Съкровище, пищови и южни морета

Калоян Захариев

Когато геймър с огромно чувство за хумор и безспорен талант в писането реши да направи история със съвременни престъпници, приключенци и почти митични съкровища от военни времена, получавате идеалната комбинация между Лара Крофт и Нейтън Дрейк на фона на далечен край в търсене на справедлива кауза, пред която който е фен на игрите с авантюристичен привкус не може да остане дори за секунда равнодушен. Така че – внимание, внимание – Калоян Захариев за малко оставя откачените истории за невероятните си тъмни магове и техните помощници (а.к.а Лазар и Григор), в които аз съм отчаяно влюбена и правеща очевидно малко безрезултатни ритуали да бъдат издадени с твърда корица и гланцирана хартия, и се впуска в международно пътешествие с Габи и Мартин, дето могат и са Лара и Нейтън, ама в по-млада версия и с български паспорти, но със същото внушително количество чуждоземни врагове, дето искат да им светят масълцето, щото нашите са им грабнали някое и друго съкровищенце с неизяснен произход и собственост току под носовете.

И ето ви на – идеалната рецепта за забавление под дъжд от куршуми, където трябва доста да се тича, скача, да се изземват разни чужди превозни средства и да се плюска здраво за възстановяване на здравето и кръвта. От време на време някой член на семейството и приятелите ни бива отвлечен, та се гмурваме в най-дълбокото, за да го спасим от вероятно сигурна смърт, носим праха на отдавна забравени тибетски лами (не симпатичното пухаво магаренце се има предвид, а плешивите човеченца в оранжеви чаршафи, да се знае), изравяме златния резерв на отдавна пропаднала латинска държава, връщаме на човечеството легендарна техника от втората световна, плюс още един куп поразии, и то забележете – без нито една реално дадена жертва, очевидно чрез доведеното до съвършенство умение за стелт, заблуда и ръкопашен бой без трайна увреда.

За мен това е изцяло положителния съвременен отговор на всички любими книги и филми на родителите ни, заменяйки вече твърде ретро безобидните детски игри със забавни резултати за малките летовници, ваканционно настроени или училищно заети хлапета, с много, много по-близко стоящите до предпочитанията и разбиранията на съвременните подрастващи, ако и да са леко компютърно симулирани, пътешествия и драматични обрати, за които ограничения в география и физика просто няма. Приключенията се случват, вълнуващи, динамични, държащи те винаги на нокти до малките часове. Сюжетът е наистина хем някак напълно реалистичен, хем с онази щипка невероятност, достъпна само на истинските авантюристи по душа, които са готови да захвърлят всичко близко и постигнато само и единствено в името на новото и непознатото, каквото и да е то. А героите са истински златни мини за нуждите на читателя, съчетание между идеалния приказлив приятел, пълен с безкрайно количество фантастични истории за всичко, и всеотдайния другар, който ще мине през огън и вода, за да те спаси в нужда. Страхотна книга за всяка възраст и характер, гарантирано удоволствие на всяко ниво на отваряемост на чакрите, или там в каквото вярвате, спагетените чудовища и те се броят.

Advertisements

Градът на скелетите

Анна Гюрова

Митпоетичният хорър за съжаление не е особено масово популярен поджанр, когато трябва да се сравни да речем с класическата рецепта за клоун в канализацията или откачен тип с маска, търчащ след група промискуитетни тийнейджъри в гората. Но е красивият начин за страхуване, онзи, който влиза в душата и спомените ти, и те кара да се чувстваш хем нищожен, хем някак възвишен пред стената от болезнена красота и убийственото изящество на смъртта, която неминуемо идва след сблъсъка със същества от съвсем друг порядък и мащаб на мислене. Ако трябва да сравня с някого Анна Гюрова ще трябва да е с Танит Ли, заради непредвидимите сюжети, странните хрумвания, безумните светове, оставящи читателите с отворени усти, и лекотата на изграждане на характери, които грабват мигновено, дори да не са съвсем положителни или напълно обяснени като мотивация. А ето и малко повече, но не и много повече, защото магията трудно се обяснява, щом веднъж е облечена в думи и образ.

