Черният гмурец

Искрен Веселинов

Хубави фентъзийни книги, предназначени за по-скоро малките читатели, но не кои да е, ами онези с подчертаната емоционална чувствителност и интелект, все още незатъпен от агресивните социални мрежи и риалити предаванията по сценарий. Винаги ще си остане любима за мен поредицата на Весела Фламбурари за Мина, както и на Юлия Спиридонова за Попътечото (с изключение на третата част, където темата екология ме хвана в много неподходящо настроение), и ще препоръчвам и двете авторки с две ръце на всяка загрижена майка, която публикува в огромната група на Какво четеш – „Ужас, имам подрастващо, което не чете, как да го накарам да отвори книга?“. Но ето, че мога да добавя още едно заглавие към искрените си препоръки за четене, която може спокойно да се съревновава с Рик Риърдън или Майкъл Скот, или който там е актуалния любимец на всичко около началото на пубертета. Ами да, възможно е.

Сега, знам какво ще кажете като видите книгата в книжарницата – как да дам тази огромна тухла на детето си и да очаквам, че ще прочете повече от две страници преди да се пречупи и да се хване за таблета. Вярно, това си е проблем, но ако хвърлите поглед към собствената си книжна в колекция, в която ако сте от актуалните фентъзисти ще се мъдрят поне няколко тухлоподобия с имена като Хари Потър, Огън и лед или Колелото на времето, ще признаете, че може би точно обемът не е винаги препъни камъчето на читателските начинания. Но, да, ако зависеше от мен Черният гмурец щеше да е една чудесна трилогия в спретнати книжки с красиви корици, които да могат да се носят лесно из раници, големи джобове и чантички, и да се четат в час. Вероятно обаче чисто финансови и технически са били причините да имате един почти 800 страничен епос в ръцете си. Но ви уверявам, че си заслужава. А ето и малко от историята.

Малко момиче от действителността ни, от тези модерните деца, които не могат да се похвалят с класическа семейна среда, но не и с липса на любов от роднините си, попада на мистериозно зайче, способно да ѝ говори в мислите, което се оказва трансмутиран велик магьосник от онези надутите, леко злите и киселите, които обикновено бием с армия от елфи и дриади по игрите. Но в правилната ситуация на наличие на меки лапки и пухава опашка, и най-големият гад всъщност се оказва леко жертва на обстоятелствата и силите си, отгледан да бъде особен вид надчовешки повелител на вселенски процеси, а не просто нормален човек.  А това малко или много си влияе върху характера. И сега този ми ти космически повелител се оказва зависим от малко момиченце, за щастие надарено с магични сили и произлизащо от древен род на вещици, и тръгва на пътешествие в собственото си селение, за да оправи нещата и бъде вече нужния, а не логичния повелител на света си.

А този свят е красив, ужасно красив и съчетаващ в себе си митове и легенди от собствените ни земи и околовръст, от онези почти доисторически времена, когато природата е имала достатъчно осезаеми лица и силите ѝ са били почти неограничени. Хората отново са язва по лицето на вселената, раса – унищожител на другите, потъпкваща древните, неразбираща различните, анихилираща силните. Но все пак не всички са си отишли – тук са и самодивите, юдите, древните вълци, магичните животни, аватарите на цялото сътворение, живеещи на остатъците от магията, и още какви ли не епични герои от почти забравените легенди. Тук са и злите магьосници обаче, които искат да събудят онази част на живота, която отговаря за хаоса и мрака, и което логично ще доведе до край на всичко светло и добро, или най-малкото ще разтърси баланса изоснови до степен и на Кхтулу и приятели да не им иска да останат за партито по закриване на света.

В богатството на този изумителен мизансцен имаме няколко централни герои, към които почти незабавно ще емпатизирате до степен да стискате палци и да прелиствате френетично страници по малките часове, омагьосани в красивите думи на лесния за четене, но и много приятно интелигентен език на автора, мятайки се от приключение в приключение, от една земя на друга, срещайки сума ти създания, за които толкова отдавна сме знаели, че въобще сме ги забравили от поколения. За мен Черният гмурец е от книгите, които се четат през зимните ваканции, на топло, с чаша какао или чай, пътувайки спокойно през разкошната фантазия на автора на едно изумително приключение за малки и големи. Та ако ви е много сиво навън, и имате свободно време – ето ви една добра идея за стопляне на душата .

