Софийски магьосници – в сърцето на Странджа

Мартин Колев

Втората част на любимата шайка родни ексменове е факт и вършее фенове като усмихнат жътвар с качулка насред чумна епидемия. Ако сте харесали първата част обаче, най-вече заради относителната си завършеност, която подлежи, ама не изисква продължение, тук ще усетите малко задлъжнялостта на историята към мащаб и дълбок смисъл. Което може и да е добре за всички фенове, които искат още от същото, и колкото повече толкова повече. Но за мен малко беше разочароващо, защото някак така ми се искаше да имаме автор на самостоятелен принцип, а не поредната н-томна епика. Ама каквото такова, пак е добре.

В тази част от софийското пътешествие из мистичните пластове на столицата ни ще разкрием тайните на градската библиотека и книгите – светове, една от които се явява и портал към пипнато измерение, ситуирано в далечна братовчедка на тъжната Странджа, с всите караконджули, кукери, самодиви и нестинари. Вещици ще водят закъснели битки, странни субекти ще се пресягат през време – пространството, и ще се загатне за големото зловещо зло злобюлско, което си кеси там някъде в мрака жадно за кръв и власт. Или нещо такова, повече – в следващата книга, или поредица – материал и идеи да искаш.

Забавление без съмнение, с модерен фолклор, поносима доза патриотичен заряд и интересно заиграване с митовете на дедите ни, без да се влиза в досадни подробности, които да разбунят духовете на някой педантичен любител – историк или археолог. Като типична средна книга – или поне междинка във вероятна епопея, някои неща няма да ви стигнат, други – може и да ви дойдат в повече, но не мога да отрека, че е впечатляваща подготовка за наистина вълнуващ финал – или развитие във възход, според творческите планове и възможности. Пък и за София ми е винаги някак топло да чета, особено упражнения върху идеята, че освен грозни ремонти и задръствания, зад поовехтелите красиви фасади може да се крият и неподозирани тайни и мистерии. Ако и вие сте от моята порода – не спирайте да следите Мартин Колев, заслужава си.

Advertisements

Сребърна приказка

Наоми Новик

Втората история от красивата псевдо-славянска епопея на Наоми Новик ни отвежда в далечната братовчедка на Литва, където зимата е най-огромното зло за земята, но все пак съвсем мъничко по-непоносимо от евреите – лихвари, защото таз искрена ненавист към потомците на обетованата земя е толкова универсална, че е попила дори във фентъзийните реалмии. Ако в Изтръгнати от корен се заигравахме с Красавицата и звяра и някое и друго предание за странните обитатели на горите – дриади и самодиви, тук се посвещаваме на Румпелщилтсхен, Снежната кралица и дълбоката славянска митология на огнени демони и ледени елфи. Среброто е в небето, в земята, в сърцата на хората, и по-добра и по-тъжна приказка не можете да получите от една сребърна такава.

Женските образи са в основата на всичко – онези силни, непримирими девойки, който въпреки битовите си ограничения, възпитанието или чисто и просто произхода и кръвта си, се осмеляват да се възправят в някакъв вид силно отчаян феминизъм, биващ истински само когато нещата опрат до избора на живот или смърт. Дъщеря на твърде добри еврейски лихвари, принцеса с половин ледена кръв, но със съвсем топло и тъжно сърце, и селско девойче от семейство пълно с насилие от нищета – три образа нямащи нищо общо помежду си, освен една единствена мечта – да са някак щастливи. Историята непрекъснато прескача през гледните точки на всяка една от тях, плюс още няколко на вторични образи, нужни за атмосферата на твърде добре подреденото отчаяние на неоспоримия ред. Да, понякога изморява, но по онзи напрегнат начин, с който треперим над благосъстоянието на всеки наш любим герой, дето упорито се опитва да се завре възможно най-дълбоко до ушите в проблеми, от които измъкване жив вероятно няма.

Отново е много силна романтичната нишка, както и идеята, че хората, или да поне човекоподобните ни съседи по реалност, могат да се променят, когато срещнат постоянно, ако и напълно незаслужено добро отношение. Красотата на думите рисува ледени картини и огнени гротески, битови скици и кошмарни наброски, сред които изпъкват недостатъците и греховете почти обезсърчаващо, но сред истината винаги е някак лесно да избуят искрени чувства. Подобни текстове за мен винаги имат някакво вътрешно озвучаване с драматична балетна музика – може би нещо като Лешникотрошачката среща Лебедово езеро, с целия страх, отчаяние и преклонение дори пред унищожаващата красота. Наслаждение, това е моята дума – описание за историте на Наоми Новик, и за мен си заслужава всяка секунда отдаване на отвъдземната им магия. Коя ли ще е следващата приказна легенда, получила твърде човешко лице?