В земите омайни, някъде далеч, или може би никъде, където бихме могли да достигнем, живеят странни народи – с неестествени цветове, антиестествени умения, с повече от свръхестествени богове. Дали ще бъдат почти унищожени от личните си божества, превръщащи в лилии любимите жени, или от не по-малко зловещи нашественици, бързо изгорени от кръвта на местните семчици абсурден живот – небивалите племена някак преминават през воалите на историята, за да оставят своят завет на лишените от цветове и красота техни не-събратя по реалност. А именно – че онези май от небесата, които определят битието ни, дори изгонени, зазидани или променени, пак ще управляват бъднините ни, и много малко може да се направи срещу разполагаемата им вечност за отмъщение.

Необикновените сред нас са, но лесно можете да ги различите, макар и не с правилното тълкувание. Търсачи на загубени мечти, пазители на самостоятелното решение, откриватели на неограничената любов, разкриващи прозрачната истина, спасители на неумиращата творческа искра, създатели на електронна емпатия. Но и поробители на дивото въображение, унищожители на човешката есенция, принизители на креативността и използвачи на чудовищата във всеки от нас. Мистичните образи изгряват ярки в сенките, отправили виждащ поглед в тъмнината, разкъсващи дантеленото перденце между живи и мъртви. Понякога прекаляват в опитите си да събудят хората от блаженния сън на непоносимото щастие, друг път поднасят дара на живота и смъртта на следовниците си при твърде тежките условия за превъзходство, но най-вече търсят справедливост и обич там, където животът е запечатал всички стени към добротата от рождение.

Красотата на едно пътуване е спорно дали е в пътя или в достигнатата цел, но със скелетния град приключението е гарантирано красиво, объркващо и омайващо сетивата, до степен да бленувате завръщане в авторовата фантазия и да лелеете едно по-длъжко пътешествие към невъзможността на красотата, една за идеите, и друга в думите. Тръгнете по зелената пътека в леса, обградена от добродушно наклонили корони дръвета и в края ѝ ще ви очаква съкровището на истинското съновидение наяве. Чиста проба книжна магия.

Пенелопеида

Севда Костова

Тази книжка ме намери преди много години в градската библиотека в родния ми град, която бе единствения ми източник на книжни приключения поради едни или други причини. И ме впечатли силно, тъй като бях от онези странни хлапета, дето доброволно четяха не само Илиадата, ами и Енеидата, и Одисеята, и ги обожаваха до степен да стихоплетстват тихичко за розовопръстата зора. Тихичко, защото навсякъде и всякога книжното червейче не е най-доброто описание за искащ да се впише в средата подрастващ тийнейджър. Та, представете си ме мен, една тайна фенка на Одисей и компания, за което спомогна и мини сериала с Арманд Асанте, разбира се, попадам на един откровено женски роман – размисъл за истинската история на вярната Пенелопа и нейните десетилетия богоподобна вярност. И израствах със всяка страница, опознавайки женската природа и собствената си бъдеща съдба по-ясно, отколкото в днешно време прото – жените се образоват от посредствени сериали и плоткоумни списания и сайтове.

Защото Пенелопа не е монахиня – жертва на обстоятелствата, а дълбок характер, израснало грозно патенце с блестящ ум в един доминиращ мъжки свят, станала съпруга на „лошото“ момче с ум и мускули, и платила цената за това да бъде почти трофейна съпруга. Е, не е Елена, дето плаща триста пъти по-висок душевен дан за желанието си да бъде щастлива, но все пак и при Пенелопа има ценоразпис за задоволството на това да бъде самодържец – итакийска царица и късно разцъфнала и уверена в себе си жена, което нямаше как да се случи, ако Одисей не бе станал жертва на морските богове. Или на собственото си желание за разнообразие и пътешествия. Представете си вместо една епика с много божествени мъчения, просто историята на един любопитен мъж, преживял години война и търсещ лични забавления в непознати места и неопознати жени. Да, зарязва родина, дом, дете и съпруга, но какво от това, пред очарованието на новото винаги се губи тихата красота на старото. Остава една съпруга, принудена от младежкото си сърце и неосъзнати пориви да вярва във верността, за което помага и доста лимитирания ѝ и подреден живот, натежал от отговорности към всичко и всеки, освен към собственото ѝ аз. И започва личната история на Пенелопа – вярната, но и на Пенелопа – отхвърлената, Пенелопа – измамената, Пенелопа – съучастничката в убийство.

