Стиймпънк Пени Дредфул

Стиймпънкът е любимата заигравка на какви ли не модерни режисьори, създатели на игри, творци на сериали, криейтиви на модни решения или просто търсещи вдъхновения арт хора. И въпреки, че бройката на тези, които наистина знаят какво е стийм, какво е пънк, и как двете живеят заедно без външни влияния, е много, ама наистина много малка, е винаги приятно да прочетеш истории с алтернативна история, причудливи машини, обновени митове и приказни легенди с технологии, ама не от бъдещето, а от нова несбъднало се минало, за което упорито сънуваме, че и мечтаем, и сме си почти сигурни, че в някой много по-добър ръкав от време-пространстовто там някъде всъщност се случва, и всички се забавляват чудовищно.

Но да се върнем в реалността, обсипана с фантазии. Настоящият сборник спокойно може да се нарече инди, онлайн достъпен, съдържащ принципно непознати имена на неколцина добри майстори на словото, до които в рационалното ни ежедневие едва ли ще се докоснете. Но пък е чудесен източник на вдъхновение, и ми се ще някога да има и български стиймпънк, който да подхване добрата ни стара история някъде от около Възраждането или Византия, и завърти родината ни в истинска Балканиана готика, съперничаща си по всичко на Викторианата такава, и вместо кокошкарене на дребно и разни комунистически упражнения по разорение, да срещнем Левски как бори стотиците турски потери с метални ръце-къртечници или Ботев на борда на диржабъла Радецки да освобождава раята с напалм и самонасочващи се куршуми. Е, вероятно подобни истории ще стигнат до клоаките на журналистическия анализ по телевизиите, събрали вегани, скинове, бг мами, мис Силикон и Слави Трифонов на едно място да обсъждат упадъка на патриотизма и разгула на модерното общество, но без това няма как. А за какво всъщност бленуват братовчедите от отвъд океана, щом стане въпрос за голямото питане : Ами ако беше ето така…

Дали ще сме в дебрите на дивия Запад, където зомбита, демони, киборгизирани престъпници и теракотени армии от автоматони ще чакат подобрени вампири, механизирани каубои и обикновени авантюристи, заменили някой и друг крайник или орган със съотвеното му метално приспособление с хиляди зъбчати колелца, навместо божествената искрица на сътворението; дали ще сме в недрата на Европа, където летящите кораби на Отоманската империя решават спора за това докъде ще се простира владението на Мохамед, или може би ще се отскочим по китайското крайбрежие, осеяно от технология за цунами, срещу която белите дяволи на запада и жълтите демони на изтока нямат шанс – стийм технологиите на метала, парата и понякога магията завладяват реалността по един логичен, научен и едновременно романтичен начин.

Да, машините понякога имат сърца, и душа, и отмъстителна същност. Ако вървят с кръв – кръв ще бъде изпита, ако вървят с болка – то болка ще бъде причинена. Не, в истинския стиймпънк хората са богове – създатели на нови отрочета, които твърде бързо престават да вярват в съзидането и търсят своята метална справедливост и живот. Ужасните истории за по едно пени, разказващи за мистични сили, духове и чудовища в мрака се събират с блясъка на полираните до съвършенство остриета на металния под-вид алтернативни автоматони, и така навлизаме в територии на съчетание на мит и възможност, приказка и нощен страх, легенда и скрита реалност. Бъдеще апокалиптично, минало алтернативно, съвремие покрито – само въображението спира създателите на компилацията да стигнат до вашите собствени сънища. А може би не, може би вече успели са? Вдъхновете се от чуждата вариативност на мислите, и може би все някога от тунела ще ни изведат нашите проблеснали съзнания, способни да погледнат и малко нагоре и настрани от скутовете и паниците. За вдъхновение, определено.

 

Advertisements

Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Кърпена глава

Гай Бас

Ако има такова нещо като веселяшки детски хорър, със супер сладки чудовища с безупречно викторианско възпитание, луди професори, можещи да помнят колкото златни рибки, и диви селяни, които освен за пушечно месо и разгневена тълпа с факли, за друго не стават – то историите за бейби Франкенщайн, наречен уместно Кърпена глава – са вашите нови спасители от сиви дни и безсънни нощи. Да, това са детски книжки, но както всяко добро четиво между редовете си съдържат много неща, достъпни само за претоварените и презадоволени от живота възрастни съзнания. Така де, вместо Чопра, Букай или който там е актуалният гуру за щастие и отговор на битовите неволи, едно раирано дребосъче също може да ви научи да вземате добри решения. И то в картинки.

