По крилете на гарвана

 

Кой не е чувал за По, кой не е шептял в мрака Нивга веч, и не се е ослушвал за едно издайническо сърце, туптящо някъде наоколо в ритъм с личната ни вина. Кой не е тръпнал в пътешествието на Артър Гордън Пим, кой не се е оглеждал за Алената смърт, кой не е поглеждал към случайна черна котка с лека нотка на ужас, заради една причина повече от обичайното суеверие. По е тъмния лорд на меланхолията, красивите думи на отчаянието, тихия ужас на меко пристъпващата неизбежна смърт. И не е чудно, че намери своя трибют и на родна почва, където в този малък и изящен сборник са побрани цяла плеяда мрачни звездици не-надежда, като капки кръв от смутено сърце, позволило тъгата да се превърне в негов най-близък приятел.

Списание Дракус ни поднася новата си колекция образци на наистина добра макабрена литература от родните ни магици на словото, някои зловещи, други сурово напипващи най-болезнени душевни нерви, а трети – просто красиви в болката от ненавременната загуба на нечия топлина. Следовници на делото на великия маркиз дьо Сад ще отворят нова вселена на ужаса в историята на А. В. Торът; нездравословното любопитство ще ни отведе в прегръдките на вездесъщия гарван на Александър Цонков; ще даряваме спасение на спящите наяве с Анна Гюрова; ще поемем бремето на отминала цивилизация с Аспарух Илиев; и ще си побъбрим с обитателите на едно красиво гробище при Бранимир Събев.

Изборът между лоялност и любов е направен фатално при Валентин Попов; ще посетим домa на именита смърт, поканени от Денис Метев; един симпатичен и прилежен градинар ще ни посвети в тайните на душевната ботаника с Елена Павлова; и ще пометем всички физични закони с живия кораб на Иван Величков. В тунелите се крият винаги страховете ни, ще ни напомни Коста Сивов; езерните обитатели ще разкажат за древното си минало от историята на Красимира Стоева; една мъртва любима ще ни шепти мислите си от отвъд с Милен Димитров; а изкуството ще придобие съвсем различно измерение, щом намеси се едно отхвърлено сърце, така поне твърди Милен Колев.

Дъхът на съществуванието може би отново ще ни убегне, както ще ви разкаже Мирослав Петров; лауданиумът ще взема своите доброволни жертви при Нели Цветкова; бившите любими ще намерят своето префинено в жестокостта си отмъщение със Сибин Майналовски; прелестта на страстния вихър, докоснал с устни смъртта ще ни завладее със Симеон Трифонов; а твърде много гробове ще чакат своето неосъществимо възмездие при Слави Ганев. За десерт истинските атлантиди ще покажат своите рационални и съвсем остри зъбки при Стефан Георгиев; любовта буквално ще се изсмее в лицето на смъртта насред мрака на Стефан Стефанов; и после пак същата онази любов ще ѝ даде на онази с косата колкото искаш подаръци при Тео Буковски; един комар ще стане виновник за твърде шумен делник при Иван Атанасов, и за финал Явор Цанев ще ни отведе на сюрреалистично пътешествие по средата на бълнуването и реалността, с край, който сами разберете.

Малки перли здрач с тиха мелодия на разбиващи се в лунния блясък сърца на изгубени любими; оживели кошмари, разравящи внимателно бучиците пръст, топло прегърнали останки на нечий бивш носител на живот; приключения отвъд ръба на възможното и срещи точно в сърцето на болезнената със своята неумолима острота реалност. Дали усещате лъч надежда? Не, защото По разтваря себе си за великата господарка на малките часове – онази тиха фея Меланхолия, пръскаща вълшебството на погубената радост и забравения смях върху белия лист на нечия освободена фантазия. Да, няма по-бледа кожа, по-ярки очи и огнени устни от любимата на По, изпиваща живота и душата Меланхолия, дали сте я срещали напоследък, за да разкажете? Някой друг вече го е направил, и ако светлината на деня е все още вашият личен съветник – по-добре прочетете за мрака във другите. За да я познаете следващия път. Или нивга вече.

Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Мистерии

Хичкок

%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b8-%d0%b0%d0%bb%d1%84%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%85%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%be%d0%ba

Какво знаете за Хичкок? Очевидно, че е едричък и достолепен господин, с полунощно черно чувство за хумор и гениално визионерство върху сцените, предаващи човешкия ужас в сблъсък с нечия неовладяна агресия или почти свръхестествен момент в битка с омразата на заобикалящата ни природа. А ако сте гледали и не малкото полу-автобиографични филми за него, ще знаете, че си е бил и доста извратен и склонен да се възползва от хората нарцис (то кой не е), с огромна слабост към перфидни русокоси красавици с леден поглед като Типи Хендрин (сериозно, кой не е). В настоящия сборник от разкази, които не са писани от него, а само събрани с погледа на ценител-колекционер на истории на ужаса, които евентуално да се превърнат в нещо пълнометражно някой ден, ще усетите всяка една брънка от човека Хичкок. И ще се изплашите още мъничко пред странността на гения и тъмнината на една велика творческа душа.

В тези малки злокобни късчета отвратителна реалност властва неочакваното – жертвите бързо се превръщат в хищници, убийците се препъват в елементарни грешки, а накрая винаги има труп, често повече от един, но рядко са тези, които предполагате, че ще останат на сцената във хоризонтално положение. Духът на следвоенното срещащо новите нрави, които всъщност са позабравени стари, е решаващ – съпрузите все така ще искат да се оттърват от благоверните си, разхайтените племенници винаги ще тършуват из долапите на предполагаемо богатите чичовци, а невинните и безобидни несретници най-естествено заемат позицията на ултра жестоки серийни убийци.

Всеки разказ е сякаш създаден с мисълта за Хичкок, с красивите кадри в едър план, разширяващите се зеници на осъзналите близкия край, и разцепващите лицата усмивки на причинителите му. Не малко са ситуациите в стил Мач пойнт, където лошият остава на свобода, къпещ се в богатство, току под носа на правосъдието, макар че в повечето случаи все има някой полицай, който усилено практикува логично мислене. От време на време се промъква и някой свръхестествен момент, като мъртва вещица, която от гроба си спасява млади красавици от поругаване, или оживял труп, рискуващ мира на душата си, за да въздаде справедливост на онези, които вече се мислят за победители, но и те усъмняват в нереалността си.

Лошковците на Хичкок са обикновени хора, някои реагиращи безпомощно на неопределен повик към насилие, други обмислящи делата си в детайли, и все пак допускащи елементарни грешки. Студени любовници, мразещи се съпрузи, обезобразени жертви на войната, избягали по чудо деца на Холокоста, паникьосани старици с делюзии, алчни роднини, случайни непознати, възползвали се от ситуацията – мотиви да искаш в този свят. Но жертвите почти винаги са гъвкави в желанието си да дишат, и приемат близостта на гроба само при условие, че техният насилник ще им прави компания. Да не се предаваш, а да включиш собствения си комбинаторски ум на вълна жестокост срещу ближния в сюблимния момент е един от онези Хичкоковски уроци, които поставят под голям въпрос разделението между добри и лоши в този свят. Да, дори извратената агресия може да е елегантна в ръцете на истински творец.

Ужасите на братя Грим

zx620_2884230

Да, да, знам че се казва Детски и домашни приказки, но който от вас реши да прочете някоя от тия истории на наследниците си, особено ако същите имат все още едноцифрена възраст, съветвам искрено да се запаси с найлони, тапи за уши и добър стоматолог, че да се справи поне частично с вълните от страхливи златни течности, писъците, продиращи мрака и зловещият всмукателен механизъм на палеца, който е увредил не е едно и две небца. Това – Кинг, Баркър, Лъвкрафт – пълни аматьори. Немските селяни отпреди само няколко столетия са си истинските деца на чумата, създали основата на всички познати и захаросани до ярко розово дисни истории и градски легенди с добър край, само че в оригиналите рядко нещо остава живо до края, независимо каква веселба е било.

