цирк с все уморените клоуни, полумъртвите животни и алкохолизираните акробати, дето наистина си поставят живота на карта за няколко цента. Това е арена на магьосници, вкопчени в един дуел на живот и смърт от съвсем малки, без дори да осъзнават силата си или наличието на всемогъщ противник, насъсквани от древни същества, надживели ограниченията на живота, етиката и дори човешкото. Обаче сякаш без да иска, тази планирана да бъде повече от кървава и съвсем по всички правила епична битка на хаоса, се превръща в една от най-романтичните любовни истории, способни да прекосят границите на пространството, времето и плътта. Но не без болка.

Пред очите ви започва увертюра на безумно красив танц, всяка омайна стъпка от който, създава нова палатка от цирка, пълна със сънища и мечти. Зад живия декор се крият и истински хора, но къде свършва границата на омагьосаното и започват териториите на реалността, е трудно да се определи дори и от участниците в представлението, камо ли от зрителите на вселенската игра на фантазии. Дали кукловодите са паднали ангели, малки богове или демони от древността, отегчени от хилядолетията безсмъртие – сивата безмислост и прозрачното обвинение не са по-силни от собствените си създания, особено когато се намеси вечно неконтролируемият фактор любов. Защото сърцето си иска своето, независимо дали на масата са поставени вярност, могъщество, обещание или дълг, и животът на богоравните понякога твърде напомня в тегобите си на нас, обикновените мъгъли на действителността.

Сюжетът се развива бавно, постепенно се разкрива като магическа музикална кутия, завъртаща шеметно своите приказни фигурки по скрита траектория, заложена от някой божествено надарен часовникар. Не всичко е ясно, но не е системно объркващо; езикът няма за цел да смути читателя, а да го омагьоса в своя въртоп от думи в сегашно време, каращо те да виждаш, чуваш, усещаш наравно с героите. Цветове се завихрят, текстури променят своя вид, реалността се изкривява в прелестните форми на невъзможността, а повече от една любов се ражда и умира на фона на една жива картина от магия и чиста есенция съществувание.

Ако си търсите едно завладяващо книжно преживяване, което ви предизвиква хем да го четете бавно и внимателно, като отпиване от странен еликсир на вкуса и топлите усещания на уюта, хем да не можете да затворите очи, без да узнаете кой ще спечели битката на сили, извън всякакво измерение в разбираеми стойности, то Нощният цирк е една оживяла симфония от емоции, прелестен гоблен от идеи и хванати случайно във въздуха пеперудени вълшебства, който просто ще намери местенце във вашите сърца, там някъде между историята за Пепеляшка и първият момент, в който сте повярвали в невероятното. Защото за магията на думите винаги  ъгълче в душата се запазва.

Човекът, който търси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.

Човекът фантом

Гастон Льору

Цикълът от елегантни нощни четива на една преждевременно заспала вечен читателски сън серия, завършва с Човекът фантом на майстора на свръхестествените криминални истории Гастон Льору – ако някъде си намерите сборника му Златната секира – не го пропускайте в никакъв случай, особено ако сте от ценителите на плашещите истории със щипка европейска класическа елегантност. Има нещо във Франция, далеч по-изящно, но и много по-извратено в крайностите на причиняването на болка и смърт, и последствията от това, отколкото в която и да е друга страна, и Льору не е изключение от правилото за болните французки умове. Но не, не се плашете, не е нито Сад, нито Аполинер, просто история за добрите стари емоционални убийци с изобретателност, пресметливост, и за съжаление –  с доста активна съвест.

Историята е кратка, но до последния ред ви оставя в несигурно поле, където трябва да решите дали четете роман за отмъстителни призраци и зловещи привидения, или сериозна криминална история с такава развръзка, която просто пищи за Холмс и Уотсън, като единствените достатъчно здравомислещи анализатори, които биха могли да разплетат една ситуация, елиминирайки безмилостно невъзможното, което ще откриете, че за вас ще е немислимо. Средно буржоазна семейна двойка с амбиции се оказва в положението на господари на прекрасно имение и богата компания за нови, за времето си, технологии. За съжаление причината за неочакваното богатство е мистериозно изчезнал брат, който започва да се появява като доста класически призрак, със все веригите, виенето и лошото отношение към живите си роднини. Въпросът е – имало ли е престъпление въобще, злите духове истински ли са или са част от внимателно планирано отмъщение, и може ли да се вдигне съвсем нормално по строго научен път мъртвец от гроба без последствия.

