Щурмът на рептилите

Джейн Колдфайър

Представете си бъдеще, в което човешката раса, а и няколко странични допълнителни такива, станат жертви на общество от наследници на дракони, повече наподобяващи осъзнали се роботи в обвивка от люспи и здрави муцуни, с които едва ли можете да си представите колко лесно се играе подводен волейбол. Хората, естествено, губим битката, заради обичайните си човешки страсти и така заложеното ни в днк желание да изкараме някой и друг долар с каквато и да е дребна или едра далаверка. И се впускаме в едно безкрайно опоскване като ято подивели скакалци в скафандри на какви ли не планети, изсушавайки ги от познати и непознати ресурси до степен, че да се превърнем в особено нежелан вид вредители. Е, рептилите са нашите добри екстерминатори, и в настоящата книжка почваме да се надлъгваме с тях по отношение на ценността си на умни и неособено добре изглеждащи хлебарки.

Сюжетът ми напомня на един доста стар филм, който ако не бъркам беше преведен като Враг мой, като вероятно си има и своите римейкове там някъде в нискобюджетната сфера. Идеята е два екземпляра от войнстващи видове, един човешки и един не, и не знам до колко случайно – също влечугоподобен, да се озоват на планета без изход, принудени да се опознаят и в крайна сметка – сприятелят, разбрали че законите на вселената са засегнали само външния им вид, но по душевност са братя, макар и от различни галактики и история. Тук нещата отиват една идея по-напред, и имаме дори наченки на любовна междувидова история, така естествена между двама самотни и изпитващи взаимно уважение екземпляри, че си има силата на която и да е друга емоционална драма, случваща се там някъде на едновидовите им братовчеди.

Но в никакъв случай това не е любовен роман. Очакват ви изключително детайлни описания и технически обяснения, които дори аз с наивността си на абсолютно не-вдяващ от стандартното разбиране за космически полети и междупланетна физика индивид, най-вече поради абсолютната си липса на интерес към научната фантастика по принцип, оцених високо, най-вече заради доста убедителната достоверност, която не заорава обаче в скучността на стандартното технологично мърморене на невъзможни теми. Интелигентен език, бавно и внимателно разгръщане на действието, постепенно развиване на героите, но с онзи динамизъм на добрия сай-фай филм с особено симпатични холивудски звезди в главните роли, който няма как вътрешното ни хлапе, зяпнало в захлас специалните ефекти, да не хареса.

Между другото, ако случайно не сте разбрали, авторката е българка, но избраният псевдоним наистина отива на подетата космическа опера – сериозен и много амбициозен проект, миксиращ една техническа автентичност, доколкото ми е ясно това отношение, и напълно лична история за сблъсъка между две враждуващи, както отвън, така и отвътре, раси, от който винаги могат да се направят доста персонално важни изводи. Въобще, ако си падате по научната фантастика с извънземни рептилоиди, космически кораби, странни планети и чудовища – Щурмът… е вашето ново любимо четиво.

Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Грим и Чъмбълс – неочаквана поредица от злополучия

Данъл Дж Нюман

  61yqewjezfl-_sy346_51ep8ndbonl-_sy346_51k9kr5cnbl

Кой е този Данъл Дж Нюман ще попитате с ясно изписано неудомение на лицата си и ще сте прави – вероятността да знаете кой e този инди автор на приключенска викторианска литература със стиймпънк уклон и ноарен, но въпреки това подходящ и за непълнолетни, стил, е точно нулева. Освен ако не сте от онази порода на книжните скаути, за които търсенето на нови и различни автори е едно от най-любимите хобита. Пък ако някой издател вземе, че повярва в потенциала на младите и опитващи се да самопопуляризират таланта и идеите си автори – още по-добре. Което не ми се е случвало още, но пък често получавам обратна връзка от автор, объркан от наличието на материал на зловещата кирилица за малко известното му творение – общо взето всеки е доволен, че е познат някъде, дори и за онези, на които България и Танганайка им звучат еднакво екзотично.

Но кои са Грим и Чъмбълс? Може би един нов вариант на Холмс и Уотсън? Или усещате вълната от трагична обреченост в стил Лемъни Сникет, бликаща от определението за злополучия, които ще преследват нашите герои? Всъщност нито едно от двете. Грим е изобретател с много голямо желание да направи света едно по-добро място, но за съжаление не разполага със способностите за това – всеки негов вълнуващ проект избухва зрелищно и неуместно в последния момент, обикновено в лицето на създателя си. Затова и горкият професор Грим има само една вежда и един мустак, и половината му лице е с цвета на американски президент, а другата – на английски охтичав джентълмен. И няма ни една супер способност от всичките тонове химикали, вдишани от вече оловно сивите му иначе бели дробове. Някои неща са възможни само на далечна хамериканска територия.