Има няколко сюжета, които следва да ви набият в читателските главици основните очаквания от живота:

  • ако висите на клонесто дърво (става и хралупа, дупка, землянка, зловеща къщичка), и сте що-годе хубава девойка по бюргерските стандарти (пазва пълна, коси златни, глава празна) – със сигурност след много мъничко време ще мине някой цар, царски син, княз, благородник или средностатистически богаташ, който да се ожени за вас. Мда, без въпроси, проверка на химена и кредитното минало;
  • ако се съберат в една компания групичка принципно неодушевени предмети, между които има и камък – накрая всички ще умрат. Без камъка. Защото той ще им е сцепил несъществуващите кратунки. Въобще има ли камък в приказката, дори ей така споменат мимоходом – ще има плиснал се мозък;
  • ако деца си играя на улицата – ще се заколят. След това ще дойде майката, която къпе бебето, и ще направи бърза лапароскопия без затваряне на виновното дете. След което ще разбере, че бебето ѝ се е удавило във ваната, в която досега весело ще е пличкало, и майката ще се обеси. Бащата ще се върне от работа и евентуално ще умре от мъка. След години. Всичко, което започва с веселба и игри завършва под ножа, под моста, под дървото, под купчина зелки. Подчертаваме под;
  • ако през къщата ви мине хубавец с кон и златоткани дрехи – разбира се, че ще се влюби в най-малката от н на брой сестри. След което ще се окаже човекоядец. Винаги. Понякога ще е кротък разбойник, друг път просто разглезен извратеняк, плод на дългогодишни инцести, но винаги ще се яде млада руса девойка. Ще ме извинявате, ама досега едно смугло девойче не си го отнесе, това вече си е чиста дискриминация;
  • тръгнат ли произволна бройка братя на път – на всеки двама ще има заколен трети, който после ще се събуди от вечен сън зарад доброто си сърце, и ще измисли някое приказно наказание за кръвта си, пред което  Ханибал Лектър, Пъзела и креативният директор на Хостел ще хлъцнат от погнуса. Вътрекръвната кръвожадност очевидно е много внимателно възпитавана у тази нация с къси панталонки, дълбоки деколтета и срам от вдигнатата ръка. Разбираш Холокоста вече малко по-добре;
  • дори и най-неугледната повлекана, навлякла животински кожи, е предрешена принцеса, чийто баща я е искал за личния си харем. И винаги носи в пазвата си около пет кила злато под формата на пръстен, чекрък и макара. Говорим за наистина яки и носими пазви, с които не просто орехи, ами кокосови орехи може да си чупите очевидно. Изведнъж разбираш понятието за яка селска мома, и ако си мъж, със сигурност вече си кръстосал леко притеснено крака;
  • въобще тук хората умират да се ядат едни други, или да се оставят да умрат от глад. Храната е безумно малко, въпреки аграрните възможности на немските земи. Но пък след като все още се вързват на – царкинята отишла да пие до извора и родила близнаци, или пък Рапунцел и принца си поговорили малко, и изведнъж рокличките ѝ силно отеснели в талията – не е чудно от къде е положителния прираст на населението;
  • великаните кърмят с юнашка кърма. И мъжките. Най-вече те. Замислете се над този факт. Аз вече го правя;
  • всички принцове се сгодяват за княгини, след което изключително удобно ги забравят за една нощ, и  се женят за първата селска повлекана, която им е направила мили очи а.к.а омагьосала ги. Всъщност не употребявайте свободно израза мили очи, много по-зловещ е, отколкото сте си мислили, и включва обикновено стадо доверчиви чифтокопитни, глупак и остър нож. Сещайте се нататък;
  • дяволът е симпатичен и щедър тип, и ако не придиряте много за прекаран отвъден живот сред арфи и пухкави крилца, ще си изкарате страхотно приживе, само е задължително да позахабите хигиената на ниво крастав клошар и да изнудвате хората да ви дават най-малките си проклетии за лична употреба. Пък и винаги можете да хвърлите един добър бой на Сатаната, и пак да се въздигнете в очите на ключаря, щото що пък не.