Помните великия момент със завърналият се остарял Одисей, успял най-накрая да пребори морета и зли вещици, копнеещи да бъдат в компанията му, и видял как тумба непознати хлапета пият и ядат всичко, което му е било отнето от десетилетия с намесата на злите олимпийски богове, което неминуемо довежда до справедлива сеч на натрапниците и възцаряване на добрия край. Ами ако Одисей се завръща, защото натежалата му и погрозняла снага, и пречупен дух вече са омръзнали на вечно красивите туземски богини, и те просто са го хвърлили в морето, от което са го спасили преди години, и му остава само дома, в който егоистично очаква да бъде приет винаги с отворени обятия. Ако натрапниците имат имена, и съдби, и лични отношения с Пенелопа, която е обикнала по малко всеки един от тях, дарил я със щастието да я забележи и да се преклони пред красотата и ума ѝ, и самата нея, която Одисей така бездушно и с лека ръка отхвърля щом веднъж я е покорил напълно. Ако справедливостта е озверяло убийство на невинни и невъоръжени само заради наранена мъжка гордост и его на застаряващ мъжкар. Тогава историята става толкова по-човешка, по-нисша, по-обикновена, и толкова много по-тъжна. И митът стана истина.

За мъжкото и женското със всичките им жалки недостатъци. За съюза на душите и телата, случил се в едни уж свободни времена, но всъщност по-затворени от всякога заради самия бит и обществено мнение, които ако си мислите, че са архаични и варварски – грешите, същите са все така валидни и обричащи хиляди съдби ежеденевно, защото знаете – така очакват хората, какво ще си кажат хората, да не разочароваме хората… Одисей накрая отново си тръгва, да знаете, и нищо не си е заслужавало да се жертва за хората. Никога не си заслужава. Питайте самотната почернена Пенелопа.

Невероятните приключения на…

Въпреки, че ще прозвучи ужасно тесногръдо клиширано – едно време какво време беше, не като сега, и детството му детство, и щуротиите му щуротии, и приключенията – приключения. Не знам кой е по-добрия вариант, но достатъчно малка съм била, за да не помня нищо лошо от онези години, и достатъчно възрастна съм сега, за да знам, че историята се пише от победителите, и че във всяко време има и губещи и изпаднали от колелото на живота, и печеливши и начело на стадото, защото има и овце, има и овчарски кучета, че и вълци, винаги е имало и ще има. Но ако нещо не се е променило от височината на един преход време, това са детските книги, където поучителността пак ми се губи, и остават само щуротиите в стил Джани Родари, които са забавни на всяка възраст. Та ето ви два примера за детска невероятност, която може би ще си припомните усмихнато, а може би сега ще се запознаете с тях, поради достъпността им в едно място, което всичко познаваме, но не признаваме в учтива компания.

Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето ще ви отведе в онези забавни ученически години, когато детската агресия се изчерпваше с малко въргаляне по земята, безсилни юмруци нахалост и много дърпане на плитки. Вероятно е имало и изключения, знам за малко такива, но общо взето най-добрите приятели ставаха такива след малко въргал, но не и от онзи зъл тип, който завършва в болница на легло, а най-много с някое и друго насинено око или охлузване. Мъжки работи. Момичетата не участвахме, освен като странични клакьорки  и Елена от Троя уонабита. И в тази книжка надникваме за малко в онова време на софийската средна класа, където горкият Пешо – средностатистическа момчетия, малко мързелив, малко глупав и малко неуслужлив, бива наказан свише с една много справедлива, но и доста отмъстителна и одарена със странно чувство за хумор братовчедка, която си пада и малко вещица. Всъщност много вещица, способна да преобръща целия свят с главата надолу, за да вдъхнови положителна промяна у братовчед си, и всички останали деца наоколо. Популистко и насилено? Може би, но и забавно, и кикотещо, и напомнящо на най-добрите таралежи без бодли, само че с много магия.

Още една магическа книжка е Невероятните приключения на Живко Ленивко и Билянка Разпилянка, където се пренасяме в морската столица Варна, и едно стандартно семейство с малко мързеливо момченце и малко разхвърляно момиченце, поотбили се от пътя на здравословната комунистическа младеж, както на някои им се иска да наричат всъщност доста по европейскиму възпитаните деца, минус глобализацията и международния достъп до познания. И при тези две морски хлапета долетява един вълшебник с мисия – да ги отведе далеч от страната, в която не са на своето място, и която иска да ги промени, за да намерят истинската идилия в светове, прегръщащи топло идеята за излежаване и безредие. Само че и най-красивите утопии по правило се оказват червиви ябълки, и прекалено многото щастие никога не е добра идея, та по силата на хиперболизацията и посочването с пръст на маргинални образи, някак децата намират по пътя на личната си логика, че това да почетеш вместо да поспиш, или да си прибереш чорапите в шкафа, вместо да ги завреш в някоя тенджера, може би е всъщност добра идея.

