Ангелите нямат криле

Валентин Попов – Вотан

След сборниците посветени на хелоуински нощи, парчета изстинал мрак и пътеки между измеренията на не-реалността, в ръцете ви е последната компилация ужас, излязъл изпод перото – или клавиатурата на Валентин Попов – Вотан. И възторжената възходяща линия на качество, изразяващо се в  пълноценност на героите, оригиналност на сюжетите и непредвидимост на туистовете, тук е повече от осезаема. Когато хорърът ти носи онова специфично задоволство от добре разказания и облечен в тежките лепкави дрехи на писъците страх човешки, ех…

Двадесет и четири ръце се протягат към сърцето ви, и го смачкват в хватката на безмълвния вик, онзи, който бива погълнат от векове атавистични инстинкти да не се навлече злото върху цялото племе. Ноктите на вашето унищожение могат да имат практически всякакъв източник – обсебените ви от нечисти сили собствени наследници, клошарите – пътешественици между измеренията, тотемните животни на един погубен древен народ, прокълнатата душа – предателка на своите или призрака на възмездието, ако и същият да е на заклет насилник, щото понякога справедливостта намира странни начини да достигне жертвите си.

Трупоядни таласъми, кръвожадни самодиви, острозъби русалки, човекоядни бебе-зомбита, немъртви вещици със задължителни зеленооки котки – изборът от средство за унищожение, или спасение, според гледната точка, е повече от богат. Спасителите в интерес на истината рядко идват навреме, ако въобще дойдат. Ако нещата започнат да стават неприятни до степен на гнусни с много крещене – вероятността да се подобрят вече не съществува. Независимо дали сте в дълбините на ада, в дивите джунгли на пропаднала държавица или някъде в бъдещето на подобие на планетата ни, изходът все така се мержелее толкова близък, а всъщност недостижим.

Богове, кралици, твърде жизнена природа или хора с прикрита зад маски безчовечност, а може и обратното – такива, които гордо я веят пред уж по-нисшите в ролята на жертви – можете да избирате своя палач, но не и да бягате от ролята на жертвен агнец. Толкова начини да умреш, да убиеш, да прегрешиш, да измамиш съдбата и нейната равновесна природа. Брилянтно описани пътешествия отвъд и встрани от живота, от смъртта, от реалността. Почти легенди, почти градски слухове, но някак звънящи вярно на вътрешното аз, знаещо най-добре къде страхът живее. Позволете си едно пътуване към себе си и всичко, от което някога в частица от душата си сте били поне за секунди в някой сън от ранни зори.

Advertisements

Игуаната

Алберто Васкес – Фигероа

Някои книги е трудно да се обясни защо са написани, имайки предвид колко болка, злоба и разочарование излитат от редовете им, уцелвайки неподготвените си читатели дълбоко в сърцата. Игуаната е такава книга – ода за ненавистта, различността, жестокостта. Липсата на емпатия, липсата на човещина, липсата на всичко, заради което човешкият ни вид може би е пощаден от висшите цивилизации, ако вярвате в тия работи. Поглед в ума на един интелегентен сериен убиец и насилник, който просто е създаден такъв от обществото…или се е родил такъв, зависи от гледната точка, но не че има значение – ръката на смъртта идва така или иначе винаги ненавременно в живота на жертвите.

Очаква ви хорър роман, с много насилие, обичайно непредизвикано, детайлно описани убийства на животни, хора, същности. Насилие във всяка една форма, сексуално, ментално, осакатяващо. В центъра е неговия извършител – Игуаната. Обезобразен по рождение, с неясни малформации, отгледан на кораби като най-нисша форма на почти безплатен труд. Без идея за родителите, без приятели, без близки под каквато и да е форма, дори и платената такава. Във времена на необразована религиозност и повсеместна тъпота различният бива ползван докато диша, тъй като явно е превъплъщение на злото. Мнозина се опитват да затрият странното създание, но черният гологан трудно се губи, както сами ще проследите в изключително нерадващата се на добър финал история. И ето, че чудовището е създадено, и след беззащитните животни, идва ред на хората, които според тъжната хладина на иначе блястящия му ум, за който на никой не му пука, е време да си платят.