 

Фалшивата брада на Дядо Коледа

Тери Пратчет

Третата пъстроцветна колекция от истории на дядо Пратчет от Прозорец е все така безумно забавна и отморяваща сетивата, завиваща стреса да поспи под камък и рисуваща усмивки и по най-сериозно умислените лица на възрастни и не чак толкова читатели по цял свят. Мда, вероятно е малко странно насред жегата на отминаващото лято да се четат коледни истории, но нали знаете – има дни, в които звукът на чуруликащи звънчета и идеята за купчина криещи чудни изненади кутии под елхата могат да направят чудеса за доброто настроение. Понякога си е нужно да се нарушават законите на сезонността и да четеш за джунгли и пустини, когато навън има шест метра сняг, или за весели шантави дядо Коледовци в дни, когато камъните навън започват да проявяват склонност към бързо топене.

Общителни снежни човеци, размножаващи се ветропококазателни петлета, крале, търчащи из преспите да спасяват непознати пътници, принцове с 12 дара за капризни принцеси, дядо Коледовци с проблеми със заетостта, но с добър пенсионен план, амбициозни ръгбисти, играещи най-жестоката и забавна игра на света, плюс още кой ли не ухапан от снежната муха на коледния дух и усмивка под имела. Шантавите илюстрации, твърдите корици и откачените шрифтове правят от добрите истории една очарователна колекция от приказности за замечтаните почитатели на Пратчет, която е идеалния подарък за всички любими същества, начело със самите вас. Едно – две четения под осъдителния поглед на разни бастунести сухари в метрото, на плажа или на някоя опашка ще ви направят деня, обещавам. За чичо Тери, който се залива от смях някъде там в небесата…

Преследвачите на стъбла

Кирстен Уайт

Според моето скромно мнение първата среща на българските читатели с Кирстен Уайт можеше и да е малко по-забавна. Е, не казвам, че епиката за родата на Дракула в алтернативна история не звучи доста привлекателно, но какво ще кажете за пратчетовска каша от класически приказки, наводнени с ята от зомбита, вампири, върколаци и всякаква всеядна гад, разказана с много словесни каламбури, игри на думи и граматически шегички, от които по-нърдски едва ли ще намерите някъде?

Каква е тази история, в която Пепеляшка е войнстващ пироман, Чаровният принц е един за всички, но не всички са за него, Снежанка е очарователен бебе – вампир, Джил е ловец на свръхестествена гадория, а Джак, освен че се катери по бобени стъбла да тормози горките великани, прави грахова супа, ама с пикня, създаваща зомбита, и обучаваща англоговорящите деца за важността на добрата грамотност? Ако злата кралица или мащеха или майка са един и същий човек, и то всъщност доста добродушен и опитващ да спаси света от самия него; ако се зомбифицира куцо и сакато, включае добрата стара червена шапчица, рязко развиваща особен вкус към вълчи мозъци, а разни принцеси лежат върху легла с различно количество грахови зърна, ама от преработен жълтеникъв вид с аромат на ацетон, как се очаква да се оцелява по правилата на поне стотина фентъзийни вселени в едно?

Смешно с леко грубиянски привкус, страшно по безумен начин и изненадващо с откачените си обрати, излезли от брутален ум, пълен с дебилни шегички и сякаш много лични причини да се пречукат по милион забавни начини всички светли и добри приказни герои. Ако сте им набрали много на цялото царство от класически приказки от съзиданието до днес – хвърлете едно око на тази смехотворна бърканица от чудатости, и няма да съжалявате за новия поглед към детството си, който въоръжен с цинизъм и здрав разум украсява нещата в доста по-различни краски. Аз пък ще се позамисля над упражненията в стил екзотичен Дракула на Кирстен, ако има и поне трошичка от това зловещо чувство за хумор – усещам, че ще се разберем.

Агенция Барнет и сие

Морис Льоблан

Ако някъде в годините на съзряването си и опознаването на литературните светли образи, по които всяко нърдско девойче е точило лиги насън, сте открили значението на името Арсен Люпен, и оттогава все търсите в тълпата очарователни красавци с нечовешки интелект, пакостлив морал и склонност към бързо забогатяване – то този роман в разкази на великия Морис Льоблан ще ви дойде като Коледа насред всеки друг месец в годината. Защото това е история за Люпен, от онзи период в живота му, когато замислянето на сложни престъпления отстъпва на любопитството му какво и как правят неговите колеги от широкия престъпен свят, и се преобразява в мистериозния британски детектив Джим Барнет, известен с това, че винаги работи безплатно, но винаги излиза впечатляващо забогатял от всеки случай, с който се заеме. Хитро, а?