Като казахме картинки – не, не очаквайте свежи шарени пейзачета, а по-скоро Тим Бъртън вакханалия, където все имате гнетящото чувство, че от някой ъгъл ще ви погледне трупясалата булка. Зловещо, но с онази мярка, идеална за обръгналите на ужасии деца, дето няколко реда зъби, някоя и друга отрязана глава и армии от разкапващи се зомбита няма да ги помръднат и на сантиметър от удобно хлътналия диван. Прелестният сюжет ни отвежда в малко забутано селце с голям замък на хълм, където вместо местният сатрап, живее един откачен учен, обсебен от слепването на разни трупни отпадъци в обща маса ходеща, хапеща и човекоядяща гнусотия. За щастие първото лудогенийско другарче, събудено от електроди, забодени в някои тъмни и неупоменати места, се оказва малко самоуко алхимиче, забъркващо по цял ден отвари за намаляне на кръвожадност, успокояване на нервен глад за човешка кръв, и въобще усмиряващо хищническите инстинкти на току събудените зомбита, превръщайки огромни, обърнати с главата надолу октоподи с осемнайсет реда зъби в кротки събирачи на марки, или вампирофилски кръволоки с пет глави, дванайсет гребловидни лапи и чучур на тайно място, в благовъзпитани ценители на цейлонски чай.

Как точно всяка абоминация, измъкнала се като от див кошмар на Бенисио дел Торо, автоматично се превръща в символ на класическото английско възпитание от еднополов католически колеж – не става много ясно, но това са най-симпатичните, сладкодумни и доброжелателни чудовищенца, които ще искате на всяка цена да поканите на гости и да обсъдите напрежението в кралското семейство, цената на сандвичите с краставичка или актуалната големина на перлите за опера. Та в тази добра компания обаче се намесват злите човеци, които от страх, малодушие или проста киселящина все се стремят да затрият добрите караконджулчета, или да ги направят на циркаджийски експонати, таксидермични упражнения или просто на ситно прецедена каша за прасетата. Не се тревожете, добрите побеждават, и то по ужасно забавен, макар и с малко тъмничко чувство за хумор, начин, което не просто ще разкикоти, ами и ще възпита дребните, и не толкова дребните читатели на хорър приключенийцата в смисъла на разни хубавини като приятелството, саможертвата и зачитането на различността като ефект, а не дефект.

Книжки за различните, по душа и вид, по разбиране и по начин на живот, в мечтите и действителността – и то не глупаво-назидателни, или елементарно-предлагащи смелени на ситно послания за забавени от медийно облъчване съзнания, ами такива, каквито остават в ума задълго, и изникват като решения за толкова много проблемни ситуации и дилеми, причакващи ни в житие-битието. И, да, може би твърде сериозно вземам една колекция от страхотни текстове и илюстрации, но съкровището си е съкровище под всяка форма, и то има място в библиотеката ви, повярвайте – имате нужда от този лъч добрина.

Неестествени твари

Преди всичко нека разсея една блестяща заблуда, плод на художественото оформление на корицата, наглед малко недодялано, но успяващо без капка съмнение да ни убеди, че в ръцете си държим нов сборник на великия майстор на странното Нийл Геймън. Не, това не е книга на Нийл, а събрана от Нийл, включваща негови любими автори, повечето от които откровени индита и толкова локално специфични, че внасят неразбираема екзотика, трудно оценима в повечето случаи. И с това ми шерлокхолмско откритие, след което, ако вече сте си купили книгата водени основно от Нийл идеята, може би се чувствате мъничко тъпо, бързам да ви убедя, че всъщност колекцията не е никак лоша, доста различна е, разнообразна, и, ами, по-скоро си заслужава.

Сюжетите са от всякакъв тип и род, но винаги леко обикалящи около темата за чудовищата, къде познати, къде – абсурдно появили се отнякъде с неясни цели, но някак винаги гладни и кисели на човешката раса. Дали ще е месоядно петно, изникнало изключително неуместно в гостната на саможив английски благородник, или грифон с безупречни обноски и огромно желание за просвещение на масите, а може и хаитянска хамадриада, помагаща на една жена да се осъзнае като такава в онези тъмни години на срама и неясните желания, разкъсващи подрастващата мини богиня – краят ще е малко неочакван, но не и съвсем непредвидим, вземайки предвид броя на зъбите на квадратен сантиментър у странните създания на въображението и мрака.