Игуаната се установява на самотен остров, където причаква или примамва странстващи кораби, които потопява с доста креативни и лишени от капчица емпатия начини, прочиствайки екипажите им почти до крак, освен някой и друг уж късметлия, успял да се докопа до сушата, само за да попадне в най-злокобното робство на изпълнен с чиста жестокост и креативност ум. И мъже, и жени ги чака една съдба – да служат за удобство, даже не за развлечение, а просто за по-лесна организация на дните на зловещия им господар. А спасението никога не идва, тъй като пред блестящия, ако и болен мозък на властелина на игуаните рядко може някой да се опълчи безнаказано.

Дали ще намерите логика в мисленето и действията на човек, отхвърлян цял живот от обществото и открил възможност да си върне поне малко на човешкия вид, или дали ще осъдите жертвите, заради техните слабости и прегрешения, някак удобно пасващи на намерилото ги неочаквано чудовищно наказание – това предполагам е въпрос на личното ви удовлетворение от човешкия вид като цяло. Можете да останете само с визията за усетилия се в сила и мощ Квазимодо, който изнасилва, осакатява, убива и оцелява върху планини от трупове. Правилен отговор няма, само оценка за това докъде се простира търпимостта ви към различното, грозното и безразсъдното. Не се притеснявайте, отговорите няма да ви харесат при всички условия.

Кървави книги 5

Клайв Баркър

Пета книга от класическите ужаси на Баркър – според мен по-добрия крал на хоръра, най-малкото защото каквото и да си мислите, че Кинг е постигнал, няма образ по-неутешимо злокобен от Хелрейзъра. Четири истории, някои филмирани дословно, други така, че почти да не ги познаеш – класиката на страха е вдъхновила много повече отколкото предполагате визуални преживяване за духа, уж подготвящи те за вероятните наказания на ада, или просто експериментиращи с измеренията на личната, вечно събудена съвест. Гнусната гротеска винаги ще е на мода, независимо от актуалнте източници на треперене на мартинките – идеята за бавно  болезнено разфасоване винаги е леко неприятна и за най-коравия читател.

В настоящия сборник ще се срещнете с Кендимен, демонът с рояк пчели в тялото си, бивш човек пратен в отвъдното по много креативен, но и напълно подсказващ вечно проклятие начин. Трябва само да вярвате в него и да държите есенцията му на повърхността, и от време на време да му давате някое и друго средно топло детско телце и чувалче с бонбони, за да се забавлява, че то демоничният живот се оказва често пълна скука, а диабетът и некрофилията са бледи подобия на свеж лъч светлина в задушна стая. Компания в нарастващата въртележка писъци ще му прави великата морска мадона, вероятно майката-сестрата-дъщерята на Дагон и компания, зачеваща от непознати мъже, привлечени в странно изоставено здание, уж обществена баня, но малко опасна за носителите на определен вид гениталии, особено ако последните си ги харесват. Доста секс и телесни течности, плюс самонанесено финализиране на съществуването в настояща форма.

Един гръцки остров подслонява мръсна тайна за света и уредбата му, която ще ви смути и изплаши повече от всеки мустакат гигант с кука в ръцете или човек – игленик, обещаващ океани от болка в измерения тъй близки до нашето, и само една случайна авантюристка без задръжки и без смисъл в живота намира истината за съвремието ни и почти съсипва или спасява всичко, не и без една кола трупове, естествено. Но всичко е толкова в ръцете на майката Съдба и бащата Случайност, че ще се лишите от някоя и друга нощ сън в размисли за живота, вселената и всичко останало. А за финал ви чака Шоушенк среща Зеления път, и резултатът е пътуване до свят на убийци и техните жертви, където се потвърждава приказката за специалното място на онези, които биват разкъсвани от вина и намерена в смъртта човещина. Един затвор отваря вратите си към оня свят и по-добре да внимаваме кой ще влезе, защото местата се пазят по кръв, а не по душа, и понякога верността към миналото може да ни лиши от бъдеще.

Кървавите книги, одрани ужаси от плът и писъци, имат само още издание, което се надявам да видим все някога, защото нещата не опират само до кървава гнусота, а до изследване на първичното и тишината на безмълвието последващо изтерзаното от безмислени крясъци гърло. Баркър е кралят на неосъзнатото зло, мисълта за което се опитваме ежедневно да изтикаме зад реалността, но то все си намира дупчица през която да промуши кървав нокът, насочен към гърлата ни. Колекционери на кошмари – сберете се за баркъров сабат в душите си, и зачетете книгите на аленото слово на лунна светлина от черната сестра на бога-слънце.

