Възможните майки

Не знам точно как да започна този текст. Също и как да го завърша. Много ще стане лично. Истината е , че търся вдъхновение за нормалност. И смятах, че Възможните майки ще ми даде нужния отговор и ще ми създаде откровението свише, което да ми обясни, че аз съм си съвсем нормален женски хомо сапиенс, със съвсем нормално работещ биологичен часовник, и ще почувствам звънене на камбанки, фанфари и притегляне в матката веднагически след първите редове. Но не би. Поне девет десети от майките , писали в този проект, са същите кифли, които тихо презирам и избягвам от парковете, форумите и литературните опити. И пишат точно така досадно и еднотипно, че избиват от мен дори изкуствено натегнатите женски инстинкти. Факт е, че най-хубавите текстове са писани от не-майките, но определено те не са по-добрите автори – и сред тях има откровено нечетими простотии. Има и поне пет текста ( от над сто ) на истинските майки, които макар и нищо не носещи ми като съдържание, бяха изкусно изпипани като език, фабула и въздействие. Поне разбрах, че за нищо на тоя свят няма да родя в безплатна държавна болница по здравна пътека, а ще дам колкото си трябва и не трябва финикийски знаци, само и само , за да си купя уважението, което ми се полага като на човешко същество. И почти нищо друго. Да, четях за малките ръчички, умните погледи, безкрайната любов, детския смях, но и неочакваното доброволно обезличаване, безсънните нощи и дни, планините от човешки флуиди.  И за разделите, маскираната самота и дългосрочните усилия, потънали в небитието на детската неблагодарност. И за смъртта на най-нужните. Бащите в повечето случаи не участваха в играта – или си отиваха, или някак просто ги нямаше, като нарисувани със симпатично мастило. Не знам, не мога да разбера, не мога да повярвам. Историите звучаха толкова изкуствено насилено и силно пожелателно, и ни на йота истински искрено. На моменти почти се свързвах с ума на пишещите, но разочарованието идваше прекалено бързо. Аз съм от жените, които смятат , че има грозни и глупави деца, родени от уродливи тесногръди възрастни, които на свой ред ще създадат своето нелицеприятно излишно поколение. За мен майките не получават статут на свръх същества с напомпването на корема, съществува такова нещо като бременно , но не и съвсем временно, затъпяване, както и за съжаление плътното обезцветяване, последвало биологичния акт на завършване на бременноста и приближаването на личността към животинските и корени. Не изпитвам абсолютно никаква упорита привързаност към най-големите „жертви“, които майките правят – като кариерата, социалните контакти и промененото тяло, на всичкото отгоре имам логично правилното мислене на безпределно отговорен, педантично организиран и твърде ерудиран млад човек. Но това очевадно пречи на размножаващите инстинкти. Обхваща ме тих ужас от изрази като „За мен то се превърна в смисъла на живота ми“, „Вече не съществувах, живеех само заради него“, „Прекарах стотици часове в неистови болки, но като го видях забравих всичко“. Същите изрази съм чувала и от влюбени жени, подложени след това на какви ли не унижения от любимите им неистови мъже. Как за такива случаи подобно губене в другия е очевидно погрешно, но когато става въпрос за деца – вече всичко става нормално…Да, размисли на нераждала жена. И то по желание. Все пак няколко реда ме впечатлиха истински – една щастлива майка не призоваваше всички към поголовен разплод, а казваше просто – чуй себе си, не се напрягай, ако не чуваш нищо, може и да не чуеш никога повика на утробата си, но не забравяй, че щастието идва под различна форма, ама пак си е щастие. И пак е топло. Не дължа нищо на света. Нито той на мен.  Имам неутолим копнеж за щастие, който ме поддържа дишаща. И вярвам, че решението, и проблемът, се крият в мен, и не могат да бъдат извън моята микро вселена. Някои мисли поддържат. Съветвам ви да не коментирате настоящия текст. Нямам нужда.