Advertisements

Размяната

Роджър Зелазни

След дълго пребиваване в забвението на отдавна издадените книги, отпреди един млад живот време, Зелазнийската Размяната получи нови дрешки и страхотен превод на Комата, и дом под крилото на издателство Сиела. За съжаление знаете сделката – втората част Лудият жезъл ще види бял свят в подобаващ осъвременен вид само, ако настоящето съкровище намери повече свои читатели, та нека се опитам да ви убедя да станете едни от тях.

Преди много години едно издателство Пан, специализирало се по настоящем в сборници с приказки, имаше собствена поредица на класически фентъзи и фантастични заглавия от добрите години на пишещите задокеански приятели на невъзможното, когато клишетата се наричаха все още нови идеи, и тепърва предстоеше да бъдат копирани от куцо и сакато в световен мащаб с променливо качество, но в обилно количество. Един от пионерите на по-сложните повествования, смесващи настояще или близко технологично бъдеще с мистериозни алтернативни приказни светове, е Зелазни, и освен великата му Амбър, ни е оставил и немалко други заглавия, които да заслужат вниманието ви, особено ако си падате по маргинални жанрове и идеи скачащи от сай-фай към епично фентъзи с лекотата на същий дракон с имплантирана огнехвъргачка. В последните години не едно от позабравените му заглавия видяха бял свят отново в нови преводи и страхотно оформление, та и Размяната е част от този поток, като според мен – една по-забавна част, най-вече за фентъзилюбци като мен.

Но за какво иде реч,  и какво разменяме в книжка с дракон и китарист на корицата, сякаш директно пристигнало от обложката на мелодичен рок албум от 80-те? В едно конкретно измерение си съжителстват –  да речем – кротко, два свята, или по-скоро го карат на активни периоди от студена и не толкова студена война. Единият е технологично развит на ниво няколко години световно господство на Илън Мъск, а другият е застинал в положение Властелинът на пръстените преди проект урук-хай. В първият природата е отстъпила смирено пред техниката, заместила дървета, насекоми и аромати с техните механични алтернативи, а във втория бодро припкат кентаври, четката за зъби е инструмент на злото, а един магьосник се опитва да вземе първенството по лошотия. И присъстваме още в първите страници на края на една вероятно епична битка, в която уж негативно настроените биват внимателно зарити под купчина камъни, а единствената издънка на древния и малко зъл магьоснически род бива предвидливо запратена в другия свят, откъдето предполагаемо няма да пречи на живота на плашливите селяци от феодален строй, които презират магия и технология с еднаква страст и страх.

Само че има едно правило за равновесието, което казва, че ако вкараш нещо от единия свят в другия, трябва да изкараш друго на негово място. Вкарваш бебе, изкарваш бебе. Но като не се прави проучване за семействата на разменничетата се оказва, че на мястото на дете на велик магьосник, вкарваш дете на велик технически гений, което е горе-долу същия таралеж в гащи, само че във втория случай – метален. Растат двете объркани деца с всички качества на семействата си и създават огромно неравновесие, натрапвайки магията в чисто техническо измерение, и изобретенията в свят на ниво от тип потни селяндури давят жена, щото не я болят яйчниците по време на цикъл,  ерго – е вещица. Двете измерения  – бавачки на натрапничета, полагат всички усилия да върнат статуквото, и младите ни юнаци се сблъскват след двадесетина години, в условия на притежавани по рождение различни сили, с еднаква мотивация да унищожат хабитатите си и техните обитатели, много малко морални причини да бъдат добри, и една жена, която в крайна сметка май никой не получава.

