Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Богове котки и кучета

Танит Ли

Ретро-стиймпънк с мистика, египетска митология и викторианския живот на нисшата класа, с все насилието, ужасите и болката от ранна детска възраст – така може да се обобщи съвсем кратко една от най-смущаващите и за пореден демонстрираща превъзходството ѝ като автор с богоподобно въображение книги на непрежалимата магьосница на странното и красивото Танит Ли. Подобен текст вероятно никога няма да достигне живот на наш език, но може би е по-добре думите на точно тази история да бъдат усетени в оригинал, така няма да пропуснете нито една нота, или липса на звук, изграждащи картина от огън и дим, кръв и мътна вода, усмивки и вледеняващ ужас, или просто още един Град на изгубените души.

Може би ще си помислите в един момент, че това е любовна история. За съжаление – грешите трагично. Това е може би приказка за не-любовта, за срещата на две сродни души, преродени богове, поддържащи равновесието на цялата вселена, но толкова счупени от живота и използвани от най-гнусните животни на планетата – хората, че парченцата им този път не се съчетават като частици на пъзел. Моментът на разпознаване на любовта на живота ти се събира с мига на вътрешното убийство на всяко съзряващо топло чувство; желанието да променяш и да се променяш за другия издъхва в прегръдките на обсесията за унищожение и забвение; a мечтите за бъдеще, изпълнено със светлина и смисъл се разтрошават на ситно под петите на страха от отхвърляне, от изоставяне, от зависимост и липса на контрол.

Аленото цвете и бялото срещат Портите на Анубис, египетски богове тежко стъпват из отходните ями на западащ Лондон или по-точно безименен град с огромна река, затлачена с подпухнали трупове и вълни от ходещи мъртъвци, отдавна загубили човешкото в себе си. Той е Гневът, момче израснало в безмилостна борба за коричка хляб, насилвано, бито, използвано, пречупено в зародиш, изградило огън от ярост зад фасада от вледеняващо безразличие. Тя е Милостта, нежна и почти безтегловна красота, успяваща да блести като перла в калта, но без да си спести униженията, насилието, грижливото унищожаване на всеки лъч надежда за промяна.

Той е богат справедлив убиец, тя е проститутка със свръхестествени лековити способности. Когато Анубис дойде да затрие света такъв, какъвто го познаваме, само Пащ-Баст може да измоли отсрочка, и точно тези две объркани, уморени и разрушени души ще могат да помогнат, дори без да го съзнават. След което обаче няма хепи енд. Две счупени парчета не могат да създадат едно цяло. Ще имат други животи, ще поемат други пътеки, и от изключителния шанс да усетят истинската, единствената, случващата се на един на милион от човешкия вид любов, ще остане само сив спомен.

За доброволната жертва без сълзи на най-търсеното от хилядолетия съкровище на живота; за унинието пред красотата, когато сме неспособни да я разберем и приемем като реална; за пропуснатите шансове за щастие и приетите с отворени обятия възможности за неусетно самосъжаление – песента на боговете котки и кучета е онази елегия в тъмни зори, която ще чуе само сърцето ви, а умът… той не обича да му бъдат припомняни грешките. Танит Ли е вашата лична тъмна фея – орисница, позволете ѝ да ви омагьоса и отведе зад границите на реалността, където смело живеят мечтите. А смелостта – тя винаги ни трябва, тя винаги ни липсва…

Кърпена глава

Гай Бас

Ако има такова нещо като веселяшки детски хорър, със супер сладки чудовища с безупречно викторианско възпитание, луди професори, можещи да помнят колкото златни рибки, и диви селяни, които освен за пушечно месо и разгневена тълпа с факли, за друго не стават – то историите за бейби Франкенщайн, наречен уместно Кърпена глава – са вашите нови спасители от сиви дни и безсънни нощи. Да, това са детски книжки, но както всяко добро четиво между редовете си съдържат много неща, достъпни само за претоварените и презадоволени от живота възрастни съзнания. Така де, вместо Чопра, Букай или който там е актуалният гуру за щастие и отговор на битовите неволи, едно раирано дребосъче също може да ви научи да вземате добри решения. И то в картинки.