Advertisements

Метаморфозата

Кафка

Има книги, които е добре да се четат и даже изучават под опеката на по-интелигентни и впити в литературната материя наставници, тъй като много от думите имат повече от един звук в контекста на изреченията, и много красота се изпуска от липса на адекватно знание.  Дадена симфония може да звучи безкрайно писклива и странна докато не ти се обяснят няколко търсени ефекта, малко авторова автобиография и изведнъж остротата изявява болка, а неадекватността е хаоса на една объркана творческа душа. Аз съм далеч от квалификацията на качествен литературен ментор, та мога да оценявам и препоръчвам книги само на някакво средно ниво на възприемчивост съчетаващо първична оценка на сетивата и прилична, но не и  къртеща обща култура за споделяне. Та и Кафка най-вероятно никога няма да мога да го оценя, както определено си заслужава наравно със Сартр и Камю. Все пак не всичко е висока топка, има и неща , чиито стотина подслоя внушения и коментари не бъркат твърде агресивно общите впечатления със своята неоткрита сила и значение. Дори и за леко лаици в областта на класическите произведения читатели Метаморфозата и В наказателната колония ще донесат доста интересни впечатления за странност напомняща на Брюсоло и Виан, съчетаваща гротексна жестокост, антихуманизъм и тонове абсурдност. Липсата на някакви логично оформени и плътно заключителни финали, заменени от умислени клиф-хенгъри в оригинална форма може и да хареса на много прозаични естети. Но си трябва и доста специализирано разположение на духа и нуждите от писмена реч , за да се оцени подобаващо. Аз май не съм пораснала още щото свързвам Кафка само с гигантски хлебарки с човешко съзнание, свръх изобретателни машини за мъчения и безумно упорити начини да си провалиш биологичния или душевния живот. Какво пък, поне е забавно да се гледа на класиката така.

Тъгата на сукубата

Ришел Мийд

След сагата за кифлата Кат, имах повече от негативно отношение към поредния недодялан клонинг на Анита Блейк. И очакванията ми се оправдаха…донякъде. Отново липсва цветната агресивност на оригинала, автоматичната съпричастност към историята и въобще цялостния дух на хубавите гилти плежър книги. Но…книгата, вероятно и поредицата , е правена така , че да се хареса на нищо неподозиращия читател. Има например един стар писателски трик – вкарваш главния си герой да работи в книжарница и/или да чете книги и/или да пише книги, и той автоматично става симпатичен на четящия, който има огромна вероятност да спада към някоя от тези категории. И хванат в капана на книжната съпричастност, горкият скромен читател леко накланя глава и промърморва, „ми, май не е толкова лоша“. И цялата критическа обективност отива на вятъра. Единствената проява на злобен обективизъм , която съм в състояние да измъкна при такива условия е, че Джорджина си е наистина една кифла с рогца, но самия факт, че е на няколко хиляди години и си е демон работещ в книжарница, я прави една идея по-поносима и даже лекичко симпатична на моменти. И много по-свястна от кифлата Кат във всяко едно отношение. За интимно заинтересованите – книжката е доста обрана откъм еротизъм , което е определено странно за история със сукуби – всичко на всичко 3 страници, и то не особено дразнещи като изпълнение дори и в женската си инфантилност на предаване на усещанията. Иначе , като за подобаващо ърбън фентъзи, се мотат и една тумба дяволи, ангели, вампири и нефилими, които са  супер готини разбира се, но не впечатляват с нищо особено и са общо взето предвидими и безразлични. Имаме и любовната история за невъзможната любов с човек ( с писател по-точно, за да може още веднъж читателя да си наведе главицата встрани и да кажи „ми, може, що пък не“), и за любов с разни полудемони, полуангели и разни други половинчатости, които са просто за промискуитетен разкош, отколкото по някакъв начин важни за историята. Остава натрапчивото усещане за умело замаскиран под тонове хилядолетни същества класически чик-лит за работещото момиче със стил и рогца, отколкото нещо реално интересно или фентъзийно. И въпреки това се колебая дали да продължа с поредицата. Пустата му книжна съпричастност, хваща безотказно…
А – и за какво тъжи сукубата? Точно така – че не е вече човек. Безкрайно неочаквано, нали?