Сега, не казвам, че тези книжки са актуални, или вечни, или универсални за днешното общество, преяло с киноа, фалшива благотворителност и тъповат морал по гол задник, в който разни хора не виждат нищо лошо. Не твърдя и че едно време всичко е било цветя и рози, нито пък, че днес може да стане вчера – то и не трябва, даже съвсем е препоръчително да не става. Но за някои моменти на детска носталгия върши чудесна работа да заровиш нос в любимите детски забавни книжки с магии. По-добрият Потър? Просто по-различният и разбираем за едно поколение, родено в края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Коя е вашата летяща чиния към безоблачното и напудрено детство? За мен ще си остане завинаги едно летящо легло и две правещи магия момичешки плитки.

Крадецът на магия

Сара Приниъс

Ако си търсите поредица, която може да докосне както старите върли фенове на Хари Потър (от които не съм), така и почитателите на общо взето магическите истории (на които определено съм), а също и подрастващите, за които магията като такава тепърва ще вълнува умовете им, прекрачвайки границата между приказките за лека нощ и първите доброволно разгърнати и изядени с кориците книжки, то Крадецът на магия можеше да бъде вашето истинско топло откритие. Можеше, защото от една прелестна четирилогия на български макар и трудно можете да намерите само първите две, на третата е достъпна само корицата, а вероятно някъде там при преводача е и българския текст, а четвъртата е напълно непогледната от предполагаемо отказалите се от туй тъй доблестно, но и ужасно трудно и истински свято дело книгоиздаването, и то това на хубави и смислени книги. Следвайки което можем не просто да размахваме юмручета в безсилен гняв, а да вземем да го научим този английския, който уверявам ви покрай авантюрите ми с още четири негови иноземни събратя мога да заявя, че е просто елементарен. Така де, щом Доналд Тръмп го говори, можем и ние, нали?

Историята започва в странен град, почти идеално копие на викториански Лондон, от страната на копторите и чешмите с евтин джин. Едно хлапе, родено и оцеляващо някак на улицата, напук на всички биологични и свръхестествени опасности, се опитва да заработва по джипси начина, пребърквайки смело джобовете на възрастен господин с вид на доста кисел Дъмбълдор. Но вместо пет пенса намира огромен вълшебен камък, който почти го убива, но някак се отказва в последния момент, което позволява на белобрадият първи братовчед на Гандалф да разпознае някакви трошици магичен талант у малкото улично плъхче в човешка форма. И отваря за човешкия гризач вратите на обучението за магьосници, както и вратата на дома си, а в един момент и на сърцето си, за което в последствие се оказва, че има и повече от една причина, и нещата си отиват на местата поне до известна степен, ама това на финалната права.

Първата задача на всеки начинаещ в магията е да намери своя локус магикалис или призмата на магията си, а нашият крадец изважда „късмета“ това да е един от камъните на местната благородничка, живееща в хубавата част на алтер-Лондона, там където има течаща вода, вътрешна канализация и осветление, а хората не умират от настинка, зъбобол и кърлежи. Така наред със залягането над уроците на малкият ни разбойник му се налага да планира и доста сложна кражба, която естествено се усложнява допълнително от почти живия камък, настояващ да извършва магия и да бъде ползван като инструмент, а не като герданче. Приключенията едва започват, ще се включи и подземният свят, и източни магьосници, дракони, душеядни сенки, войнстващи духове, и много експлозии, както и невероятна теория за произхода на магията, която ще се хареса на всеки пленен от идеята за вълшебствата.

Алтернативна Англия с магия е винаги очарователен сетинг за невероятни приключения, и макар че по-скоро ми се случва да го свързвам с така любимия ми стиймпънк, тук класическата фантазия властва без конкуренция, и отнася читателите на пътешествие със симпатични, ако и малко на пръв поглед едноизмерни герои, оказали се с много тъмни тайни за криене някъде по пътя на оцеляването си. Привидно зъл магьосник, оказал се единствения разумен в тежки моменти, маг-чирак – бивш крадец, заемащ ролята на крайното спасение на града си, бияч със златно сърце и впечатляващи кулинарни способности, принцеса без глезотии и с много смелост в обученото си за владетел сърце – това са вашите нови книжни приятели, на които ще помогнете да преодолеят себе си и очакванията на другите към тях, ще изкарате от ролите им и ще им дадете свободата да бъдат това, за което сърцата им копнеят, а не имената определят. Прекрасен урок за всеки търсещ себе си насред ограниченията на света ни, независимо от възрастта.