Като казахме картинки – не, не очаквайте свежи шарени пейзачета, а по-скоро Тим Бъртън вакханалия, където все имате гнетящото чувство, че от някой ъгъл ще ви погледне трупясалата булка. Зловещо, но с онази мярка, идеална за обръгналите на ужасии деца, дето няколко реда зъби, някоя и друга отрязана глава и армии от разкапващи се зомбита няма да ги помръднат и на сантиметър от удобно хлътналия диван. Прелестният сюжет ни отвежда в малко забутано селце с голям замък на хълм, където вместо местният сатрап, живее един откачен учен, обсебен от слепването на разни трупни отпадъци в обща маса ходеща, хапеща и човекоядяща гнусотия. За щастие първото лудогенийско другарче, събудено от електроди, забодени в някои тъмни и неупоменати места, се оказва малко самоуко алхимиче, забъркващо по цял ден отвари за намаляне на кръвожадност, успокояване на нервен глад за човешка кръв, и въобще усмиряващо хищническите инстинкти на току събудените зомбита, превръщайки огромни, обърнати с главата надолу октоподи с осемнайсет реда зъби в кротки събирачи на марки, или вампирофилски кръволоки с пет глави, дванайсет гребловидни лапи и чучур на тайно място, в благовъзпитани ценители на цейлонски чай.

Как точно всяка абоминация, измъкнала се като от див кошмар на Бенисио дел Торо, автоматично се превръща в символ на класическото английско възпитание от еднополов католически колеж – не става много ясно, но това са най-симпатичните, сладкодумни и доброжелателни чудовищенца, които ще искате на всяка цена да поканите на гости и да обсъдите напрежението в кралското семейство, цената на сандвичите с краставичка или актуалната големина на перлите за опера. Та в тази добра компания обаче се намесват злите човеци, които от страх, малодушие или проста киселящина все се стремят да затрият добрите караконджулчета, или да ги направят на циркаджийски експонати, таксидермични упражнения или просто на ситно прецедена каша за прасетата. Не се тревожете, добрите побеждават, и то по ужасно забавен, макар и с малко тъмничко чувство за хумор, начин, което не просто ще разкикоти, ами и ще възпита дребните, и не толкова дребните читатели на хорър приключенийцата в смисъла на разни хубавини като приятелството, саможертвата и зачитането на различността като ефект, а не дефект.

Книжки за различните, по душа и вид, по разбиране и по начин на живот, в мечтите и действителността – и то не глупаво-назидателни, или елементарно-предлагащи смелени на ситно послания за забавени от медийно облъчване съзнания, ами такива, каквито остават в ума задълго, и изникват като решения за толкова много проблемни ситуации и дилеми, причакващи ни в житие-битието. И, да, може би твърде сериозно вземам една колекция от страхотни текстове и илюстрации, но съкровището си е съкровище под всяка форма, и то има място в библиотеката ви, повярвайте – имате нужда от този лъч добрина.

Тайната на Ред Хауз

А. А. Милн

Ако именцето Милн изведнъж ви засърбява от вътрешната страна на черепа, с абсолютното убеждение, че някога нещо сте чели от него – не грешите. Ще подскажа – дебело жълто меченце, дребно розово прасенце, тъжно магаренце, невротично зайче, откачено тигърче… Даа, точно така, този Милн, бащата на Кристофър Робин и учебника за психопатични отклонения в детската възраст Мечо Пух. И вярвате или не, татко Милн е изключително добър криминалист от нивото на Честъртън и дори Агата Кристи, оставил на наследниците си само един-единствен, но брилянтен в класическата си фабула роман, разказващ за убийство в затворена стая, без свидетели и почти без извършители, а за трупа – да кажем, че и той е под голямо съмнение.

Разменени самоличности, мистериозни братя, невиждани от десетки години, ексцентрични богаташи, странни тайни тунели, силно подозрителни гости в едно имение, станало почти идеално обмислена сцена на перфектното престъпление. Само че такова няма, и винаги се намесва някой духовен брат на Шерлок Холмс, в случая забележително интелигентен развейпрах с феноменална памет, озовал се на правилното място в правилното време, за да разкрие едно не особено жестоко, нито извратено, още по-малко смущаващо убийство. Но смъртта си е смърт, основанията за причиняването ѝ са от класическата света троица ревност, отмъщение и пари, но умът ви почти то края едва ще побере детайлите, достатъчни за затриването на цяла къща трупове, но все пак причинили само един, и то май не точно правилния.

