Бащите на ужаса

Лъвкрафт, Дънсейни и Ходжсън

За страха е написано много, изговорено много, изкрещяно много. Понякога резултатът е добър, друг път посредствен, трети – меко казано жалък. Но в началото, ако не на времето, то поне на съвременната литература на ужаса, наизлязла от кошмари и тъмни желания, за страха се е говорело с уважение, преклонение и примирение пред съдбата да бъдем само миниатюрни пионки в игра на гениални, но лишени дори от дъх емпатия космически същества. Лъвкрафт, Дънсейни, Ходжсън – три имена, вероятно разтърсили цялото читателско войнство на образования свят преди повече от век с идеите си за апокалипсис, дебнещ зад ъгъла и неподбиращ според греховете, а вероятно според вкуса на плътта. Защото хората са плячка, и само собственото ни високомерие пречи да погледнем нагоре и да съзрем по-високото стъпало в хранителната верига.

За Лъвкрафт е говорено многократно, защото ако има връх на планината на страха и лудостта, то той е неговия безспорен господар. Красив стил, готически, но поетичен, леко архаичен, смущаващ и внушаващ страх не просто в душата, а някак в костите, карайки те да усещаш студ от всяка клетка на тялото си и да надничаш със свита душа през прозореца, вперил очи към небето и търсещ признаци за неизбежното пришествие на Ктхулу и компания.

Лорд Дънсейни досега не е бил издаван на български, и макар че аз бих предпочела неговите приказки на макабреното, създаващи атмосфера наприлична на истинските истории на Грим, но ако е възможно – дори хиляди пъти по-безпощадни, то Боговете на Пегана би ви дала добра представа за стила му и грандоманските идеи, понякога трудни за възприемане, но изключително впечатляващи за всеки търсач на различното.  Една цяла нова религия се възправя пред вас, отричайки всички останали, унищожавайки всякакви други божества, пророци и възможности, като в началото е спящия бог, чието събуждане ще значи край на вселената, а властта е в ръцете на същества отегчени и склонни към усмъртяване на кратковременните жители на планетата ни. Всичко се върти най-вече около смъртта, болката и забраната откъм познание за истинските правила на света, а цивилизацията, търпяща игрите на Пеганските богове бавно върви към заход и забрава. Като дессетки други, за които дори споменът не е успял да се превърне в приказка.

Ходжсън приема ролята на разказвач зад кадър чрез разкриването на таен дневник на същество видяло не просто последните мигове на планетата ни, а може би и края на самото време, по силата на тъжно проклятие, или лудост, или пророчество, случило се само зад затворените клепки на един избран от неведомото ум. Една самотна къща се оказва портал или по-скоро ограда, пазеща реалността ни от истинските господари на началото и края. Нейни обитатели са възрастен особняк и смутената му, но някак отказваща да играе игрите на боговете сестра, и вярното им до абсурдност куче. Тази малка групичка трябва да се пребори с орди свинехора, излизащи на пълчища като морлоци от ядрото на земята, надвиснали във вечен сън божества от всички изкуствено заровени вери, и цялото време, биещо се по най-мръсния начин с правилата на неговото протичане, като обрича телата на разпад, но не и преди да им е показало измеренията на тяхното нищожество в сравнение с всичко останало и непознато. Наприличва съмнително много на най-голямото наказание в света на Адамс – да се възправиш в ролята си на прашинка пред истинските измерения на Космоса.  Дали ще успеят, питате? Кой досега е победил времето?

Трима автори от един калибър, но с различен стил, различни страхове, различни начини да ни накарат да изгубим всяка трошица надежда пред портите на космическия ад. Изключително елегантно мъчение за мира на душата, изящно тормозене на ума в нощта и възпитано убиване на спокойния, праведен сън. Само за смелите, но не и безразсъдните.