 

Картър и Лъвкрафт

Джонатан Л. Хауърд

Всички знаят, че светът е малко по-сложно място, отколкото ни се дава да разберем, и че доста институции, вероятно само от желание да не разстройват стадото откачени овце, които представляват по настоящем огромна част от човечеството, покриват разни малко паникьосващи факти за реалността ни. Което аз лично съм „за“ да си остане покрито, някои купчинки с подозрително миришещи елементи е най-добре да не се ръчкат с пръчка, нали. Но какво ако… Ако всички трескави безумия на Лъвкрафт бяха истина, но истина в някой специален времеви джоб; ако същият е причината да не тропкат големи ноктести лапи по небосвода, да не вдигаме автоматично ръка в поздрав към слънцето и да не сме фарси с немската лаеща граматика, и ако между гибелта на човечеството и империята на Макдоналдс има само една красива мулатка, по ирония на съдбата последната Лъвкратианска издънка, която вероятно го кара да се върти като пиле на грил в гроба? Създателят на изключителния некромант – джентълмен Йоханес Кабал ви поднася своята огромна порция от „Ами, ако…“, в главните роли – последната внучка на Лъвкрафт и последния внук на Рандолф Картър. С пушки, познания и много здрави стомаси. О, ще им трябват.

Комбинацията от класически криминален трилър с бивше ченге като частен детектив, суров, мълчалив и безмилостен, с откачена алтернативна история, намесваща тлъсто парче от Ктхулу митологията с все спящите богове извън времето, дънуичките изроди, аркамските магьоснически родове и цялата нацистка помийна яма на окултното, която този път за разнообразие ще се забавлява с Холокост не на евреи, ами на руснаци – като имам чувството, че и нашите балкански земи са го отнесли покрай славянската кръв, е неустоима и безкомпромисна убийца на сън. Започва се със серия убийства на деца, на които им е извършена нескопосана трепанация на живо, продължава се със странни, изникващи клиенти като от нищото, които бих могла да се закълна, че леко понамирисват на сяра, добавят се  подозрителни късметлии – магове, можещи да удавят някого във въздух или да го взривят чрез кулинарна имплозия, изскачат хората – амфибии, вечните развратни вещици, Некрономикон, и доста бързо се хвърляме в алтернативна Земя с господстващи нацисти, нова бомба, в милион пъти по-силна от атомната, никаква Русия и нали ви споменах за ноктите, драскащи по купула небесен – е, този път може и да ги видите, ако се загледате.

Да останеш с всичкия си насред тази лудница от алтернативни възможности си е цяло предизвикателство, и Картър и Лъвкрафт, нарамили едно добро количество голямодупкоправещо снаряжение, ще трябва щат  – не щат, да се изправят срещу нацисти, древни богове, извънземни чудовища и каквото друго изпълзи от водите вселенски. Новата най-любима двойка от малко неволево въвлечени в апокалиптични дейности герои ще ви влезе гарантирано под кожата – хладно разумният и емоционално интелигентната, уникална комбинаторика на познания и умения нужни да се закърпи не една и две дупки в сътворението. И, разбира се, великият Некрономикон и онзи със серния парфюм и атавистичния произход ще се намесват активно в деус екс макина момента, но без това не може. Щом се забъркат над-човешки сили, винаги очаквайте някой пръст с повечко или по-малко стави да постави точката. Драматично, активно, атмосферично и умообъркващо – Картър и Лъвкрафт ви канят на приключения между време-пространството, и забавно ще е най-слабата дума за преживяването ви.

Сказанията на Стрикса

Всеки нов проект на фентъзийната сцена, особено такъв с заявено желание да бъде постоянно и периодично явление, просто изпитвам вътрешна нужда да подкрепя с крайници, началници, умници, емпатници и всякакви израстъци на тялото и съзнанието ми, дето се вълнуват като морски многопипални чудовища пред круизен кораб с тлъстички американци за закуска. На Сказанията на Стрикса не му липсва амбиция – кратък сборник, с 5 разказа на български известни, макар и само на малката ни фентъзийно-фантастична сцена, имена, с красиво оформление, добра подборка и желание да виждаме ново томче на всеки три месец. Звучи прекрасно, нали? И поне началото е толкова примамливо, че почти се изпълвам с надежди за нова поредица, която да следя упорито и вярно като фенчето, което всъщност съм си, независимо от години и положение.