Очаква ви превю на титаничен сблъсък между неизбежно развиващата се технология, невъзприемана, отхвърляна и заклеймявана от недоучените обитатели на едно рурално и запретено откъм прогрес общество, и стихийно възникващата магия, оцеляваща по силата на древни правила и закономерности, неподлежащи на никой физичен закон или математическо уравнение, и пак в същото общество, за което всичко различно и ново е лошо, и дори няма значение с какъв характер е. Един вид Северна Корея с кентаври, в която древни мистици и актуални технолози се опитват да облагородят, но почвата отхвърля активно всичко, различно от ориз за покълване. Дракони ще се събудят от десетилетия сън, обсебени артефакти ще се активизират за живот, древни цивилизации ще подадат морна главица от историческите анали и ще започнат своето неизбежно ревитализиране, смесвайки реалности в почти катастрофална невъзможност.

Историята е великолепна в своето различие и лекота на повествованието. Няма многотомие, излишни обяснения, детайлности извън контекст. Характерите са ясни, ако и объркани. Мотивацията е младежка, и затова буйна и неразумна, подчинена на сили извън обсега на свободната воля, но и разбираема. Катарзисите идват и си отиват, доброто не винаги побеждава, но то и добро с конкретика няма. Героите спасяват първо себе си, а после околния свят може и да бъде пощаден. Едно от любимите ми Зелазниански упражнения по фентъзилогия с маргинални елементи, което бих препроръчала със страстта на зализано момче с чуждестранен акцент и спретната раничка, тропкащо на вратата ви да ви пита дали искате да си поговорите за неговия любим въображаем приятел. Понякога не е нужно да бъдем сериозни, сериозно.

Фантомас

Пиер Сувестр, Марсел Ален

За Фантомас, ако сте на едни добри години над трийсетте, може би се сещате като странен синьокож вариант на Волдеморт, предследван от неуморната хлебарка детектив Крюшо…ъъъ, Жув, и неговите полицаи, полицайки, извънземни или каквото там е останало като част от стандартния образ на Луи дьо Финес, и е свързано с много странни каскади и хумор тип бананова обелка. Но истинското вдъхновение е доста по-ноарно и зловещо, излязло от сенките на умовете на дуото Сувестр и Ален, и завладяло любителите на пълп сюжетите с много трупове, свръх интелигентни убийци и полицаи, които са винаги една крачка зад целите си. Може и да ви напомня на Арсен Люпен, но където Льоблан поставя границата на човещината и робинхудщината, то там двамата откачени французи Пиер и Марсел започват да градят основния си антагонист, превърщайки го в бездушна машина за мъчения и смърт, без помен от скрупули или емоционални препятствия. Е, освен любовта, но тук и тя е доста разтегливо понятие.

Между Люпен и Фантомас ни обич, ни приятелство можете да откриете, първият гордо ще отхвърли идеите и методите на събрата си, а вторият ще се изсмее презрително на опитите на колегата си да е човечен престъпник. Та ако очаквате още от френския финес, джентълменството и елегантността на криминалния ум, по-скоро се подгответе за повечко бруталност, безполова жестокост и нулево зачитане на невинността. Великият Фантомас е така прецизно увреден откъм човещина субект, че може да седне спокойно на една маса с Ханибал Лектър, Джефри Даймър и Чарлз Менсън, и накрая само той ще стане жив от нея. Любовта не го смегчава, само разкрива още една линия за демонстрация на физическа болка и превъзходство над човечността, пресъздавайки се в особен вид психопат с мисия и ясна цел – богатство и всяване на ужас, без оставяне на лесни за доказване следи. И тази мисия си е напълно изпълнена.

Главният инспектор Жув е на другия полюс в уравнението, виждащ ясно схемите на злият фантом, но неспоспособен нито да ги прекрати, нито да убеди по закон некадърното си управление, че е повече от наложително да се вземат правилни и навременни мерки. Заради тези класически усложнения, злият гений си развърта коня както си иска, а ченгетата само му дишат прахта и събират парчетата мъртви тела. Фантомас мени самоличността си, убивайки оригиналите и превръщайки се в техни идеални копия, даже влиза в затвора, но не и без да състави главозамайващ план за своето освобождение, включващ още една торба кости от разнообразно издъхнали лица. Преди да се усетите, се хващате, че симпатизирате активно на откровено и незавоалирано, нито обяснимо, изцяло зъл човек, но го правите, да. Заради хищническата красота, липсата на каквито и да било ограничения пред него, явното надграждане на собствения ни биологичен вид до абсолютния мастърмайнд, способен да върти на малкия си пръст цяла държава – причини атавистично да се почувствате като верен миньон има много, твърде много…

