Ламя ЕООД 2 Освобождение

Марин Трошанов

Втората част на страхотния дори според моите киселяшки представи ърбън, от не просто един от добрите ни родни автори, ами и всъщност много мил човек – което могат да потвърдят стотиците зрители, приятели, и просто върли почитатели като мен на представянията му, излезе и размазва с нова порция див екшън на софийски, и не само, ширини. В историята се намесват съвсем (не)очаквано, но и съвсем на мястото си, самодиви, древни демони, ифрити, призраци, подземни дяволи, напомнящи подозрително на морлоки, и на нашите герои не им остава нищо друго, освен да оцеляват, докато всите изчадия адови са им по петите. Отново. Е, имаме и поредната доза родна действителност с все биячите и съмнителните бизнесмени, пред които злокобните духове са малко по-предпочитан вариант за край на тихите ни дни. Но надеждата, надеждата е над всичко, и понякога, но само понякога, получаваме заслуженото от живота с време да му се порадваме.

Софийският Индиана Джоунс, или накратко Миро, продължава своята самотна одисея в търсене на изкупление и смисъл на дните си, срещайки чудовища из мините на Лъки, освобождавайки древни сили из вековните гори около Широка лъка, борейки се с отмъстителен призрак насред Софийския университет, или просто надлъгвайки се с източен ифрит отпреди съзиданието, озовал се в бежанския квартал в центъра на столицата. И имаме повече Лина. Недостатъчно Лина. И още Мая. Твърде много Мая. Миналото понякога трябва да бъде оставено да почива в мир. Защото то не се променя, но ние го правим. И бъдещето в очите на червенокосото измъчено момиче, копнеещо за малко закрила, ми е някак по-разумен и топъл избор, от обятията на един призрачен образ. Да, любовта обикновено умира преди плътта, и може би така е по-добре.

Но да се върнем към екшъна, който чувствително преобладава над романтичната нишка, ама за която аз разбира се като жена ми е в длъжностната характеристика да поохкам малко, ще прощавате. Историите с различните свръхестествени същества се вплитат в един огромен пъзел от невероятности, които надничат от всеки тъмен ъгъл и замлъкнала, но не и умряла, сграда, където чакат, о, как ни чакат, сили, дето уверявам ви не ни мислят хич доброто, каквото и да си мислим за личната си ценност. Очаква ви задъхано действие, оригинални идеи и онази щипка вълнение за съдбата на героите, която вече ги е превърнала във ваши приятели, и докато се усетите ще си мърморите тихичко сами  „Още една страничка само, да видя дали ще оцелеят…дръж се Миро, дръж се!“. А когато започнете да говорите на една книга, то това значи, че вашият и нейния свят са се слели. По-добра атестация за добър текст от това не знам.

 

Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.

Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.

Паякът

Има някои хартиени съкровища, които правят от всеки редови читател истински ревностен библиофил. Дали заради спомени, или заради прекрасната идея какви са били едно време книгоиздателските политики, незанимаващи се с разни модерни хубавини като авторски права, минимални тиражи и проблемно разпространение, всяко едно откритие от началото на настоящия ни век лично мен ме изпълва с трепет и удивление, ако и да не са по Амели Нотомб, и се чувствам като същий Индиана Джоунс на книжните тайни. Момент да си прибера камшика (казва се Монстър, между другото, щото е десет сантиметра и е лилав, а такива са всичкото монстри, айде ся, и бие лошо) , и да ви разкажа за най-новото си граалово откритие.

Паякът е началото на поредица от четири книжки посветени на макабрената литература, всяка една заслужаваща си времето и парите да бъде издирена и прегърната с онзи блясък в очите, който би заслепил и горкия Ам-Гъл с неговото жалко търкалце. Книжлето е мъничко, съдържа само разкази, но толкова елегантно подбрани, че създават истинска мрачна атмосфера, пропускаща сиви облаци от мистификация и ледения вятър на ужаса дори и в най-ведрия слънчев ден. Като да отвориш вратата към някое позабравено мазе в непозната къща – винаги съдържа всичко, от което се страхуваш, ще се страхуваш или даже си забравил, че трябва да се страхуваш от него. Майсторска работа, без съмнение, та поздрави на съставителите, които и да са те.

Сред авторите има и познати, и напълно непознати, е, поне за мен, имена, но талантът си личи, а и преводът, в противоречие с онези смутни години, в които качеството бе винаги за сметка на количеството, не пречи, нито дразни. Франсис Прево разказва за една злокобна книга, която въпреки вродената лична арогантност „Това не може да се случи с мен“, все пак не трябва да се отваря, ако си цените здравия разум, естествено; Мопасан ни води на гробището, където истината понякога излиза от гроба; Амброуз Биърс доказва за пореден път как страхът е по-силен от всичко, дори от реалността; Уилям Джейкъб ще сбъдва желания, но ще иска като порядъчен лихвар и цената за щастието, която винаги е нещастие. Джоузеф Конрад ще ни сложи да спим в истинска страноприемница на ужаса; Феодор Соголуб ще ни разкаже за един малко по-различен и доста самотен върколак; Артър Конан Дойл ще ни върне в класиката за кафявата ръка и призрачните нужди; Ханс Еверс ще си поиграе на влюбване и смърт само от няколко метра разстояние, а финалът се пада на Лъвкрафт и суровата история за магьосниците Пибоди.

Накратко – малко сборниче с много потенциал и страхотни попадения, класическо изпълнение и разнообразие на ужаса в онази му форма, която някак хората намираме за привлекателна. Препоръчвам събирането на цялата поредица, която е просто изумителна в сенките тъмнина, които спуска над читателите си. Така се прави колекция, и се печелят сърца, да си знаете.