На крачка от гроба

Джанин Фрост

Много се надявах да съм намерила моята нова Анита, която за съжаление напоследък със всяка следваща книга става все по-развратна животинска самка, и все по-малко вълнуваща като човешка личност. За жалост тук намираме една втора Суки, макар и без отвратителния селски южно-американски акцент. Главната героиня е по-скоро скучна кифла, с единствената способност да се е пръкнала след изнасилване на човешката и майка от похотлив вампир, което я прави всичко на всичко полу-смъртна и все пак красива американска шаврантия. Майка и определено страда от силна деменция и обсесия след насилието, което придава и на дъщеря си, като я прави противно неспособна да прояви малко гръбнак , и се принуждава да следва мнението на крайно неприятните си и задръстени роднини, чиято огромна „любов“ към нея се изразява основно в подстрекаване към активно курварство с немъртви, което евентуално ще доведе до тяхната смърт от ръцете на непохватната Кат. И разбира се, без липса на учудващ туист, един красив , стар и възпитан вампир се появява от никъде , бият се малко и после се влюбва на нищо отгоре в нея, и тя в него естествено, и ставаме свидетели на десетки страници скучна еротика между гаджета, където най-интересното е розовата вампирска сперма. Нищо вълнуващо наистина, поне при Анита все си на тръни дали няма да и откъснат главата или други части при сексуалните и подвизи, тука всичко си е безлично и скучновато за всеки със съществуващ сексуален живот. И на всичкото отгоре в историята набъркват и политици, търговци на бели робини, фбр свръхестествени отдели и всякакви отегчителни неприказни лайна, които мога да прочета във всеки риалити трилър. Трябваше аз да послушам Шанарата, , че това е просто една невпечатляваща боза, ама аз  – не, все се надявам Ибиса да издадат нещо читаво. Но не би, поне за момента.

Момиче на повикване


Бел Дьо Жур

Претенциозна книжка – дневник, до колкото знам съществуваща и в онлайн вариант, общо взето по-скоро досадна, отколкото пикантна или драматична или  дори епична , а просто боза. Няма шанс да бъде каквото и да било интересно. Не знам как цял сериал са направили по нея. Прост чик – лит. По-скоро не.

Кралски удоволствия

Тоти де Лесеа

Безсмислена книжка. Събрала няколко страници безкрайно неинтересно описани уж пикантни исторически факти за шепа крале и кралици, двайсетина рецепти претендиращи за афродизиакови свойства със страшно скучни описания на еротичните съставки, както и две-три доста дразнещи стихотворения, част от които съм чела в тема за обсъждане на абсурдни преводи. Безкрайно безсмислена като съществувание книга. Но пък много симпатична корица и анонс. Тъй се продават качествено екскременти. Браво. По-скоро не.

Това е чик-лит

Лорън Логстед

Да, точно така, като ще е чик-лит, да е неговата розова абсолютна еманация. Всъщност е доста прилична колекциийка от женски авторки на обичайните любовно-драматични тематики, голяма част от които даже не дразнят много – много. Привлече ме първия разказ за две жени писателки – едната на драматични, другата на забавни женски романчета. Просто харесвам разкази за жени-писателки, това ми е мечтата, това е образа, за който лелея и с който се обвързвам в сънищата си. Всеки разказ започва с няколко думи от авторката за стила на чик-лита въобще. Хареса ми най-много мнението на една от тях, че независимо какво казват за качеството на чик-лита като литература, е чудесно че толкова жени в световен мащаб са получили подкрепа от други жени да си изкарват хляба точно с литература. Няма значение какво пишеш в крайна сметка, щом постигаш издаване на обичан творчески продукт. По-скоро не за жанра, по-скоро да за идеята за жени авторки.