За съжаление на българския пазар има излязла само първата книжка от една доста голяма поредица за онова представяне на злото, което хваща окото и интереса след първите пет страници, а си заслужава поне един красив омнибус с историята на истинското лице на човешката жестокост, развиваща се до непоносими висини при правилната почва и френско безгрижие. Така че, ако ви е интересно – имате няколко английски превода и оригиналния французки за по-начетените. И ако това не е добър стимул за учене на чужди език, не знам.

Приказки за юнаци и злодеи

Близо 7 години след като случайно попаднах на едно странно зелено книжле, съдържащо още по-странни истории от разнолик колектив, обединени доста хлабовато около идеята за една мултивселенска история на юнаци, дето са и злодеи, и злодеи, дето са и Юнаци, поне понякога, поне за малко, ето че ми бе предоставена и ревизия на онова странно аниме приключение, пипнато, постегнато, с пооправени младежки грешки и емоционални излишества, но без да губи сюрреалистичността си. Историята хем е същата, хем не е. Тече стихийно, в много паралелни вадички, които ту се сливат, ту отливат от потока на действието, карайки ни понякога да си записваме някое и друго действащо лице, за да не мигаме объркано в стил Тоя го познавам от някъде, когато го срещнем в съвсем други обстоятелства, място, че и време, и вид. Защото Приказките са едни такива многофасетни избухвания на сцени, изпълнени с героичност, че то това нещо като твърд и лесен сюжет просто не се използва.

Една юнакиня, съвсем докарала феминизма в земя някъде там на ръба, побеждава своите мъжествени опоненти, понякога се влюбва в тях, друг път ги предава, може и грижовна да бъде, и твърде жестока, а действията ѝ имат толкова сложна морална обосновка, че аз трудно мога да я предам с две-три изречения. Но е някак по женски разбираема, или по-скоро усещаема. Една принцеса, от онзи дългоухия вид, без да е точно елфиня, се опитва да намери истини, удобни за приемане, а само се сблъсква с решения, дето хич не са лесни за вземане и следване, особено, когато се налага понякога да оставаш сам със себе си и ей така, да си говориш с вътрешното аз на тема етика и морал. И самурай, полу-демон и герой, плюс дракон, срещу черен магьосник, змей горянин и объркани юнаци. Сблъсъците са неизбежни, резултатите – непредвидими. Както казах – сюжетната нишка се къдри на къдели, вместо да води извън лабиринта от невъзможности, сбрал се над главите читателски. Което не е никак лесно за следене, и за четене.

Опитайте се да погледнете на текста като сценарий за красиво, класическо аниме – от онези със сладурските физиономии с огромните, вечно навлажнени очи, гигантските мечове, и прекрасните забавени каданси със състрадателен музикален фон. Когато думите са картини, предаващи нечии сънища и видения, нещата стават една идея по-ясни, и много пъти по-приятни за наблюдение и възрадване пред един оказал се вдъхновяващ и много оригинален проект. Това да сбереш купчина автори на едно място, и да режисираш гласовете им в една пиеса не е никак лесна работа, та не очаквайте строен военен марш, а по-скоро джаз импровизация с много звънтящи камбанки зад кулисите. Хаосът не става кой знае колко подреден, но е като природни фойерверки – бесуващи светлинки по повърхността на езеро по здрач. Красива гледка, но трудна за анализиране. Подредената дева във мен много иска да седне да подчертава в голям оранжев фулмастер всичко, което излиза извън представата ми за фентъзи роман, но пък защо да го правя, пита разпиления асцедент водолей. Ако не разбираш нещо красиво, покажи го просто на другите, пък може те да го почувстват, заключавам мирно аз.