 

Ламя ЕООД

Марин Трошанов

Тази малка книжка вдигна страстите наскоро в едно броене за любими текстове, тъй като някой някъде реши, че за нея има твърде много фалшиви вотове. Е, най-вероятно фалшиви гласувания е имало за всички, или не точно фалшиви, а просто изпълнени със сгрешено доброжелателство опити да се помогне на един наистина забавен и силно четим проект да добие повече известност. Но това е минало, а на вас ви предстои да се потопите в едно забавно и леко дори в мрака си четиво, след което минаванията по тъмно из който и да е софийски градски парк ще ви е по-трудно и от това да се изстреляте на пружинки до Марс. Най-вече защото с пълни със страх гащета е малко трудно да се върви, тъй съм чувала.

Ламя ЕООД е фирма за разследване на разни паранормални активности, от които и милата ни родина хич не е пожалена, ако и магията да е отдавна удавена под словете здравословен атеизъм и механично техникарство, задушаващо трептенията на природата. По примера на небезизвестния Дрезден – и тук нашият главен герой е по-скоро неудачник, загубил важен човек при съмнителни обстоятелства преди години, и твърдо решил да намери истината, колкото и абсурдна да е тя, за да не загуби разсъдъка си от мъка. За съжаление няма никакви специални умения, освен доста сериозна упоритост, и способност да омайва разни млади пройдохи да го следват до портите на Ада и обратно. И това се оказва що-годе достатъчно да е сред живите, ако не и печелившите, накрая на играта.

Демони, зомбита, вещици, зли духове, призраци, сили извън всяко описание и разбиране – тук са, всичките, очакващи ви кротко из влакове, паркове, скъпарски домове, тузарски сватби, панелни блокове и изоставени парчета жилище. Жертви са провинциалните и родените на жълтите павета софиянци, и интелектуалци, и студенти, и клошари, и милионери със съмнително минало. Оня свят е почти гушнал нашия свят, и е протегнал своите кошмари като кокалести пръсти към така удобната ни реалност. И ето, че най-обикновените хора с прост инат могат да сблъскат с неведомите пътища адови, и поне частично да оцелеят, плюс- минус някой крайник или парче разум.

Езикът е простичък, четивен, изчистен от сложни форми и целево оригиналничене вероятно с цел да е динамично и лесно увличащо в действието, което е доминиращо над думите, размислите или сложността на героите. То всъщност сложни неща няма, всичко е първично, някак логично случващо се и логично преодоляващо се. Малко напомня на Ловци на духове, ама без техниката, Досиетата Дрезден, ама без магията и Приказки от криптата – с все чудовищата, в едно. И резултатът е забавляващ и разтоварващ, дори с процеждащите се капки кръв между страниците. Чудесна идея за сериал, ако ме питате.

Колеж за магьосници

Лев Гросман

Обичайното обяснение за тази книга е нещо като Хари Потър среща Нарния, но само дето никой не е щастлив, никога, дори след финалните надписи, спасяването на невинната девица, света, времето, или каквото там е задачата на деня. Защото магията е отговорност, малките магьосници губят представа за социално приемливото като категория заради свръх силите си, а и твърде многото понякога идва прекалено много… Дрън-дрън-дрън, извинения, достойни само за децата на новобогаташите, които се депресират от факта, че не могат да вземат решение Ламборгини или Порше искат за 16-ия си рожден ден, и дали да се размажат нелегално в казината на Монте Карло или Вегас за партито си за тогава. Така де, можем да направим всичко, де що има свят в небитието ни е в краката, но сме тъжни, щото…можем. Да, точно толкова логично е.

Магьосниците на Гросман са пасмина егоцентрични хлапета, учещи се в скрито от погледите магично училище, насред изместена реалност накъде в Америка. Имало и по-интересни колежи по цял свят, но за тях ще получите има-няма две изречения. Едно от които е, че са по-интересни. Толкова за логиката, отново. Новопостъпилите са до един практически гении – защото средностатистически тъпаци, дислектици и аутисти явно нямат достъп до магичното изкуство, което и е ярка форма на дискриминация откъдето и да го погледнеш. Като се замисля, май не срещнах и ни един чернокож, азиатец или латино, но явно това се пази за филмовата версия, каквато най-вероятно ще има, защото сценарността си е тук.

Проследяваме пет години колежански истории, защото това, че можеш да работиш със силите на вселената, не значи, че не ти се пие, не ти се прави секс, и не ти се правят простотии свързани с трошене на училищна собственост. Само дето тук всеки номер раздира дупки в материята на естеството, и пуска разни месоядни демони на свобода, срещу които и целият училищен съвет е безсилен. Но не е кой знае какъв проблем в края на краищата. Между другото има една нишка със свят от книги, подобен на Нарния, в който току-що завършилите колежани, след като се отегчават от абсолютно достъпното море от пиячка, бело и леки девойки в реалния свят, се навират между шамарите, водени от някаква бледа амбиция да станат крале и кралици, но най-вече да свършат нещо по-различно от това да материализират дванадесет различни вида упойващи вещества в хола си.

Вече вероятно сте надушили основния проблем на книгата – няма истинска завръзка, няма някаква проследима фабула, а героите са криви келеменца с твърде много възможности. Сега, може и от завист на неспециален човек от миманса да е, но да имаш сила не значи винаги да е комбинирана с тотална безотговорност, понякога всичко си опира до слаб характер и посредственост на душата, каквито елементи у гросмановите магчета бол. Чудесни идеи без отличаващ се с нещо стил – лесно четимо, ще се гледа на филм, но да продължа поредицата – по-скоро бих си спестила мъката.