Реклами

Симфония на мъртвите

Сибин Майналовски

Един сборник на яростта, на гнева, на болката. Една колекция от предсмъртни викове, от разочаровани ръце, вдигащи безброй хладни оръжия срещу обектите на личната им омраза, от разкривени лица, потънали в удоволствието от чуждата анихилация. Песен на злото, на липсата на прошка, на леденото отмъщение. В този свят не може да се оцелее, наказанията са твърде бързо застигащи за престъпления, произтичащи от елементарната човешка природа – сребролюбие, безсърдечие, тесногръдие. Не мога да отрека, че на много места гневът на Сибин е така нарения saint anger – оправдан, логичен, чак дори разумен. Жертвите са си го търсили и намерили, като специфичният му подбор на трупове е повече от смущаващ, но някак заслужен. Един герой сякаш, живеещ десетки животи, прецакван по близки начини, търси различни изходи, които някак случайно са винаги подгизнали от кръв. Духът на Ханибал? Не, по-скоро Хелрейзър.

Историите са смущаващи, и гнуснички, и плашещи. Слашъри, и садистични етюди, и тих ужас на очакваното и недоизказаното – страхът живее навсякъде еднакво удобно и смъртоносно. Неверни съпруги, класически тъщи вещици, отрочета от ада, случайни жертви с неслучайни прегрешения, извънземни отмъстители по случайност, огорчени мъже, преминали границата на хладнокръвието, чудовища от човешки и не съвсем вид – героите са събрани с причина, и мотив, и подобаващ край на мъките им. Не винаги, може би, ще ги разберете и подкрепите, но нещо, някъде във вас ще потрепне, напомняйки за някой и друг черен кошмар, или още по-лошо – мрачен блян за нечий край на съществувание, което пречи на това да поемете въздух с пълни гърди и да загребете от живота с цели шепи, вместо да се свивате, за да угодите на недостойните. Социален елемент с маркетингова цел? Не, по-скоро искрено откровение.

Сибин ще се хареса на всеки себеуважаващ се хоръролог и хоръролюбец в тая държава дори с екстремността и безпардонността към собствените си герои. Може да ви дойде в повече на моменти, да получите някой и друг позив да изпразните течности и твърдости от себе си, или да си инсталирате още шест ключалки и да се потулите под леглото с цяла колекция кухненски ножове. А ако сте от привидно нежния пол е възможно даже да преосмислите някои своите поведенчески грешки и да станете една идея по-добри партньорки, имайки винаги на ум идеята, че дори и най-безгръбначния мъж все пак може да ви разфасова ефективно и чисто като пиле, щом му дойде в повече естествената женска склонност към кучкареене. Заплаха или блян? Не, по-скоро приятелско предупреждение.

 

Рецепта за кошмари

Иван Атанасов

Ако си падате по особено кървави истории, в които сякаш Баркър и Леймън са си стиснали силно ръцете, и са се съгласили с особен блясък в очите да не оставят никой дишащ до последния ред на всеки разказ, щото този процес дишането бива общо взето доброволно отказан от набелязаните жертви, тъй като от един момент нататък агонията води до искрен суицид, то Рецептите за кошмари трябва да са вашето ново настолно четиво, което да хвърля тонове силно запалителен ужас в сънищата ви. Няма скромност, няма срам, няма ограничения за това, което може да се случи на всеки, независимо от пол, възраст или характер. Всички минават под ножа, ноктите, зъбите или каквото там е оборудването на последната инстанция в живота. И освен да се крещи много и начесто, друго май няма как да се предприеме като курс на действие. Спасение, противодействие, надежда? Забравете ги тия остарели неща.