За повече информация за проекта на юнаците и злодеите нечеловечески – вижте сайта на Човешката библиотека http://choveshkata.net/blog/?p=6511

Питър Нимбъл и неговите фантастични очи

Джонатан Оксиър

Не се подлъгвайте по корицата – настоящата книжка няма нищо общо с естетиката на Хари Потър, а е по-скоро подчертано ноарно преживяване с тийн привкус, комбинация между сюрреалистичната Алиса, мрачната Пеги Су на Серж Брюсоло и осъвременената версия на Пинокио. В основата на повече от странния сюжет стои едно сляпо момче, с изкълвани от врана още от люлката очи, сираче, подхвърлено в морето, и опитано да бъде удавено с все котката – кърмачка и малките ѝ котенца, които са се грижили за него, когато хората са нямали милост. Но тъй като децата нямат козина, те не потъват така лесно, поне според Оксиър. Доброто котешко семейство няма този късмет. Напълно излишна сцена, която ако сте поне малко чувствителни на тема животни, може да ви откаже от всичко по-нататък. И бихте сгрешили, освен ако наистина имате проблем с насилието – тогава вероятно можете да намерите някое доста по-юзер френдли фентъзи. Това точно е от грубияните в сатенени ризи, и не е точно за всеки.

Нашето момче пораства под крилото на безскрупулен престъпник, който го обучава в очевидно единствения талант на слепеца, а именно – да краде без да привлича недоброжелателно внимание, освен някоя и друга вълна състрадание. Пораства е много общо казано, колкото са пораствали и малките еврейчета в концлагерите, щото за да получи вечерята си е трябвало да се бие за огризки с доста злонравен мастиф или да се измъкне от ракла с десетина ключалки само с помощта на ръцете си, което отнема дни, че и седмици. Вярвам, усещате пропитата с гнусота дикенсова атмосфера, която обаче рязко ще се промени поне към по-шарена вариация с помощта на странен продавач на шапки, държащ в затворен със стотина резета фургон най-голямото съкровище за едно незримо дете, а именно – изкуствени, вълшебни очи. И се отварят вратите към други светове, магични замъци накрай света, изчезнали от картите кралства, пустини, изпълнени с озверели от жажда затворници, дворци, вонящи на разруха и разложение, говорящи маймуни, киберпънк лошковци и разни странни философски съждения, скрити зад неочаквани фонтани от кръв и трупове.

Да, най-учудващото в тази книжка е кръвожадността на повествованието, не-детската му суровост, но и еманация на най-детската жестокост. Осакатявания, разкъсвания, побой, откъснати крайници, набиване връз остри предмети – целият китайски народ може да се възхити на изобретателността в производството на трупове в тази ми ти… приказка? Не, това е най-неподходящия термин, освен ако не говорим за гримова такава. Но сюжетът просто не те пуска, увлича и в най-гротескните си пасажи, привлича вниманието като зловеща катастрофа с безброй парчета жертви. Героите са деца, но от онези прекалено рано порасналите, изгубилите невинността и безгрижието си в опитите да са живи поне още един ден. Възрастните както винаги не улесняват нещата с оцеляването, магията е малко, но за сметка на това има достатъчно хитроумна технология, плюс дракони и много любезна гигантска акула, та не е никак за изпускане. Но само ако си падате по странните истории с много тъмни краски. Иначе ви очаква доста тежка вълна от гъста тъга, а това не е настроението, което да търсите от книга, поне според собствените ми разбирания.

Кървави песни

Дали сте от онзи приключенски тип, който добива една специфична усмивка до ушите, щом попадне на история за авантюристи, тъмни сили и огромни съкровища, плюс една добра порция зрелищен бой с мечове, магии и пиперливи шегички в идеалния момент? А дали сред списъка ви с най-любимите автори се мъдрят Хауърд, Грийн или Лейбър, или някой друг почитател на класическия подход „събери двама красавци, може и от различен пол, единия – мускули, другия – мозък, връчи на първия хубавичък меч, на втория една торба магии, и ги пусни по черния-бял свят да се борят със злото, или доброто, ако същото е станало малко мързеливо, алчно или лениво, и стои върху купчина съкровища, и започни да им гледаш сеира“? То тогава пригответе се за едно шеметно приключение с двама запомнящи се героя, излизащи от клишето „мускули и мозък“, или поне дотолкова, че да си спасят взаимно живота, щом някой се издъни в специалността си. Всички сме хора, нали?