Настоящето, първо издание на Стрикса, съдържа следната компания от страхотни български автори – Кръстю Мушкаров, Васил Мирчев, Били Стефанов, Силвия Петрова и Александър Драганов. А сюжетите? Още една история от света на Алгира и Риналу на Мушкаров, попаднали от своето магическо поселение в настоящето ни, когато огромен дракон и могъща вещица са съвсем не на място насред технологичната ни параноична обител, ама пък не сме се лишили съвсем и от нашенски си магични елементи, които повече да пречат, отколкото помагат. Една жестока природна алегория за неравновесието и безмисленото насилие върху животни идва от Мирчев, от която малко ми загорча, признавам, но пък справедливостта тук не остана бледо кълнене от безпомощни уста, а реална отплата за непредизвикания ужас. Фантастиката е представена достойно от Били Стефанов, съчетана със смирен трибют към Ктхулу и приятели, които могат лесно да бъдат преметнати по силата на абсолютната логика, която признавам малко ми убягна, но отговорът на всичко е Гррр.

Силвия Петрова се включва със страхотно приключенско дарк фентъзи с безмилостни пирати, ужасяващи артефакти, грозни дворцови интриги и абсолютна липса на любов и приятелство в уродливия заобикалящ свят. Впечатляващо. И за финал Сашо Драганов ни представя една различна Одисея, може би истинската такава, с реалните лица на безсмъртното проклятие, което само учетворява гнева и алчността, вместо да променя в божественост човешката ни слабост. Към приключението се включват и амазонка, рицар, еничар и самурай, което може би ви звучи като изключително добро начало на рпг игра, и няма да сте далече от истината – задъханото действие с много бой не стихва до края.

Препоръчвам силно на всички почитатели не само на включените автори, ами и на инди проектите като цяло в България – сборниците за Мечовете, поредица Дракус и за мен изключителната Машина за истории. Българските автори имат много какво да ви разкажат, заслушайте се и ви уверявам – няма да съжалявате, и най-вероятно ще се присъединте към фенското ми пищене отстрани, радващо се на всеки, осмелил се да издаде фантазмени автори с родни имена.

Само свирни и ще дойда и Съкровището на абат Томас

М. Р. Джеймс

Монтегю Роудс Джеймс е от онези майстори на елегантния готически ужас, който с няколко реда описание на притихнало езеро, странно поклащащи се ели или свистене на влажен вятър в пораздрънканите прозорци на пасторална вила, може да ви накара да почувствате онази класическа атмосфера на безпомощност и атавистичен ужас пред непознатото, така характерна за твърде набожните и малко разбиращи света на нематериалното, любезни английски благородници, обичайни така да се каже „жертви“ на автора. Страхът във въздуха е толкова труден за постигане от който и да след Лъвкрафт, а да си го кажем честно – вече никой дори и не опитва, щом разполага с обичайния набор от зомбита, вампири и върколаци, които могат да свършат мръсната работа по плашенето наместо добрите стари духове. Но какво се е приемало за зловещо отпреди около век?

Представете си странен предмет, издаващ звуци, водещи от онзи свят най-напиращите и склонни към отмъщението и жестокост души, или погребана корона на отдавна забравен крал, пазител на англиканските брегове дори след като името му е изтляло, чието преместване коства не един човешки живот поради правила по-големи от защита на единицата, щом заложена е страната. Гравюра разказва за отдавна случило се убийство, разигравайки един и същи сюжет поетапно пред втрещения неволен зрител; едно съкровище иска да бъде намерено, само за да унищожи смелите приключенци, като дан за тъмните богове, а едно дърво приютява немирния дух на този път доста справедливо обвинена вещица, забавляваща се с унищожение на като никога праведните. Кладенец събира мъртвите на танци и увеличаване на групата им от недишащи; една съседска межда кани призраци да търсят правда дори от неясните си гробове, приютили странно загиналите им тела, а обитавани от демони статуетки наказват попадналите в най-гротескни престъпления миряни, осмелили да потърсят утеха за низостта си в лоното църковно.