Демони, покрили се дълбоко в кожата на обикновени хора, се превръщат в класически садисти, чудовища с хуманоиден вид, канибали, убийци, насилници, откаченяци от всякакъв род и порода, които най-вече спиране нямат. Освен, може би, когато в картинката се намесят и други демоноидни създания, намерили убежище в плът, и тогава не че няма допълнителни жертви от общото стадо неподозиращи средностатистически овце, съставляващо здравомислещото световно население. Понякога злите духове обладат цели места, придобили изведнъж твърде много душа, и то не с добри намерения, друг път просто дават дарове или поставят изисквания пред безволевите в отчаянието си хорица с едната цел да се забавляват с нещастието всечовешко. Но самите хора сме си достатъчно изроди с потенциал да се превърнем в масови касапи на всичко живо, че самият стимул, отприщващ реките от черна омраза и тотална липса на емпатия е просто формалност, и то много слаба такава. Грозното лице на човечеството е вече и доста страховито.

Страхотни разкази за страшното, безумното, откаченото, крайното, кървавото, недишащото, мъртвото, отказващото да умре, искащото да убива. Колекция от писъци, каталог на предсмъртни хрипове, селекция от всички възможни краища на съществуванието, особено онези, вървящи с богато количество претоварваща сетивата болка. На ваш риск пристъпете в обителта на неограничените възможности за преждевременен финал на живота. Пък ако оцелеете – разказвайте.

Стъклените книги на крадците на сънища

Гордън Далкуист

Вероятността да сте пропуснали тази книга е огромна, най-вече заради една – единствена дума в описанието ѝ – букли. Да, букли, като натруфени къдрици в стил преяла гъсеница минала през свредел. И ще сте се лишили от началото на една изключително неортодоксална стиймпънк поредица с много приключения, рядко добре изградени главни герои – и добри, и лоши, и един естетически шарен хаос от технология, митология и спиритизъм. Не, не е Хари Потър за възрастни. Мне, хич не е Шерлок Холмс среща Бъфи убийцата на вампири. Не е и 50 нюанса сиво, но този път стилно и загадъчно. По-скоро е една доста секси версия в гамата на приключенията на Адел Бланш – Сет, или както може би го знаете на български – Адел и проклятието на пирамидите на Люк Бесон, с  целувка от Опасни връзки и полъх от Специален доклад. Да, от онези кинематографичните книги е, които просто си плачат за кино версия или поне много добра приключенска игра, но интересното е, че е един от малкото случаи, в които това не ме дразни. Може би има нещо специално, мхм?

Да обясня накратко – представете си класическия фон на стиймпънка – алтернативна викториана, с кралицата – майка на народа и парата, като осново средство за технически прогрес. Една очарователна дама от британските осиновените територии – разбирай каквото са успели да заграбят английските завоеватели преди холандците и испанците по време на околосветското си пътешествие, напълно незаслужено набедена за оная с буклите, бива любезно зарязана от чаровния си годеник – изключително добра партия помежду другото, но вместо като всяка себеуважаваща се английска мома да седне да си избродира мъката в изящно ръкоделие, нашата Селесте Темпъл решата да го изиграе бабата на Лара Крофт, и да проследи бившото си гадже в опит да зърне заради коя я е заменил. Защото въпреки къдриците нашето момиче не е тъпо, даже никак, но е малко отегчена, лудичка и с пари, което ви е ясно, че няма да я докара до нищо хубаво. Или по-точно я закарва на бал в стил Широко затворени очи, където разни дами биват подлагани на странни експерименти, които подозрително приличат на усложнена терапия на женска хистерия, сещате се, хи-хи. И вместо да се почне една добрия оргия обаче, заваляват трупове, объркват се сложни процеси и кроежи, и девойката ни се изправя пред една добре подбрана шайка противници съвсем сама, но и съвсем самоуверена.