Чистникът е боецът, красавец-любимец на жените, леко алкохолик, язден от демона на Жаждата, но когато опре до хладни оръжия е почти ненадминат в съвършенството си. Шепичката е маг-хубавец с неясна възраст, малко самотен и тъжен, но просто носещ бремето на твърде тежка семейна история, абсолютен майстор на доста тъмните магии с гнуснички резултати. Не особени бели и добри образи, но като се има предвид, че на отсрещния тротоар ги чакат жреци на древни богове, изтръгнати от смъртта извратени некроманти, демони с особено изтънчено чувство за садистични удоволствия, злокобни мутации между вампири и проправящи си път през червата извънземни, плюс половин град твърде умели и нямащи нищо за губене главорези, робовладелци и закоравели престъпници – то не можете да очаквате нашите момчета да събират цветенца и да пишат оди за светлината. Но пък се справят прекрасно със задачата да оцелеят, и да поспасят този-онзи между другото, та нямайте грижи.

Книжката не е много голяма, но пък оставя онова желание за още и още нови и нови приключения, предизвиквайки въображението относно какво поредно чудовище, извратеняк или просто чисто ходещо зло ще се изпречи на двамата ни героя, и техните верни, поне за момента, последователи. Защото всички знаем, че предателите се раждат първо в редиците на приятелите. Но разбира се, и външните злини са един невероятно неизчерпаем източник на проблемации в приключенската реалност на Хрониките, където всичко е възможно, и ограничения за това точно какви изроди ще напълнят улиците просто няма. Богатство на идеи, сцени, битки, драматични моменти и обрати в последния момент, когато по силата на боговете авантюристични нашите момчета ще си спасят дънцата на гащите неопетнени още веднъж. Страхотно забавление за всички приключенци по душа. Искаме още! Искаме още!

Български народни приказки

Ако не го практикувате това нещо чувството за хумор, живеете в сайтове за отглеждане на бебета с вегански пюрета, направени с изричното разрешение и тридневни ритуали за омилостивяване на лехата с моркови и бакла, или сте от искрените фенове на разни политически групички с атакистки наклон на срамотиите – по-добре не продължавайте четенето, че ще се обидите, разфучите и получите некой и друг апоплектичен удар. Аз това не искам, честна хелсова.

След Гримовия хорър от миналата година, Дежа бук и Сиела решиха отново да хвърлят по някой и друг интелектуален камък в бг мама вдъхновеното блато на живота и читателите с изряден маникюр, като зарибиха обществеността с чудовищно красива корица на мома – асасин и дракон – змейовец под прикритие, сякаш в началото или на особено усложнена и люспеста любовна игра, или току пред битка на живот и смърт, която може и да завърши с деус екс макина под формата на случайно прокапала от тавана жива вода, или на сапун. Между другото, интересно познание от стари времена – ако варите достатъчно дълго човек в казан с водичка, ще получите богат материал за био сапун с аромат на хипстърийска мас. Не, че давам идеи за бизнес, не, не и не.

Та, подлъга се народът и се зареди с по едно томче хем красота, хем някак една такваз патриотична, че да може да се наснима с байряка и риза с шевица до него, и да си мислят хората, гле’й го Х какъв родолюбец, че и интелектуалец се извъди. Но после дойде момента с антропоморфното лайно, дето се бута в манджата, крещи от корема на нечифтокопитни и копитни животни, и се свива да спи на топло у гащите на създателя си, и всичко избухна в дъга от кафяви конфети. Мда, всички си спомняме за Клан-клан-недоклан, но нито сготвеното куче, нито домашното насилие, и още по-малко говорящите екскременти с остра семейна привързаност не бяха част от топлия спомен на Каралийчевите версии на народни приказки.