Стегнато и кратко, повестованието е в онази идеална пропорция, избягваща напълно онзи така обичан от хиляди писатели похват за бога в машината, или височайшото просветление за това кой е натиснал спусъка. Логично, логично и пак логично, до степен да се плеснеш по челото и да си кажеш „Еха, ама аз това го видях, как не му обърнах повече внимание, ама то ще ми избоде очите“. Можем само да съжаляваме, че Милн така и не е развил този си талант и не е направил своя поредица за красивия си начинаещ детектив, който с удоволствие бих наредила до любимците си Поаро, Холмс, отец Браун – и някак – Арсен Люпен. Удоволствие за всеки почитател на загадките и леко кървавите главоблъсканици, заслужава си всяка секунда експлоатация на сивите клетчици.

Неестествени твари

Преди всичко нека разсея една блестяща заблуда, плод на художественото оформление на корицата, наглед малко недодялано, но успяващо без капка съмнение да ни убеди, че в ръцете си държим нов сборник на великия майстор на странното Нийл Геймън. Не, това не е книга на Нийл, а събрана от Нийл, включваща негови любими автори, повечето от които откровени индита и толкова локално специфични, че внасят неразбираема екзотика, трудно оценима в повечето случаи. И с това ми шерлокхолмско откритие, след което, ако вече сте си купили книгата водени основно от Нийл идеята, може би се чувствате мъничко тъпо, бързам да ви убедя, че всъщност колекцията не е никак лоша, доста различна е, разнообразна, и, ами, по-скоро си заслужава.

Сюжетите са от всякакъв тип и род, но винаги леко обикалящи около темата за чудовищата, къде познати, къде – абсурдно появили се отнякъде с неясни цели, но някак винаги гладни и кисели на човешката раса. Дали ще е месоядно петно, изникнало изключително неуместно в гостната на саможив английски благородник, или грифон с безупречни обноски и огромно желание за просвещение на масите, а може и хаитянска хамадриада, помагаща на една жена да се осъзнае като такава в онези тъмни години на срама и неясните желания, разкъсващи подрастващата мини богиня – краят ще е малко неочакван, но не и съвсем непредвидим, вземайки предвид броя на зъбите на квадратен сантиментър у странните създания на въображението и мрака.

Чудовища има от всяка форма и размер, понякога зли френски велосипеди и агресивни закачалки, друг път – съшита фигурка от частици мъртва кожа на отдавна забравени животни, но най-често е нещо, което ни дебне в огледалото – като прелестната лейди Смърт, чиято позиция е отворена само за хора с кухи сърца, или змийските божества, търсещи своя човешки дан насред усойни места, и дори понякога фениксите – символи на цели скрити цивилизации, попаднали под угрозата да бъдат буквално изконсумирани от нашето си надземно отборче човешки малоумници с пари.

Неестествените твари се допълват и от любезни влюбени върколаци; хладнокръвни магьосници, успяващи да предизвикат божествените пантеони в няколко свята едновременно; древни демони, прехранващи се с каквото изпадне из тучните английски поля; паралелни измерения на постоянно променяща се реалност, под звуците на смеха на странния папатукан; сиви мъже търсещи цветни души, за да придобият шарен живот; галактически ловци на изчезнали животни, открили не просто измрели, ами несъществуващи такива; свръхразумни ята от оси, можещи да затрият и нашия свят, ако им се даде малко повечко време; и зверове с размери, твърде трудни за преодоляване от неизрастналите в техните сенки.

В такава компания приключенията и странностите просто извират от всяка страница, понякога забавни, понякога – натъжаващи, но обичайно стряскащи и създаващи нови източници на писъци, или поне някой и друг тягостен кошмар, обливащ в ледена пот и оставащ да гнети и през будната част на деня, скрит в джобче от подсъзнание. Не е Геймън, не е, но е нещо, което той би чел с удоволствие, и тук идва моментът на искрената фенщина – до каква степен ви се влиза в обувките на любимия автор, и можете ли да го видите през очите на събрата читател, споделящ своите предпочитани текстове почти на равна нога.  И точно тук решението за успеваемостта на експеримента в ръцете ви е лично.