Чудовища има от всяка форма и размер, понякога зли френски велосипеди и агресивни закачалки, друг път – съшита фигурка от частици мъртва кожа на отдавна забравени животни, но най-често е нещо, което ни дебне в огледалото – като прелестната лейди Смърт, чиято позиция е отворена само за хора с кухи сърца, или змийските божества, търсещи своя човешки дан насред усойни места, и дори понякога фениксите – символи на цели скрити цивилизации, попаднали под угрозата да бъдат буквално изконсумирани от нашето си надземно отборче човешки малоумници с пари.

Неестествените твари се допълват и от любезни влюбени върколаци; хладнокръвни магьосници, успяващи да предизвикат божествените пантеони в няколко свята едновременно; древни демони, прехранващи се с каквото изпадне из тучните английски поля; паралелни измерения на постоянно променяща се реалност, под звуците на смеха на странния папатукан; сиви мъже търсещи цветни души, за да придобият шарен живот; галактически ловци на изчезнали животни, открили не просто измрели, ами несъществуващи такива; свръхразумни ята от оси, можещи да затрият и нашия свят, ако им се даде малко повечко време; и зверове с размери, твърде трудни за преодоляване от неизрастналите в техните сенки.

В такава компания приключенията и странностите просто извират от всяка страница, понякога забавни, понякога – натъжаващи, но обичайно стряскащи и създаващи нови източници на писъци, или поне някой и друг тягостен кошмар, обливащ в ледена пот и оставащ да гнети и през будната част на деня, скрит в джобче от подсъзнание. Не е Геймън, не е, но е нещо, което той би чел с удоволствие, и тук идва моментът на искрената фенщина – до каква степен ви се влиза в обувките на любимия автор, и можете ли да го видите през очите на събрата читател, споделящ своите предпочитани текстове почти на равна нога.  И точно тук решението за успеваемостта на експеримента в ръцете ви е лично.

Обаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.

Човекът фантом

Гастон Льору

Цикълът от елегантни нощни четива на една преждевременно заспала вечен читателски сън серия, завършва с Човекът фантом на майстора на свръхестествените криминални истории Гастон Льору – ако някъде си намерите сборника му Златната секира – не го пропускайте в никакъв случай, особено ако сте от ценителите на плашещите истории със щипка европейска класическа елегантност. Има нещо във Франция, далеч по-изящно, но и много по-извратено в крайностите на причиняването на болка и смърт, и последствията от това, отколкото в която и да е друга страна, и Льору не е изключение от правилото за болните французки умове. Но не, не се плашете, не е нито Сад, нито Аполинер, просто история за добрите стари емоционални убийци с изобретателност, пресметливост, и за съжаление –  с доста активна съвест.

Историята е кратка, но до последния ред ви оставя в несигурно поле, където трябва да решите дали четете роман за отмъстителни призраци и зловещи привидения, или сериозна криминална история с такава развръзка, която просто пищи за Холмс и Уотсън, като единствените достатъчно здравомислещи анализатори, които биха могли да разплетат една ситуация, елиминирайки безмилостно невъзможното, което ще откриете, че за вас ще е немислимо. Средно буржоазна семейна двойка с амбиции се оказва в положението на господари на прекрасно имение и богата компания за нови, за времето си, технологии. За съжаление причината за неочакваното богатство е мистериозно изчезнал брат, който започва да се появява като доста класически призрак, със все веригите, виенето и лошото отношение към живите си роднини. Въпросът е – имало ли е престъпление въобще, злите духове истински ли са или са част от внимателно планирано отмъщение, и може ли да се вдигне съвсем нормално по строго научен път мъртвец от гроба без последствия.

Времето на тази история е едно от най-благодатните за комбинация между променящи живота технически открития и ширещо се душевно мракобесие и крайно суеверие; електричество и масички за викане на духове; прогрес на тялото и регрес на душата, търсеща успокоение, че престъпва твърде много божествени закони, свързани с ползване на всемирното познание. Героите са си типичните за своя момент, а и за настоящия като се замисли човек – готови на крайности и жертви за едното материално добро, привидно правено в името на децата, но хайде да си го признаем – голямата къща, хубавата кола и безлимитната сметка при търговците – едновремешният вариант на кредитните карти – са си най-важни във всяка столетие, питайте който щете, от прабабите до пеленачетата в количките, меркантилността не е от вчера.