С две думи – фантастично добър проект, който обаче трябва да носи едно червено кръгче 18+ на корицата си, или поне да върви в комплект за оцеляване на деца в тъмна стая след времето им за лягане – найлон, фенерче и светена вода, че иначе кошмарите за мокрите савани на починалите момиченца, бабите в подземията, кълцащи червата на местните красавици и търкалящите се кегли от кости твърде дълго ще държат практическа влага на невръстните си читатели. Все пак приказки, завършващи с „И накрая всички умрели“ надявам се не ви оставят грешно впечатление за светлина и обич всемирна. Но, фантастичен подарък за всички пораснали невярващи в Дисни измишльотини, и спомнящите си едно старо и непълно издание на същите тези приказки, където жестоката смърт, безмилостното осакатяване и приравняването на щастието до ежедневна коричка хляб си бяха точно така очарователно политически некоректни и озъбени в мрака. Така де, това са приказките на братя Грим, а не на братя Флъфипинк или Бътъркъп, и очаквайте най-класическата трактовка на дребните същества, чакащи те някъде отвън в гората, готови да ти вземат живота и душата само защото по пътя си не си получил помощта на стадо зайци, мравки или торбести вомбати. Какво, случва се.

Между другото, ако наистина ви е писнало от хлапето ви, и от нежеланието му да яде броколи, от желанието му да си носи гащите на главата, или въобще разни анархистки наклонности на подрастващото поколение, изразяващи остро недоверие към образователните ви методи – му прочетете приказка 31 от втората книга за инатливото момченце, и гарантирам , че няма да ви създава проблеми в следващите 40 години. Е, ще трябва да му плащате и психоаналитика за напълно лекото отклонение от нормите в стил Норман Бейтс, но хайде сега – броколите са по-важни.

Страхосказания

product_218

Покрай изключително радващата истерия около новото издание на Приказките на Братя Грим, който вероятно дори за няколкото дни в края на годината разпродаде тиражи, които много други книги едва ли са направили за цялото си време живот (като друг въпрос е дали са го заслужили или не), изпитах огромно желание да се потопя в света на приказната зловещина, където най-атавистично силните кошмари работят с острите си нокти точно в меките детски спомени, обичайно предизвикващи нощно напикаване, спане на светната лампа или класическите писъци в мрака под погледа на объркания домашен любимец, затвърдил убеждението си, че туй хората са най-странните създания на планетата. И се оказа, че на български няма особено много варианти, но пък каквото има – е изключително добро. Затова и започваме с перлата в короната от мистика и легендарно зло – сборника Страхосказания.

Повечето от историите са ърбъни като жанр, вдъхновени от конкретни приказки на Братя Грим, така удобно предшестващи ги като своеобразна подготовка за ужаса, който кротичко клечи между белите страници с малко ситен шрифт, каращ те да се напрегнеш още една степен повече, и помагайки ти да подскачаш като котка на ламаринен покрив при всяко проскърцване в празната къща, където компания ти правят само групи от странни хора и създания, мислещи ти само злото. Някои разкази са по-скоро атмосферични и леко напластяващи очакването за нещо лошо, други са буквално брутални, режещи нервите, концепциите за морал и етика, или просто за нормалност, изкарвайки от гърлата ви някоя и друга самоотвержена псувня, ей така, за кураж в мрака, който дебне навън. Има, разбира се, и някои по-фентъзийни и сюрреалистични в безвремието си, но за едно можете да сте сигурни – винаги има нещо наистина злокобно, което ще вземе своя дан писък и кръв. И не, не можете да помогнете на жертвите, а само да се свиете по-уютно под завивката, кълнейки се, че никога до края на живота си няма да загасите лампа или заговорите непознат.

Очакват ви най-симпатичните Хензел и Гретел – човекоядци; доста сладък Пепеляшко с особени сексуални наклоности и жизнен статус; много секси Румпелщилтскин, имащ нужда от вода за уста; меднокоса Рапунцел с твърде много зъби; феи в дивия Запад; бардак от омагьосани души; сиропиталище за чудовища; копринени хора без клепачи; сменени деца; азиатски демони – прилепи; лъвкратиански водни хора; безстрашно момиче, което рита задниците на целокупната демонична общност и древни същества, седящи в задния двор и чакащи си обещаните им отпреди векове души. Някои ще ви погнусят, други разтърсят, а трети ще ви отнемат хубавите сънища за не малко дни. Дори и аз, дето с ърбъна съм почти винаги в леко обтегнати отношения, намирам Страхосказанията за настолна книга на несвенящите се да жертват някоя и друга нощ в името на наистина добрата история. И има разказ на прелюбимата ми и тъй непрежалима Танит Ли – наистина, много различен от обичайното ѝ писане, но не по-малко стряскащ с малките стъпчици по хладните плочи на изоставената кула, приютила чудото, наречено Марулка – да, аз така ще си я знам Рапунцел до сетния си ден.