Чъмбълс пък е бивш военен хирург с огромни познания относно хилядите видове шотландска ракия, с фобия към игли и общо взето тъжно липсващи медицински възможности, въпреки че все му се налага да спасява частично Грим от разпадане, като последният търпи всички киселини, давани вместо успокоителни, рязане на грешни крайници и изпускане на разни тежки неща от кашкавалените пръсти на доктора върху главата си с онази така очарователна британска любезност. Самите книги са писани под перото на неубедителния в лекарското си звание чичо Чъмбълс, докато същият си пие кротко уискито в кварталната кръчма и храни своята дебеличка сиамка Агата в почивките между абсурдните приключения. Правилно, госпожа Чъмбълс няма, но не поради различни полови предпочитания, а поради класическата обективна причина – горкият ни доктор и изцяло и напълно неподходяща и недоходоносна партия и за най-изпадналата девойка с що-годе доказуем като съществуващ морал.

Та, ясно ви е, че става дума за дуо неудачници, които могат или да се самоубият зрелищно, или да вдигнат целия свят във въздуха, а може естествено и двете заедно. Но това е времето на Бел, Тесла и неограничените възможности на новостите на ерата викториана, сблъскващо се с нищетата на ума и разлагащото се тяло на стария Лондон. Така че очаквайте много холера, безмилостни изкормвачи, френски подривни дейности и мащабни престъпни планове за кражби на кралските скъпоцености. И в средата на този въртоп от събития са двамата ни полу-умни и напълно схванати в кръста герои на средна възраст, които са единственото препятствие между пълния криминален хаос и… хм, пълния хаос, създаден от самите тях. Е, ако можете – изберете си по-малкото зло.

В списъка с абсурдните изобретения на Грим се нареждат писалковидна подводница, два пъти по-голяма от нивото на реката, в която се предполага да се гмурне; огромно колело с миниатюрна спирачка, с което най-добре се газят кралски файтони и по случайност – грабители на принцеси; системи за кръвопреливане, работещи с ирландска кръв и ирландско уиски, щото то било почти едно и също; замразяващи във времето машини, създаващи живи трупове до края на вечността; серуми на вечната младост, които карат отходните ви органи да произвеждат силно избухващи при комбинация с водния източник, в който цамбурват, смеси; механични сърца, серуми на истината и водопречистващи системи, които може и да работят, ако не ги открадва непрекъснато местния Мориарти, под формата на завистлив дребен фрацузин с перо на шапката и супер секси сестра, която да цупи устни до него по време на задължителния смях на лошковеца.

Текстовете са много леки, лесно четими, но не и кой знае колко подходящи за млади читатели, каквото и да си мисли автора. Викторианската епоха си е типично дикенсова – с умиращите сирачета, гладуващите хлапета по улиците, труповете в канавките и престъпления на всеки ъгъл. Грим умира към двадесет пъти, губи крайници, окосмяване, кръв, въобще го раздава като вечния Льоклер, докато Чъмбълс е почти постоянно в алкохолен ступор, опитващ се да доубие по случайност единствения си приятел, докато се опитва да го оправи от поредното взривено недоразумение. Макар и идеята да е с огромен потенциал, и черно-забавните моменти да са много, липсва една по-стабилна кохерентност на цялата идея, и повече смисъл в героите, които наистина не се стараят особено да се харесат в неудачите си. Но пък за интелигентно убиване на времето с нещо различно никога не съжалявам. Експериментирайте, и внимавайте с взривовете!

Заливът

Илко Германов

zalivat-9786192000189

След почти непростимо дълго чакане се отправям на ново шеметно пътешествие с най-любимите ми джуджаци на вселената Боре, Лонди и Нуфри, които последно току се измъкнаха от страшните си пещери и подземни лабиринти, за да се озоват под тежестта на голямото синьо, наречено толкова зловещо небе, в свят, където отвсякъде дебнат огромни динозаври, които хората така безрасъдно наричаме с лековатите термини чайки, кокошки и пиявици. Да, за дребосъците дори една досадна птичка има размерите на мезозойски птеродактил, и носи същата опасност от ненавременно поглъщане и бавно храносмилане, така неудобен край за най-смелия и добил епичен професионален ранг в оцеляването народ.