Зуу сити

Лорън Бюкс

Чудели ли сте кои са хората, които пишат онези сърцераздирателни истории за негърски принцеси, чиито ужасни нови и напълно нелигитимни правителства им блокират милиардите, и те имат нужда от съвсем малко ваша помощ под формата на сметката ви, за да се промъкнат покрай закона, и да живеят отново щастливи и доволни, за което разбира се ще бъдете възнаградени щедро; или за горките сирачета, осакатени от някакви други военни хунти тип развилнели се черни ледени зомбита, за които има осигурени милиони, но нямат достъп до средствата си, освен ако вие не се съгласите да им предоставите някакви сметки или скромни суми, за което ще бъдете възнаградени щедро; или която и да е история с негроидни жители на мрачната Африка, за която повечето от нас знаем, че там все се бият за нещо, поголовно измират от СПИН и са вечно недохранени, но посмъртно не можем да направим разлика между нигериец и чадец, а ако добавиш и зимбабвиец, конгоист или местен юарец (не от европейския бял вид), то работата опира до бой на негри в тъмна нощ, и горките ни бели мозъци блокират разпознавателния софтуер до краткото „едни черни там“. Та ето ви фентъзи за едни черни там.

Независимо колко расистко звучи, всъщност е доста интересно и новаторско да се работи от гледната точка на истинските жители на Африка, поставени в откровено фантастични условия. Зуу сити си е доста суров ноарен ърбън, нещо като Филип Марлоу на особено странни хапченца, и то ако същият беше супер готина и нахакана мацка, бивша журналистка, бивша наркоманка и по стечение на обстоятелствената – убийца на брат си, за което не се говори много. В света на Зуу, когато убиеш някого, към теб бавно, но сигурно се запътва животно, което може да е пингвин, газела, пеперуда или хлебарка – ще дойде, ако ще от другия край на света за едно денонощие, и ще ти напомня до края на дните, че отнемайки живот дамгосваш собствената си душа завинаги, много по-трайно от което и да е наказание, което някоя съдебна система по света може да наложи. А сещате се, че в недрата на Африка – е, признавам, тук действието се развива във футуристично упадъчен ЮАР, който се пада някъде в петите на същата; такива неща като съд, присъда, затвор, са доста леко намекнати и бързо отичащи се в канализацията на полагащото се време.

Та нашето тъмно момиче живее в копторите на своя град, работи, спи, прави любов и се опитва да води някакво достойно подобие на живот, но не ѝ се получава особено, тъй като нейният грях има формата на всъщност доста симпатичен ленивец, с който са в плътна телепатична връзка и когато може животинката помага, но в повечето време я кори, като призрак на претенциозна леля, дето докато си жив ще ти опява да си срешеш косата, да си смениш тениската и да ядеш нещо здравословно, и то завинаги току иззад рамото ти. Зинзи има една специална магия – която също идва с проклятието на анималистичната съвест, и в нейния случай е, че може да намира изгубени предмети, а идея си нямате колко добър профил можете да направите на един човек само по информацията какво си е позволил да загуби в живота си – книга, химикалка, оръжие, дете, себеуважение…

Затова и особеният ни частен детектив се занимава с издирването на изгубени пръстени, замотали се дечурлига или забравени ключове за колата, докато наистина бива въвлечена в огромна в мащабите и злокобността си криминална схема, в която участие имат не просто разни баналности като наркотици, трафик на хора, побой, фалшиви пари или някое и друго убийство на свидетел, ами се намесват и много тежка черна магия, жертвоприношения на хора и животни, заиграване с един от основните силови потоци на смъртта, идваща да прибере анимализираните и покрай тях всичко наоколо, и въобще океан сурова невъзможност, която дори и бъдещата нереалност трудно може да преглътне без да се задави.

Зуу сити е криминален и мъничко любовен, но по много обран и отчаян начин, имайки се предвид къде се развива действието, роман, който ужасява, огорчава, отвращава, но занимава ума, карайки да се замислиш – да, това е доста объркана история, с толкова шантави елементи, но като махнеш нереалното, това което остава е меко казано смущаващо за всички обичайно бели и прилежно научили се на антидискриминация, толерастия или простичка емпатия към ближния, поради модата, не за друго, и е… ами, възможно, и вероятно достоверно. Не, че ще хукнете да дарявате за гладните сомалийчета, изпосталелите угандийчета или нещо друго болно, накацано от мухи и с изпъкнало коремче, но ще се усетите за малко неудобно от това колко много имаме заради едната локация и цвят. И се молете, ако дойде моментът за анимализация някой ден, да не ви се падне нищо по-малко от ротвайлер, че в затвора законът на джунглата придобива доста еротични нюанси като в пошъл виц за слон и мравка. Мда, точно този.

Обаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.