Страхувайте се и разказвайте на приятелите си – споделеният страх не е точно половин страх, но поне вдига процентната възможност да избягате, докато злото в мрака дъвче някой от познатите ви преди вас. Така де, за какво са ви иначе хората, освен за пушечно месо пред пастта на древното искащо души зло 🙂

Сбъдващия мечти

Адриан Лазаровски

sb

Като се замисля май ще се окаже, че огромна част от страховете ми са плод на фантазията на Адриан – да речем няма сила на земята, която може да ме накара да се доближа до езерата в Дружба, и съм винаги повече от изряден пътник в градски транспорт, като нощното возене в него е забранено във всеки един възможен случай, особено ако минава покрай разни паркови местности.

Когато започнах да създавам някакво подобие на блог преди около десетина години (да, наистина много отдавна), Адриан бе един от първите български автори, на които попаднах и с които говорих лично по силата на мейла, и който до такава степен ме накара да си глътна граматиката, уж – непукизма и самочувствието с тъмнината на думите си, че при всеки контакт с него просто треперех като пухкаво зайченце пред заколение дори зад уютното си местенце на компютъра, а самата мисъл, че мога да срещна този господар на мрака на живо ми подкосяваше краката не точно в хубавия смисъл на думата. След години разбрах, че всъщност създателят на най-зловещите вселени и единственият възможен за мен истински преводач на демона-император Лъвкрафт, е бил много читав и симпатичен човек, толкова далеч от злокобните си книжни отрочета, но вече беше късно. Адриан беше заминал твърде далеч. И мога само да се надявам, че там някъде го е чакала достойнa партньорка, с която да се справят с нещата, дебнещи в кървавата трева на другия свят.

Всеки един от разказите му има апокрифния статус на градска легенда. Безумие човешко и чудовищно, слуз, пипала и зъби, и хора – зверове, дали обладани от нечестивото, или от собствените си низки страст, мъст или просто болка. Ярки картини на физическо, душевно и сексуално насилие, липса на спасител в края, мънички трошици надежда, често потъващи в океанските вълни под съпровода на непреводими думи, пеещи химните на най-старите богове. Абсурдно е колко много кръв може да произведе едно тяло, когато бива детайлно разпарчетасано от хитроумни прокрустови ложета или от обикновени нокти на събудило се зло. Потресаващо е колко подробно може да бъде описано насилието, сякаш обмисляно хиляди нощи, за онези, които са ни наранили в най-лошия възможен момент. Въздействащо, разтреперващо и плашещо до мозъка на костите е всичко, излязло под перото му, създавайки призраци в шкафа с безапелационната лекота на едно То отпреди сума ти десетилетия.

Адриан бе и си остава безспорен крал на ужаса сред българските автори, ненадминат завинаги поне в моята лична класация за думосъздатели, които могат да ме накарат да пищя пронизително написвайки дори едно Здравей. Ще пазя спомена за тези писъци така ревниво, като спомена за първата непохватна детска целувка или първият ми изгрев над морската шир след нощ на плажа. Защото понякога и мракът може да живее в обитание на светлина, и падналите ангели имат също крила, а и малко повече характер от възвисилите се. Което някак повече ми допада…

 

Стиймпънк призраци на лунна светлина

10575798

Стиймпънкът е жанр неразбран от повечето почитатели на фентъзийността – за някои е странна амалгама от глупотевести неразбираемости, за други е позьорство и имитация на класици като Дойл или Ле Фану, за трети е чиста претенция за историческа вариативност без някаква лична стойност. Но това за мен е поджанра за най-романтичните фентъзисти, онези, които четат внимателно историческите архиви и си задават най-огромния въпрос във всички вселени на възможното – Ами ако? и Кога точно сбъркахме? Оглеждайки реалността навън е просто очевидно, че някъде в гоблена на съвремието сме сбъркали кардинално с някоя изключително крива нишка, която ни е донесла скука, перфидност и склонност към болезнени ексцесии, завършващи безсмислено и скоропостижно. Но ако там някъде нещо се беше случило във правилното време, на правилното място, с правилните хора – дали нещата щяха да са различни?