Дали труповете могат да стават от гробовете си и да дрънкат под прозорците с веригите, привързващи ги към отвъдното, пищящи за справедливост и разплата, или всичко е твърде сериозна психологическа игра, целяща наистина да накаже виновните, като ги принуди да изгубят я разсъдък, я да посегнат върху собствения си живот – няма да ви разкрия финала, който наистина ще придърпа не едно и две ченета към майката земя с абсолютната си логичност и естественост, донесла толкова абсурдни нещастия и откровен хаос в мислите сред елитното френско общество. Майсторско хващане за гърлото, с фантастичен туист и почти добър финал, с някои лесни за пренебрегване за изключения.  А вие не пренебрегвайте Льору.

 

Нахема

Вера Крижановска – Рочестър

Третата част от среднощните четива за смели читатели е доста специфична представителка на гилти плежъра, съчетаваща романтичния чик-флик в стил сестрите Бронте пият чай с Джейн Остин, и метафизичната мистика, упоена от тамяна на религията и сярата на прегрешението. Въобще, ако като малки не сте се опитвали поне една година да го играете дарк уика заради някой от противоположния, или същия, естествено, пол, нещата на Вера Крижановска-Рочестър ще ви докарат силни позивни да отдадете чест на белия порцеланов трон откъм погрешната страна на обработващата хранителни вещества система. Аз, сещате се, съм си келява вещица от малка, и съм си продала душата на който там е имал инвестиционен интерес в нея още на 15, та езотериката нито ми е чужда, нито ми е диуретично действаща.

Романчето е всъщност рицарска история от тъмните векове, когато разни симпатяги с черни рокли са обичали да си устройват неделно барбекю с красиви девойки, които вместо да им носят бирички на всеки четвърт час, всъщност представляват бонфилето, царевицата и грилованите зеленчуци наведнъж. Във времена, когато ако не пуснеш на правилния човек, или му пуснеш, ама съвсем не добре настроената му жена вземе, че се разкиселее, и те обвини, че си погледната кравата накриво в събота, и същата (кравата, не жената) е започнала да дава маскарпоне в неделя, основната ти съдба ще е едни леко объркани хора да те разтягат на дибите или да те пожигосват с вяли призиви да се отречеш от лукавия, и много често стават грешки, та не съм сигурна, че горките безкористни християни са си сготвили и един вещерски бифтек.

И в конкретния случай едно бедно, но естествено много красиво девойче, привлича вниманието на доста свестен момък, имащ изключителния недостатък да е много богат и още по-ужасната съдба да има много жива и много амбициозна майка, използваща нашироко почина за вменяване на вина, както и една от най-върлите му обожателки да е разглезена богата пикла, дето не приема отговор не. Та, богатата фаворитка и властната матрона организират набърже едно мини процесче, и красавицата бива обвинена, че из утробата ѝ щъкат демонични гадове, или нещо от сорта, та съдбата е ясна – петък по обед на барбекюто. Но по ирония на съдбата в тъмницата, докато реди своите тъй безутешни и безсмислени молитви, се среща с истинска невеста на рогатия, и с един негов наместник, между другото доста симпатичен, начетен и общо взето готин тип. Но от Майстора и Маргарите насам ние си знаем, че Дяволът си подбира служителите внимателно, та забавни симпатяги да искаш из ордите му.

И нашето момиче в един момент изумително логично прави избора да не придобие добре препечена коричка и се превръща в това, в което е обвинена – огнената красота на порочността. Всъщност взема, че започва да се държи като героиня от Секса и града, и внася малко модерен промискуитет във времена, когато женският оргазъм е бил углавно престъпление от първа степен, като същевременно замисля доста креативно и зловещо отмъщение на всички, които от завист, злоба или просто мъжко малодушие за малко не я превръщат в изгоряла пуканка. Така се завихрят едни дяволски сборища (доколкото разбирам доста детайлно и достоверно описани), демонични статуи прелъстяват и омайват наоколо, а труповете на наистина черните по душа не закъсняват да завалят по улиците.

За съжаление доброто възпитание налага финал с все ангелските крилца и великодушното опрощение на чистите духом, намерили единението с идеала (каквито хора вече няма, не се и надявайте да видите), и почти всички намират утеха в смъртта и саможертвата на аз-а. Та, като изключим религиозните щуращини, всъщност Нахема е доста добро фентъзи за сблъсъка между черните и белите магове, с много сиви вълшебства, черни магии и бели чудеса на всяка крачка, които не разочароват, ако си падате по такъв вид поучителни приказки, дори и понякога да улавяте червения отблясък на the dark side в огледалото. Приятно и носталгично, но не за всеки.