Разкази от родината

Дмитрий Глуховски

Руската душа е нещо специално, едно такова – необятно, необяснимо, изключително нетрезвено и способно на чудеса от храброст, или от водка, според зависи от ситуацията и наличността, предполагам. Затова и руските автори са едни такива и те – специални хора, с особено чувство за хумор, много концентрирани в действителността си и пишещи изцяло в границите на разбиране на сънародниците си. Или поне така изглежда на един много повърхностен пръв поглед. Не мога да кажа, че съм русофил, но в никакъв случай не съм русофоб. За мен цялата тая работа с изборите на Путин е излишна, просто да го признават за цар и да да се свършва, и без това вероятно е извънземен и само се присмива над ограниченото човешко общество под негово командване, докато чака да го приберат от кораба-майка. Но междувременно Русия се е превърнала с особено гадно местенце за живеене, и то във всяко свое кътче дори и своя огромен мащаб, и напомня на една малко по-различна, но не особено по-приятна вариация на тръмповите щати, които не искам и с крайчеца на окото си да видя. Въобще да управляваш огромна страна е непосилна задача за когото  да е, с изключение може би на канадците, но там така или иначе има повече гори, мечки и сняг, отколкото хора, и предполагам е една идея по-лесно.

Та идеята ми за управлявана от извънземни Русия, като може би едно от най-лесните обяснения за тази откачена многолика нация с адамантиеви черни дробове и пословично прелошо чувство за елегантност (Слънчака, руснаци, рускини, бррр), се споделя и от другаря Глуховски, който намира ключа от бараката на извънземните, крадящи и смазващи под трипръста петичка като за последно братята руси. Така де, доста по-приемливо и някак примамливо звучи невъобразимата корупция да е план за събиране на средства за поправяне на счупени летящи чинии, Газпром да са ексклузивни партньори на Ада ЕООД, а Путин да опложда сестрите колхознички в сънищата им за повишаване на раждаемостта и преодоляване на биологичните ефекти на етиловия алкохол върху мъжките полови органи и сиви клетки. Къде-къде по-успокоително идва всяка църква да е совалка на предрешени като хора хитинести и пипалести промивачи на мозъци, водката да съдържа наноботи за свръх издръжливост на нищета и бедност, а силиконът да е вече в главите на партньорките – кукли, с които да може и да се води някакъв лек разговор за находищата на медна руда или предимствата на чернозема за развитие на хвойнови култури, докато задоволяват базисни нужди.

Не знам кое е по-зловещо: детайлно и обективно – безчувствено описаната действителност на най-близкия ни изток, скрита зад извънземни антенки и дяволски рогца, или суровото чувство за хумор, намиращо твърде добри обяснения и за най-голямата нередност, обезмисляща живота на милиони. Пред вас се е ширнала цяла обездушена нация, и то гигантска такава, пред която сме като жалки миньони, работещи в просто смешни мащаби и в краденето, и в методичното оскотяване и анихилиране на тези с по-малко късмет и повече съвест. Глуховски вкарва в картинката и бързичка война, и технологичен бунт с екселска таблица, и телевизионно не-предаване на първия конктакт с чужда цивилизация, и заразяването на цяла планета от един използван презерватив и бутилка водка, и още купчина абсурди, на които ще реагирате с едно смутено-усмихнато Руснаци! и многозначително поклащане на глава. Защото пред някои неща винаги ще се чувстваме малки, и ако САЩ са достатъчно далече, за да се присмиваме с пълен глас на нечие русо кече и ярко оранжева кожа, то на другаря с вледеняващ поглед, обещаващ на целия свят един изпълнен със звънливо пищене Гулаг, някак не върви да му размахваме юмрук в лицето. Зад гърба може, ама тихичко, бързо и в ъгъла. Руснаците си имат извънземен цар, все пак, кой като тях. Питайте товариш Глуховски, той знае как ще свърши тази история, някъде там в метрото…

Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.