Приключението започва, и се вие из цяла Англия, в мини, имения, луксозни хотели, бивши затвори, министерства, тайни улици, бардаци – цялата викторианска прелест. Към буклестата Крофт се присъединяват неволно един азиатоподобен наемен убиец с екстравагантен вкус, стабилна ръка и малко скрупули – Кардинал Чан, и абсолютният ариец в смисъла отпреди Хитлер Абелард Свенсон – благовъзпитан военен лекар, част от кортежа на германско малко благородие с цел да пази меките части на същото от самия него, способен на нужното количество патриотична агресия. От другата страна са мистериозна графиня, която просто трябва да я изиграе Моника Белучи, хърватско – френски граф, нагли благородници, безмилостни военни и амбициозни курви, минали през специален процес на изтриване на всякакви морални задръжки от съзнанието, което ги прави едновременно лишени от всякаква сянка на емпатия, но и способни на чудеса от хладнокръвна храброст, съчетана с безкраен глад към власт и удоволствия. В центъра на заговора са стъклените книги – специална технология, способна да капсулира конкретни спомени по желание, която може както да изтрие и най-болезнените преживявания, така и да извади най-тъмните и смъртоносни тайни, поставяйки ги в услуга на някои от най-неподходящите хора. Точно толкова добро е, колкото звучи.

Не казвам, че книгата няма недостатъци, но по-скоро те са свързани със специалната настройка за четене, която трябва да имате. Красивият стил и наситено действие някак изискват постоянно четене, а не по малко преди лягане, при хранене или в метрото, иначе някак магията се губи и не може да се усети както трябва напрежението и драмата. Гледната точка се мени и леко застъпва исторята от гледните точки на тримата протагонисти, които все се разделят като във лош хорър филм, все са убедени, че другите са мъртви, но накрая все някак оцеляват и успяват да пропълзят напред като истински Брус Уилиси в което и да Умирай трудно по избор на читателя. Лошите са както оригинални и внушаващи идеята за абсолютното и напълно постижимо с ежедневни упражнения човешко зло, така и прекалено мнителни, несигурни и забиващи си ножове в гърба на всеки ъгъл. Което улеснява донякъде героите ни, но и обърква, ако не следите или не четете на цяло и наведнъж, или поне за дълги времеви отрязъци. Книгата е част от трилогия, но според доста читатели, освен ако не сте се влюбили отчаяно в тримата от викторианския запас, можете да спрете и до тук. Аз лично не мога да устоя на глождещото желание да разбера колко точно ще ги бият нашите, как ще ги газят, стрелят, ръгат, давят, душат, слагат в душегубки и инструменти за инквизиционни мъчения, и онези пак ще се измъкнат на припълзявания и прибежки. Такива са добрите герои, особено когато има намесен и стиймпънк. Да живее неумираемостта!

Затъмнение

Евгени Димов

Поредното отроче на колекция Дракус представя на вашето внимание малка колекция от пословично добрата подборка разкази на новото откритие Евгени Димов. Какво можете да очаквате, освен разбира се интересни истории, добре пипнати, различни такива? Почеркът на Евгени не е свързан с много кървища, но страх има, ужас също, ама някак по-прибрано и стегнато от обичайните слашър сюжети, които регулярният читател свързва с понятието хорър. Има върнати от оня свят тъмни сенки на необясними същества, вероятно единствените способни да направят стъпка назад след като някой се е погрижил да си заминат от нашия клет свят. Срещат се и дракони и войни, впити един в друг със силата на връзка, по-силна дори от сътворението; черни кладенци, приютили най-тежката магия на всички времена, изтъкана от искрената омраза на отхвърлената жена, а също и морски чудовища, по-страшни и от най-големия бял кит, както и следващи ги ловци, изгубили повече отколкото могат да понесат без да потърсят разплата.