Насред великолепната аристократична хладина на вечния Париж се разиграват обичайни сценарии на измами, изневери, убийства и обири, така характерни за упадъчната усмивка на красивия си дом. Неверни съпруги биват креативно наказани от умиращите си, излъгани благоверни; буйни младежи, търсещи съкровища намират смъртта си от мистериозна божия намеса; скъпи акции изчезват под носа на приносителите им в напълно затворени сгради; църковни реликви биват нагло откраднати от зловещи гробищни създания; изобличаващи писма от палави крале сменят насилствено собствениците си сред локви от кръв; съмнителна игра на комар завършва с повече извършители на престъпления отколкото жертви; ловък мошеник-преобразител демонстрира почти магическите си способности да опразва цели жилища от имущества, а едно отвличане и убийство се оказва далеч по-тъжна семейна история, отколкото първоначалния вариант на необмислено насилие и ревност. И в центъра на всичко това си представете горкия Люпен, раздвояващ вниманието си между усилията си да се обогати, да разреши гениално престъпление и да свали поредната красива французойка. Какво повече ви трябва, освен пакет с пуканки и няколко спокойни часа?

С огромно, ако и доста черно чувство за хумор, Льоблан води своето най-любимо книжно дете на поредното вълнуващо приключение из най-тъмните парижки потайности, пълни с какви ли не мижитурки и отрепки, но поне интелигентни такива, които поставят на истински непреодолимо изпитание цялата полиция, но не и добрия стар Арсен. Ако има нещо като Ханибал Лектър на крадците, то това разбира се ще е господин Люпен, и ако ви трябва малко скъпичко в крайна сметка, но безкрайно ефективно разрешаване на някое смущаващо престъпление – то оглеждайте се за Барнет и сие. Ще платите сметката, само ако вашите прегрешения са по-големи даже от тези, които се разследват, защото ненаказано зло, като във всяка добра приказка, тука не се оставя. Френско – интелигентно, френско – забавно, френско – изящно, френско – жестоко. Въобще, френско.

Сенки над Бейкър стрийт

Какво би се случило, ако пипалестият свят на космически страх и необясними писъци в тъмнината на Лъвкрафт се срещне с желязната логика и изпреварващото с космическа скорост умствено господство над масите на Холмс? Ами някак елементарно лесно се завихрят тъмни сенки над скромната обител на Бейкър стрийт 221, и от ъглите изпълзяват немъртви и неживи, плюс няколко определено вечни и доволно количество твърде дълго дишали призраци на хора и не съвсем, за които престъпленията, свързани с някоя и друга локва от кръв и черва като последствия, са нещо толкова нормално, колкото изконния чай в пет часа. Кръгът Лъвкрафт среща кръга Дойл, и резултатът е нещо, което би харесало еднакво на любителите на класическия елегантен хорър на усещанията и думите, както и на почитателите на заплетените мистерии, този път леко пристъпили ръба на невъзможното, а разрешаването им зависи само и единствено от острата стомана на ума и адамантното хладнокръвие пред лицето на гарантирано болезнената смърт, собственост на превеликия господин Шерлок.

Менители на лица ще използват Лондон за собствен месарски цех; странен култ ще строи многоизмерни стаи в старите провинциални имения, прогизнали от стара кръв и стари демони, а мъртви ще се възкресят за подобие на живот, отворили вратите към селения на сила и смърт. Некрономикон в ръцете на Мориарти може би е само една идея по-лошо от Некрономикон в ръцете на Холмс; пазителка на вратите към древните ще събуди интереса на най-великия ум за пръв път след Жената насам, а създателите на трупове понякога ще търсят закрилата на пазителите на реда, щом от другата страна ги чакат повече от неземни създания. Съмнителни фигурки ще разпространяват или унищожителна проказа, или нова еволюционна вълна; следите от истинската история лесно могат да бъдат покрити с достатъчно плътен слой от разложение, а мечтите за съвършенство са най-жизнеспособни щом призраци и демони са по петите ти.