Представете си общество, в което научният прогрес и магията вървят ръка за ръка, захранвани от чисто природни процеси; където Тесла е наместник – бог и изобретенията му служат освен за обичайностите свързани с комуникации и осветление, и за общуване с отвъдния свят; където машините коригират душевните проблеми чрез сънища, намират отговори на най-затормозяващите екзинстенциални въпроси и вместо да правят зловещи революции, завършващи с двутонен австрийски хълкоподобен с горе-долу едно лицево изражение максимум в ролята на добрия, те помагат на обществото да се концентрира в това да бъде повече човешко, разбиращо и хармонично, след като всички негови първични нужди са задоволени от часовниковите механизми и технологични мистификации от мед и платина.

Ето, това е истинския смисъл на стиймпънк обществото, и настоящият сборник е един от многото, събрал в конкретния случай не точно мечтите, ами по-скоро страховете и кошмарите, идващи заедно със зъбчатите механизми на прогреса. За съжаление и тук е в сила правилото, че колкото по-голям е един сборник, толкова повече от историите в него са излишни, и не допринасят за общото настроение, да не говорим, че една част от тях са просто разкази за призраци, в които някой някога казва думата парен влак. Което, ако не знаете, не е достатъчно за нещо да бъде наречено стиймпънк. Но не се тревожете, разнообразието често извинява недовършеността на концепцията и неяснотата дори на самите автори за тематичността, която би трябвало да ги обединява. А тук разнопосочието, и откъм сюжети, и откъм качество на запълването на декорите с нужните страхове, е повече от богато.

Сред най-добрите ви очакват Робърт Силвърбърг и една мистериозна история за странна нация, живееща в джоб във времето и пространството някъде из индийските пустини в екзотика и страх пред лицето на прогреса; Питър Бийгъл и една невероятна машина за комуникация със сърцето на земята, раздирано от мъка, в историчеки ръкав на реалността, където Османската и Британската империи се сродяват в странен синхрон на английска елегантност и отоманска магия; Гарт Никс и една псевдо Холмс история, с банда вещери – бръснари, големи от маргаритки, откачен братовчед на приказния Шерлок и доста пипала, махащи весело на симпатичните си жертви; както и една изключително зловеща история на Джийн Уолф за коматозна красавица, разбито сърце и много подъл призрак, с многозначителното име Защо ме обесиха.

Към вас политат и странни балони, управлявани от спиритуалист с осанка на сумо борец, с които можете да преминете отвъд времето; призраци на красиви поети, зазидани в стените на девическо училище; крадлива прислужница, изпиваща след смъртта си жизнени сокове на живущите в покоите на бившите ѝ господари; отражения на мъртви близнаци, преливащи се в душите на салемски вещици; египетски кутии на Шродингер където механични мумии ще вземат есенцията на душите, обагрени в ужаса на бавната и повече от мъчителна смърт; луксозни бардаци с пречистващи въздуха системи в ядрото на прогнилия Лондон, събиращи частици от призраци от хилядолетия наведнъж; машини, изкупващи греховете на създателите си и лекуващи слабостите им; ръкописи, отнасящи четящите ги в изкривяване на реалността, което ги убива със своята концентрация на страх, и въобще цели ята от души на мъртъвци, изникващи по жиците, тесла-вълните и механичните изобретения на човешкия ум, искащи отмъщение, прошка или просто търсещи малко жестоко забавление.

Очевидно съм на вълна сборници, ужаси и стиймпънк, та очаквайте още мои открития в света на краткия разказ, и стискайте палци да има повече впечатлени от възможността да получим някога и на нашия език повече такива антологии от малки скъпоценности на фантазията и невероятността. Технологичното фентъзи е едновременно красота за очите, пир за интелекта и нежно погалване върху романтичното душевно пухче, затова пробвайте поне веднъж миналото такова, каквото все пак можеше да бъде. Промяната, дори и само в списъка на неопитаните удоволствия, винаги си заслужава.