Демони се спускат от небесата или изпълзяват от преизподнята, за да опитат грижливо подготвения им дан, с надежда, че няма да се стига до обичайния апокалипсис; великани с много ясно Ктхулу родословие дебнат на метър от нас, уж унесени в дрямка, но никога не пропускащи някоя и друга сочна душа и прилежащата ѝ плът за среднощна закуска, а вампири си седят удобно в джобче на време-пространството, примамвайки обилната си храна само с усмивка, пълна със зъби и обещания… Майките на всички паяци ще бъдат отмъстени, мъртви дриади ще поканят без право на отказ да им бъде задоволен новопридобития вкус, един поглед от бъдещия палач стига да схванеш какво те чака в най-кратко бъдеще, дето няма как да е малко кърваво, докато непознати ще прочистват обществото от средностатистически обекти, подвластни на зовът на бездната.

Колекция запомнящи се ситуации с надвиснал над живота бързо спускащ се мрак, от който добър изход може и да се надяваме да има, но там, където не виждаме края, малко твърде оптимистично ще дойде да си го представим, че е хубав. Добро начало, обещаващо много в бъдеще. Още едно гарантирано попадение.

Стъкленият трон

Сара Дж. Маас

Това, твърди се, е една от най-любимите поредици на подрастващите девойки, вероятно и младежи, абстинентни от отдавна умрялото магаре на Дж. К. Роулинг, която тя обаче продължава немилостиво да дои на всяко пълнолуние, и от временно прекъснатата Игра на тронове, до която има само няколко месеца, а ако пукне най-накрая злия брат на Дядо Коледа, може да видим и последните книги от Огън и лед в тоя живот. И има защо – силна главна героиня, шарен свят, неортодоксални събития, раси, идеи – въобще алтернативата, която всички фентъзилюбци са чакали. Или не?

Може би съм от пуристите, които считат, че фентъзито трябва да бъде издавано с великолепни, разкошни, шарени до повръщане корици, но учудващо серията на Сара Дж. Маас с доста естетските си бели оформления , акцентиращи върху главната героиня на серията, и нейното физическо и психическо превъплъщение с времето и събитията, се оказаха доста добро попадение, и срещу които не мога да кажа и една лоша дума. Но шарениите винаги ще са ми по- на сърце, не винете цветолюбната сврака в мен. Светът е наистина уникален, леко мистичен, прикрит и неясен, възстановяващ се от събития на ниво катаклизъм, отрязващ магията от цели части в нея, причинен от тайнствени сили с повече от неясни, но определено враждебни намерения. Амбициозни представители на всички раси претендират за парче от новопоявилата се баница на хаоса, като някои са естествено по-склонни към низости и мизерии от други. Даже елфите не са от класическия вид на вегани – хипстъри, живеещи в гората, а са вариация на върколаци с магически способности, и в повечето случаи са безупречни бойци – асасини. Какво повече да искаш? Мдааа… Има и проблем.

Проблемът се нарича главна героиня, и то най-вече сблъсъка между идеята за идеалната наемна убийца – очарователно зверче, обучено от невинно фърфалаче в изящни изкуства и смъртоносни техники, избила незнамсиколко хора, най-голямото страшилище от тая страна на слънцето; и вероятно желанието на авторката да я представи като добро момиче, девствено, любящо, отговорно към приятелите си, обичащо сладкиши и готини дрешки. Или въобще все едно да направиш от Бела Суон истински як вампир, а не посредствена спъната мърла, открила щастието на семейния секс с първия си и свръхсилите за разкош. Когато се опитваш да нагодиш свръхестествен герой да отговаря на общата представа за потенциалните си читатели – това рядко води до нещо приемливо за човек, преминал поне средата на двайсетте и намерил някакво място в реалността си. Истинските асасинки, отгледани от съвсем малки от зли хора, тръгнали да отмъщават за избитите си семейства са като О-Ший Рен в Убий Бил, изиграна от несравнимата Луси Лиу – режат глави и крайници без да им помръдне и една мигличка от съвършенните очички, и са готови да жертват всичко и всички без дори сянка от емпатия, съжаление или съмнение. Злото не ражда добри хора, най-много счупени, но откровено зрели и наясно, че в този свят нищо не е на тяхна страна. А поне в първата книга Селена Сардотиен е всичко друго, но не и достоверен характер.