Времето на тази история е едно от най-благодатните за комбинация между променящи живота технически открития и ширещо се душевно мракобесие и крайно суеверие; електричество и масички за викане на духове; прогрес на тялото и регрес на душата, търсеща успокоение, че престъпва твърде много божествени закони, свързани с ползване на всемирното познание. Героите са си типичните за своя момент, а и за настоящия като се замисли човек – готови на крайности и жертви за едното материално добро, привидно правено в името на децата, но хайде да си го признаем – голямата къща, хубавата кола и безлимитната сметка при търговците – едновремешният вариант на кредитните карти – са си най-важни във всяка столетие, питайте който щете, от прабабите до пеленачетата в количките, меркантилността не е от вчера.

Дали труповете могат да стават от гробовете си и да дрънкат под прозорците с веригите, привързващи ги към отвъдното, пищящи за справедливост и разплата, или всичко е твърде сериозна психологическа игра, целяща наистина да накаже виновните, като ги принуди да изгубят я разсъдък, я да посегнат върху собствения си живот – няма да ви разкрия финала, който наистина ще придърпа не едно и две ченета към майката земя с абсолютната си логичност и естественост, донесла толкова абсурдни нещастия и откровен хаос в мислите сред елитното френско общество. Майсторско хващане за гърлото, с фантастичен туист и почти добър финал, с някои лесни за пренебрегване за изключения.  А вие не пренебрегвайте Льору.

 

Старият Марс

Кой не знае дядо Мартина, дето ни залъгва от няколко десетилетия, че ще дойдат проклетите дракони и ще оправят цялата работа с ледените зомбита и злобните вестеровци, които от утробата на майките си се учат на великото изкуство Пре***и другарче. И Гарднър Дозоа ще ви е познат, ако си падате по компилации от задокеански разкази на фантасмагорични теми, особено в екип с белобрадия сериен убиец на любими книжни персонажи. И ето, че има техен сай-фай сборник и на български, след доста добрата, макар и спорна за някои като консистентност на качеството, фентъзи антология Разбойници, този път посветен на необятната тема за червената планета, криеща тайни и надежди на вероятно повече от една изчезнала цивилизация, включително нашата.

Наскоро имах удоволствието да прочета сборник с български фантасти, писан преди около половин век, и е смущаваща разликата във възприятията – докато нашенските погледи към висините са строго ограничени до собственото ни аз, намерило се на просто различно място, то американските братовчеди отправят взор към невъзможното, към различното, към красотата на неразбираемото, отминалото или неслучилото се, и простете липсата ми на патриотизъм, но този път май избралите патока Доналд са уцелили по-правилно нещата. Прелестите на един загинал пурпур, дишащ тихо в дюните прах от скрити зад погледа души на заспалите обитатели на един далечен във всяко отношение свят, ми е една идея по-близка до душата от това колко съм малка аз на фона на всичко останало. Вселенските мъчения на Адамс не бива да са ни основен начин на мислене, така де.

Старият Марс е онова преди сега, или може би това, което ще бъде по спомен или мечта на немарсианските ни наследници, търсещи нови възможности за смислен живот между звездите. Средновековни пътешественици политат срещу всички земни закони в небесата, и достигат за няколко дни време до червените полета на бленуващите звездобройци; призраците на отминали цивилизации все още живеят в етера на пясъчните бури, и тревожат здравомислещите земляни; местните видове, напълно различни от хуманоидите управляват царствата си на разкош и разточителство, даващи знак на днешните ни аз за едно самотно бъдеще на може би бивша в сините си краски планета без живи обитатели. Място на сблъсък на отказваща да бъде забравена древност, търсещо вариант за същестувание настояще и мечтаещо смисъл бъдеще, Марс е там, където скитате нощем, и в сънищата, и в кошмарите; там, където желанието за живот се ражда насред останките от нечия смърт.

Дали под формата на приключенско фентъзи в най-добрите канони на Джон Картър, или социален ескперимент за нашия вид в условия на абсолютно рестартиране на действителността, или космическа опера за битки и оцеляване между звездите, Старият Марс е калейдоскоп от сънища, фантазии, идеи, за абсолютно всеки фен на алтернативните жанрове и техните незаконни деца междустилията – очакват ви класическо фентъзи, космическа опера, постапокалипсис, твърд сай-фай, фантасмогични приключения, митпоетика, шантави забавни щуротии, и Муркок. Да, частица от великия, но почти непознат на нашите ширини майстор на фантастиката ви очаква в тази компилация, и дори тук конкретно да не ми е съвсем по вкуса с твърдия си подход към историята на червените измерения, и да предпочитам Елрик и компанията на мултивселената, все пак майсторските изпълнения са си винаги впечатляващ висш пилотаж.