Сега, ако сте гледали Саут Парк, то вас с говорящи купчинки дарадонки не могат да ви помръднат, заради Духа на коледното лайно, награждаващ всички яли доволно количества фибри еврейчета в навечерието на Ханука, но за останалите вероятно е била една неуханна изненада. Аз лично се покикотих в купчина меки възглавници и слава богу нямам нищо бастунесто да подкрепя гръбначния ми стълб по пътя на дебелите черва, и приех нещата както си трябва – с чувство за хумор и ясната представа, че и нашите прапра баби и дядовци са се въргаляли предбрачно в сеното, правили са си лайняни шегички и са си били чистокръвни Бийвис и Бътхед с пояси и фусти, колкото и да се опитвате да си ги представяте всичките като смели и горди ортаци на комитите. Някои може и да си били такива, признавам, но по-голямата вероятност е за нормални хорица, търсещи разтуха с глупави и страшновати историйки по седенките.

И като изяснихме произхода на ужасяващия милиони майки момент с врещящото лайно, нека ви разкажа, че всъщност кървава сеч и хитроумно будалкане ви очакват в останалите към хиляда страници почти автентичен поглед към онези нрави, за съжаление по данни оцелели само от последните няколко века робия, а не от гордите хански времена и царствата на по три морета, които са далеч по-приказен източник, но каквото останало – останало. Та, пригответе се за бащи, готвещи бебетата си, за да направят вечеря на Господ (и преди да сте скочили на бран – проверете си Библията, историята на Авраам), синове, избождащи очите на майките си, и майки, които никак не се посвеняват да си затрият отрочетата от странната позиция, че им е прескочена волята при избора на булка; родители, планиращи да си заколят наследниците, докато ги мият и бръснат, за да могат да си направят романтична вечеря на свещи; заравяне на хора в ями до шия, зазидване в мостове, разкъсване с коне, поливане с катран и палене, бутане в каци и ковчези в реки, варене на живо в гореща вода или мляко… и все така изобретателно и кърваво върви. Братя Грим могат да си циврят с нахапан претцел в ръка в ъгъла, щото бугарите го вадим дългия списък с упражнения по затриване, и си отбелязваме всяко по-креативно убийство с шарено байряче.

Откъм мръсотийки обаче няма да сте доволни, но има достатъчно компилации от автентичен еротичен фолклор, който ще докара някоя и друга въздишка, изпълнена с нега по отминалите времена на всяка една от онези неуспели ЦРУ агентки пред блоковете в старите квартали, че и техните майки, баби, и така нататък. Тук нещата освен кръвожадни, са доста премерени и учтиво загатнати по сексуалните теми, но домашното насилие, използването на жените за бездушна разменна монета, и приравняването на непълнолетните девойки до утроба, храна или две кози и три ярета от роднини, съседи и антропоморфни влечуги а.к.а. змейове, обаче са си тук, и оставят малко горчив вкус и лека засраменост дори и у не особено активно феминистично настроено същество като мен.

Ще ви направи впечатление вероятно и твърде подозрителната близост на нашенските истории до много западни и източни приказки, които някак са се довяли до нашите ширини. Тук са и Пепеляшка, и Красавица и звяра, и Аладин, и Танцуващите принцеси, и Принца с дървения кон, че даже и Барон Мюнхаузен. Което потвърждава за пореден път, че то оригиналните идеи не се случват толкова често, и просто се преразказват с различна степен на възпитание и жестокост в умовете на подрастващите слушатели по цял свят. Почувствах се като напреднал изследовател – етнолог, който открива у нашенско куп познати елементи от легенди и епоси, вдъхновили немалко световни съвременни писатели – фентъзисти, и за мен цялото преживяване около Българските народни приказки на Слави Ганев си бе напълно положително и усмихнато, с премерени дози възхита и гордост, че дори и Чума нас да не ни е газила тъй сурово, както Европата, сме си корав народ, кръвожаден и безпощаден, но и героичен, хитроумен и най-важното – оцеляващ.

За хора с правилен подход към живота и света, без очила на трибагреник, политкоректно настървени детски спомени и затвърдяване на стените в задните отверстия по рождение. И се надявам тази Коледа смелите създатели на спорни проекти – дежабукци, да отворят още веднъж вратите адови  и да ни зарадват с още едно – надявам се чисто естетическо – червено, дебело томче с чудовищно добра корица, сбрало истински фолклор от още по-забравени времена. Траки, прабългари, славяни, чернокнижници, богомили, византийци, боляри, невидели османлии – паметта им чака.