Най-мрачните тайни на сътворението чакат, както в забравените пясъци на пустините, населени от саможиви тайнствени племена, така и в телата на невинни девици, загниващи без смърт в лондонските предградия на бедните и обречените. Духовете на древните прескачат из телата на уж избрани, а всъщност измамени в жаждата си за вечност души; портали се отварят с технологии, твърде напреднали за нас, твърде забравени за онези, другите, а под краката ни се възражда цяла една забравена цивилизация от дънуички ужаси, напълно готови да измамят окото достатъчно, че да се впуснат безнаказано в кървав танц насред Лондонското сити. А Холмс и Уотсън се възправят смело във въртопа от космически ужас и вдишан писък, и някак успяват въпреки всички дадености на вселената да извоюват още една незначителна победа над еманацията на злото.

Една от онези комбинации на идеи и умове, пред които можем само с благоговение да сведем чела и да впрегнем силите на всемогъщий чичко Гугъл за още подобни противоестествени, но впечатляващи съединения на сюжети и светове, чиято колизия ражда чудеса, ако и да са малко пипалести и злонравни. Холмс прегръща Лъвкрафт, Мориарти – Ктхулу, а за Уотсън остава някой и друг Йог – Содот, и сред тази любов – омраза се въздигат кошмари за цял живот. Прелест, казвам ви, прелест читателска, мътнородна и тъмнофентъзийна. Обожание е слаба дума.

Принцеса Сиси

Габи Шустер

Какво ви изниква първо в ума при споменаване на Австрия? Вероятно нещо за Хитлер, Шварценегер, а може би и за топките на Моцарт – бонбоните с гадния марципан, не другото. Но не и за Сиси, символът на чистота и красота на Австро – Унгарската империя, за чието национално значение е трудно да бъде намерен аналог, освен може би култа към Виктория, Даяна или Грейс Кели, с които приликите ги има в най-тъжните им моменти. Всяко момиченце си мечтае да стане принцеса, да бъде харесана от някой красавец с кралски произход и топли очи, с когото да бъдат щастливи до края на живота си, тънещи в ситост и богатство. Но той, животът, някак не харесва хубавите сценарии за слънце без буря, и си иска заплащането за всяка една усмивка. И една малка Сиси ще плати цената.

Принцеса Сиси е дъщеря на баварски благородници, не особено високо в местната йерархия, ако и майка ѝ да е сестра на властващата императрица – орлица с желязни ръкавици и нещо особено зло в погледа. Селско имение без разкош, купчина деца раждани на конвейр, защото трябва, нещастни родители, събрани по принуда, за да се обединят фамилии и пари – не особено романтично начало за една принцеса, но все пак тя, романтиката, тъй обича да вирее, където не я очакваш. И избуява в тялото на едно полу-диваче с необикновена красота, което предпочита да язди коне, да гледа животни и да си играе с простолюдието, вместо да се възпитава за благородна дама. Сиси има възможността да бъде дете, докато малко по-голямата ѝ сестра трябва да стане жена поне ментално, за да е готова за разплод в някое богато и важно семейство. Само че нещата се объркват поради класическо дебелоочие, което не вижда как една 15-годишна буйна кобилка може да хване окото повече от 19-годишна обучена снежна кралица, особено ако този който гледа е разглезен двайсетина годишен император – убавец, на когото не пречи да се зажени за първа братовчедка щом нещо в гащите му го нашепва. И така, по силата на напълно естествен нагон плюс малко педофилски наклонности и практически неоспорима власт, Сиси става съпруга и майка преди да достигне дори 17.

Не ви ли е романтична приказката? Те, приказките, винаги имат този грозен навик навреш ли ги в реалността, да се превръщат в леки хорър истории от ежедневен вид. Макар и първата книга от тази поредица, единствено намерима на български, да се счита за детска според една поредица 12 романа за момичета, и въпреки че трилогията с Роми Шнайдер в Австрия е нещо като Сам вкъщи по Коледа – абсолютно задължителна за въртенето на земната ос телевизионна евтаназия за ума, историята на Сиси е трагична и безкрайно натъжаваща всяка мечтателка на красивите рокли и кралското име. Едно дете бива прелъстено от неособено способен хубавец, абсолютно мамино синче, освен когато става въпрос за тънката част; принудено e да ражда деца, които не му се позволява да гледа; да следва излишно тежки протоколи и правила, да потъпква себе си и мечтите си за чуждото добро и спокойствие, и това трябва да е романтична история от приказен вид. Истината с много тънък захарен слой, който твърде лесно загорчава – това е Габи Шустер, и не, не е подходяща за четене преди лягане от романтични сърца. Нататък става още по-пошло достоверно, гарантирам ви, историята задължава.