Ако не си падате много по сериозната фантастика, но имате влечение към добрите идеи, които можещите успяват да предадат правилно в малък обем от думи, и да ви потопят напълно в атмосферата на съзиданията си – то качвайте се на летящата катамарана за червената планета, и да не ви притеснява невъзможността – само за лишените от мечти има липса на начин за постигане на желанията.

 

Драконовият астероид

Дж Дерек Адамс

Вероятността тази книжка да я прочетете на български е толкова минимална, колкото утре да излезете на среща с вече самотния баща Брат Пит, или ако сте с други предпочитания – с отдавна самотната, но доста по-изтрещяла милфка Анджелина, което иде да рече, че не, това няма да ви се случи, освен ако не заспите след като сте преяли със свински пръжки и кисело зеле, плюс осем оки ракия и няколко гумени бири за разкош, и не ги сънувате тез хубавини. Та, обратно в реалността, но само за малко, защото трябва да се покачим на един астероид, пълен със заспали дракони, освен един, който за съжаление не е открил радостта на себеудоволствието в условия на нулева гравитация, и общо взето е с характера на кисела стара мома-рентиерка в центъра на София, която за първи път открива магията на Туин Пийкс, и това не завършва добре. Но господин драконов киселяк дори не е основен герой, а нещо, в което вашите нови книжни приятели ще се целят с магьосани ножки. А ето ги и тях.

Една малка магьосничка с побелели коси и вилнееща дива магия около себе си, известна с чудесния си страничен ефект да подлудява упражняващите я до степен същите да си връзват ноктите на панделки, докато изпепеляват методично разни вонящи селца, с все народа и добитъка залостен в жалките си кошарки. До нея едно рошаво хлапе с рицарско възпитание, бил някога паж на доста странен дърт авантюрист със смущаващи умения и вкусове, които не, не включват задните входове на сгради, палатки и каквото там има входно-изходно структура. Една зеленокожа гномица – гномка, гнома, гномея… нека да е орк… оркка… женска матово зелена странност с бивни и дребосъчест ръст, плюс сестра ѝ, дето е същото, ама в по-бензинова разцветка, и за разлика от кака си, дето е нещо като Индиана Джоунс на расата си, тази е с избухливия характер на разстроена, току-що скъсала с гаджето си, и сложила гадни шини тийнейджърка в цикъл – което ако не знаете е най-най-най-лошата комбинация и всеки родител ще ви го каже, докато хълца задавено в шъпа. И един герой, дето е от официалните добри, но всъщност е еманация на изключителното зло, което представлява догматичното добро на всяка цена, местният вариант на тамплиерите, масоните и онези симпатяги, дето се самобичуваха в златната кокошка на Дан Браун. А, и един социопатичен оранжев дявол с рогца, който се превърща на супер сладко пухаво прилепче с рогца… оранжево.

Всичките тези злополучни образи по един или друг начин ги тегли съдбата към столицата на един объркан и неясен свят, заплашен от огромния астероид, пълен с ужасии, засега обвити в мистична мъгла, ясна на едни други трети лица, които е повече от явно, че някой ден ще създадат сериозни проблеми. Но засега цялата групичка се преследват едни-други, понякога без да знаят, като междувременно се замесват в полу-успешни банкови обири, морски битки с полу-веществени пирати, тежки разговори с майки-орлици-оркици, дето хич не могат да правят мекици, пътешествия на летящи мотопеди, красиви сиви вещици с подчертано агресивни сексуални апетити, и разни други чудесийки, които на пръв поглед се съчетават като белгийски шоколад и пукана люта чорбаджийска чушка, но всъщност крайният резултат никак, ама никак не е зле – забавно, нахилено до драконовските си уши фентъзи, омесило се на живот и смърт със стиймпънк елементи, сай-фай псевдо наука и искрена изтрещялост в стил „Ъъъ, какво?!“, както и наистина удивително запомнящи се герои, в които просто ще се влюбите само за няколко странички време. Да, дори и в лошите. Оранжевият демон се нарича Настрани между другото. И малко квичи като е оранжев прилеп. И си пада по зелената…орка? Хубава палитра, децата им ще са или портокали, или ананаси. Което дава някои идеи откъде са се пръкнали странните ходещи храни в Плодчетата.