Вечно трептящите, оплетени в черни магии магове чакат само да бъдат повикани от преизподнята си, за да увеличат стадата си от безволеви слуги; книги таят познание свързано на кръвно ниво с нетленността на неясни образи, но имащи за съжаление много ясни и зли намерения относно живите, а онези, чието така чакано спокойствие бива нарушено, търсят и настояват за даденото им със смъртта от всеки, който се осмели да им донесе промяна в гарантираното статукво. Сърцата на невинните дават енергия на прегрешилите, но все някога идват със сметката и колесницата за загниващите тела; алхимици погаждат смъртоносни номера на критиците си, освобождавайки нечисти обитатели от някой свят, който никак не е нашия, а и най-добре скритите грехове все някога излизат на повърхността, вземащи жертви наравно сред виновни и невинни, че истината не признава различности.

Великолепната дуалогия на Пергамент прес се нарежда сред прекрасната селекция на издателството от класици, но не от онези леко скучноватите, морализаторските и логорейно неразбираемите, а красиво-зловещите, изящно-злокобните и просто задължителните за моментите, когато възпитаният вкус надделее над масовите любимци на деня. И колкото и да ви е непонятно, да, ще дойде и този момент все някога, с възрастта и интелекта.

Истории от стара Япония

Алджърнън Фрийман-Митфорд

Малка колекция от злокобни истории от далечните азиатски земи, изпълнени с коварни магически лисици, агресивни язовци с черни души, демони, ненамерили утеха в живота и смъртта, но отново и тук в държавата на изгряващия светлик, където всичко нереално изглежда една идея по-обосновано за съществувание, най-големите хищници са човешката завист и отчаянието пред пречките на личното щастие. Да, дори и елегантните събратя на извънземните с леко дръпнати очи и цвят на зимно слънце се поддават на тъмните страсти и губят своето спокойствие и хладна усмивка под влияние на три капки саке и едно професионално припърхване с мигли. Но е малко обидно английски лорд да рови под завивките на екзотичните си домакини, и да вади оттам човешката страна на наследниците на боговете на зората, не мислите ли.

Не, не липсва уважение към разкриването на най-известните митове на древна Япония – преклонението пред 47-те ронини е явно, макар и да се усеща неразбиране към искрената отдаденост на господаря и примиряването с волята на кръвожадни закони заради едното възпитание; жертвоготовността на едно лисиче семейство, считано за обичаен символ на демонизъм и лошо отношение, но не се поколебало да жертва най-скъпото си – собственото си дете, за да върне услугата на човеци, изпаднали в нужда, е повече от издигната на пиедестал; а благородството на язовеца, отговорил с етично добро на набожността на монах, проявил грижа и топлота дори към най-изпадналото в пантеона на антропоморфните животински богове, е предадено с тих респект. Все неразбиераеми за западното общество крайности на характери и резки обрати в личността, резултатирали в ярки примери за саможертва в името на доблестта.

Но освен такива подчертано морални моменти, пред погледа ви ще затанцуват космати чайници, бръснари с пухкави опашки, добродушни крабове и мамещи маймуни, гостоприемни врабци, призрачни кучета, котки демони и котки – пазители на дома и семейството, както и неблагодарни съпруги, кръвожадни любовници, жестоки търговци, непоколебими разбойници, щекотливи богаташи, разглезени самураи, пропаднали девойки – въобще целите животински, човешки и демонски светове обличат златоткани кимона и слагат големите маски с изражения на гняв, мъка и прошка, и изпълняват театъра на източните нрави. Понякога разбираме мотивите, друг път не можем да понесем наказанията, а от това колко буквална е справедливостта на ръба на копието и острието на катаната, на днешните мулти-юбер-хипер анти дискриминационни и толерантни читатели може и да им дойде малко в повече. Но старите истории трябва да се тачат, дори ако не можеш да ги понесеш или осмислиш напълно,щото познанието за едно общество, опитващо се дори и днес да запази своята социална уникалност е най-малкото интересно. За почитателите на източното с широко отворени очи.