Което обаче се променя, и то със задоволяваща бързина, и очевидно след намесата на разни умни хора, тъй като първата книга е писана десетина години, а всяка следваща идва ежегодно в още по-дебел размер, и неочаквано – с по-добро качество и на герои, и на отношения, и на приключения. И ви кара почти да забравите с каква нефелна мърла започна това пътешествие. Сериозно, не се идентифицирайте със слаби герои, това няма да ви помогне нито за самочувствието, нито за бъдещето. Преходът в характера на Селена не е гладък, просто сякаш изведнъж ѝ идва акъла и започва да мисли и действа почти безупречно смислено, с редките, но така характерни за жанра моменти на тръшкане защо така, защо не иначе, защо баш мен. Но всичко, или поне почти всичко, се компенсира се от сетинга, от чудовищата, от заплахите, демоните, вещиците, почти драконите, обсебващите магии и общото усещане за обречен, седящ на ръба на бездна свят, който явно ще се срине в писъци и пламъци, дори и да победят добрите.

Въпрос на читателски приоритети, предполагам. Ако имаше как да пропуснете първата книга щеше да е най-добре, но отнасяйте се към нея като към първа среща с красиво, но неуверено момиче, което непрекъснато си разлива водата, има заседнал спанак между зъбите и сополче в нослето. Може пък да е любовта на живота ви, ще позволите ли на едни мокри сополи със спанак да ви попречат, а? 🙂

Зимните игри

Танит Лий

Първата от трилогия мистични истории, без ясна връзка между тях освен духа на тъмни и необясними сили, завладяващи деня и нощта на обикновените хора в неизяснена реалност, на непрежалимата магьосница на думите Танит Лий, ще ви понесе в едно измерение на лед, вода и демони с почти безкрайни сили, където само надеждата в добрия край, колкото и да е необоснована, може да доведе сюжета до нещо приемливо за привидно добрите в историята. Жрица на отдавна забравил силата си храм, пази от повече от ранна възраст странни реликви, които нито правят чудеса, нито лекуват, или убиват, а само съществуват като отломка от старата,  и вече забравена вяра. Хората на селото около храма имат само неясни спомени, наследени от родителите на родителите на родителите си за това, че жрицата е важна, и винаги трябва да има жрица. Защо и как, не се знае, и всички са добре възпитани да не питат. Да ви напомня на една наша реалност?

В един особен ден млад мечоносец (да, любима дума ми е), идва с особено еретичното искане да му се даде една от реликвите. Без обяснения, просто нужда. Пред младата жрица се поставя избор – да даде доброволно или да ѝ бъде отнето онова, което прави животът ѝ смислен и нужен за света. Борба ще има, битка ще бъде изгубена, но понякога войните са малко по-сложни, отколкото на пръв поглед изглеждат. Мотивите са силни, магиите също, господарите на нощта завладяват и дните, наказвайки непокорните с агресивна ликантропия и некромантия. Едно всъщност обикновено момиче с предначертана съдба тръгва на обречено пътешествие срещу повече от видно по-силни противници в името единствено на наследеното. Силите са ѝ малко, идват от твърде далеч и не я смятат за най-подходящия съсъд. Какво ще направите, ако имате да доказвате на цяла една непозната вселена от мощ, скрита зад диплите на реалността, че си струвате? 

Танит разказва тъмна приказка за лека нощ, дарк фентъзи, с пътуване през времето, подчиняване на етерните сили, смърт, болка и отчаяние, но неспособност от отказ до последен дъх. Къде свършва предначертаното, къде започва избора, кой решава съдбата на света по-ясно от своята собствена. Малка книжка, натежала от идеи, красива философия и изящни думи. Сякаш снежинките пеят своята лебедова песен, докато умират, създавайки най-очарователните етюди от скреж по стъклата. За онези специални зимни нощи.