Ако това ви звучи като пародия на нещо писано от непрежалимия Дъглас Адамс – вероятно ще се прави. Ако усещате и лек полъх от още по-липсващия на усмивката ми Тери Пратчет – пак удряте бинго. Естествено, нищо не е толкова съвършено изпипано, че със всяка проклета дума в идеална позиция да ви избухне мозъка, и да не можете да говорите за нищо друго с приятелите си в следващите няколко седмици, но е един изключително свеж глас в инди литературата, в която съм заровила нос като особен вид огненокозинеста котка, каквато не съществува, във ванилови трюфели, каквито няма, но пък и мен точно с трюфели няма как да ме впечатлите, както и с хайвер, суши и другите там екзотично – хипстърейски скъпарщини, дето всъщност са си надценена гадост, ако и красива такава. Та, ако случайно и вие сте от смелите изследователи на алтернативни и никому непознати автори – Джи Дерек Адамс само поставя началото на едно престъпно забавно приключение, в което аз се хвърлям като веган на репички. Предполагам за последното, аз съм любител на обилно полятите с масло трупове на животинки, хищник гаден книгочетящ съм, мда.

Метална легенда за Кети Джей

Крис Удинг

Като един от общо взето отчаяните фенове на Крис Удинг, който ме зашемети с изящната жестокост на трилогията си за вещерите, прободе обичащия тъмнината демон в мен точно в сърцето с великолепната приказка за Отрова, и ме довърши с приключението за чудовища и призраци на Елейзабейл Крейл, историите за Кети Джей бяха задължаващо да бъде закупено и погълнато жадно четивно. А и да не беше Удинг, все пак говорим за стиймпънк с пирати, та какво да не му харесваш. Но нещо от магията на великолепието на вътрешния мрак липсваше. Не, че книжките блестят от позитивизъм и слънчеви зайчета, но все пак, все пак… листчето в главата на голема май липсваше.

Запознайте се с екипажа на ериумно движещото си странно летящо нещо, наречено Кети Джей – бъдещето на технологиите, ако и на по-бюджетно-очуканите такива. Капитанът е нещо като по-тъжен вариант на Джак Спароу, с все страстта си към комара и лошия късмет с жените. Компания му правят благородник-демонист с много тъмно минало и неговия сладък метален робот-голем, в който е заключено нещо, което да обичаш и от което да се страхуваш; лекар-алкохолик с погромено от лекарска грешка съзнание; двама полу-вдиотени, но много талантливи пилоти на придружаващи летящи машинки; един бивш роб с гениални умения в авио механиката и една мъртва девойка, която си е доста мърдаща и ефективна като навигатор, средна работа между зомби, вампир и пчела убиец. А, има и един много див котарак, който бива пребит зрелищно във втората книга, но доста заслужено, поне според мен. Жив си беше след това гада, не се притеснявайте.

Та тази нестройна дружинка от полу – престъпници все се набъркват в чудовищни по мащабите си каши, с които ако не целия, то поне няколко континента от света застрашават с неминуемо унищожение. Я ще взривят самолета на висш благородник, я ще освободят случайно древен демон, или ще отворят небесата за унищожителна раса извънземни чудовища – все с най-добри намерения. И после се почва едно бягане, преследване, минаване на косъм покрай всички видове желаещи да ги скалпират бавно и методично. Атмосферата мога да сравня с тази на света на карибските пирати среща пазителите на галактиката, макар и с много по-малко шегички, повечко повторения на „какво се е случило досега“ и обичайната драма „тя обича ли ме, не ме ли обича“. Но ако ще четете тези книги, ще го направите заради героите – запомнящи се и оригинални образи, които обаче е малко тъжно, че не са накарани да вършат нещо по-смислено от това да си спасяват задниците непрекъснато.

Но ако си падате по ефектните въздушни и наземни битки, съчетани с малко езотерично – технологични викания на демонични обитатели на етера, активно действие, малко щуротии и емоционални размисли колко точно всеки от героите е прецакан от живота – Удинг и Кети Джей са идеалното ви четиво. Идеално за летните жеги, в компания на климатик, фрапе и кило череши, пък ако сте от индивидите, дето все още познават явления като ваканция, семестриална почивка или онова чудо – отпуската – какъв по-добър момент да си запълните  слънчевата почивка с лесно смилаем екшън и приключения.