Ще се понесем на гърбовете на услужливи костенурки, с които ще минем хиляди сантиметри плажна ивица, дълбока джунгла, мрачни дупки и свещени обиталища, докато търсим обетованата земя с кристално чиста вода, спокойствие и никакви трудно убиваеми хищници на разстояние поне метър – метър и половина около селището. Като в класически приключенски роман ни дебнат отвсякъде примитивни племена – човекоядци, черни некроманти, гигантски хамелеонови убийци, сливащи се с мрака, тайни общества, откъснали се от реалността и, разбира се, романтична любов на фона на тропически звуци и трагични битки, в които се губят верни приятели и смели поддръжници на малките пилигрими. Но не всяка смърт е окончателна, и за добрите, и за лошите, варианти винаги има.

Като в една по-зловеща версия на великите килимени хора на Пратчет, и тук от всяка страница блика много смях, шеги и странни ситуации от почти човешки вид, наред с чиста фантазия, технологична магия и почти хиперборейско ниво на сблъсъците и приключенията, съчетавайки Конан и Индиана Джоунс в стоплящо сетивата повествование, част от една от най-добрите поредици на фентъзийния фронт, писана наистина като за мен в идеалните пропорции на епика и ярки индивидуални образи, минаващи през най-неочакваните и изпипани предизвикателства, каквито рядко можем да намерим в някой преводен автор.

Силно препоръчвам Заливът и първата част на поредицата – Голямото отвън за всички почитатели на истински добре и вдъхновено написаното фентъзи, създадено за откровено  забавление на читателите си – без философии, депресиращи в сивотата си битовизми или излишно детайлно описано насилие над малки деца. Не, че няма кръв, предателства, низости и добре описани зловещи битки, и толкова отвратителни създания, че да обагрят някой и друг нощен сън в цветовете на истински кошмар, но всичко е в идеалната пропорция на златното приключение, което просто трябва да бъде разказано покрай лагерен огън или бумтяща камина в страноприемница, като истинска легенда за герои, в които няма как онова вътрешното, вечно любопитно ококорено към всичко нестандартно и цветно дете, да не се влюби за секунди. И очаквам следващата част на моята джуджешка сага, където смятам, че му е крайно време на Нуфри да се позадоми малко – да го видим с каква технология ще се измъкне и от тази животозастрашаваща ситуация 🙂

Демонски цикъл

Питър В Брет

pbzashtit2pustkopie2dnevnvoina2cherepniqttron2

За почитателите на кървищата, безсмислените осакатявания, скопявания, мъчения над малки деца и бродници… ъъъ, демони някакви – ето ви тука една симпатично дебеличка поредица, която да ви теши, докато истинският майстор на ударното светяване на маслото на главни герои дядо ви Мартина, най-накрая не си довлече натежалия от позлатени понички задник до главния си редактор, и не видим уж предпоследната игра между тотемните царства на Вестерос. Не е кой знае какъв шедьовър, ама щом сте стигнали до ниво, в което ако на три страници няма труп леко се успивате – и това ще ви стигне, че даже и хареса.

Макар че светът не е толкова сложен с милиарди малки фракции, ами е реално вечния сблъсък между варварските талибани от изток (тук юг) и мирните, кротки, добродушни, православни хорица от запад (тук север), няма да ви липсват политически интриги, макар че са от вида на махленските дрязги относно кой мъж полата на коя никаквица е вдигнал, кой ще е признат за притежателя на най-голямото дърво в селото и колко деца в час може да ражда добрата юница – майчица на селото. Е, от другата страна на пустинята пък се съзтезават кой ще потроши най-много демонски черепи, колко меки задни части ще срита или обработи по друг начин на вечер, и въобще на кой му е най-голяма честта. Така де, религия, начин на живот, образование, дъра-бъра, и пак се опира до размера и резките над леглото за бройка полегнали върбици под мощен ураганен вихър. Битовизъм с демони някакви, с две думи.

Дребнавото описание на хиляди страници разговори за деца, реколта, кой кого овъргалял сред възглавките/сламата/шумата се реди с доста детайлни сцени на осакатявания, скопявания, женски бой, изнасилвания, мъжки бой, някакви други видове насилие и битки с демони. Като за книги посветени на демоните, всъщност последните се използват основно за демонстративно мерене на копия на лунна светлина. Както винаги. Тъжно е, че във всяка фентъзийна вселена местните човешки видове прекарват по-голямата част от живота си взирайки се във вървите на гащите, обмисляйки колко точно им е достойнстото и престижа пред света, и как могат да покажат на всички, без да го показват на всички, колко много мъжествени или женствени според половите белези на пръв поглед са. Тук го правим като бием безмозъчни демони по главите, след което се отдаваме на адреналинови потоци, размножавайки се като зайци, за да има следващи поколения, дето да правят същото. Туй култура, изкуство – вятър, занимание за онези, които нямат особено снаряжение или смазани с вселенско олио неизчерпаеми яйчникови запаси.

НО, има магия, и то хубава, действаща, зрелищна магия, красива система от знаци и думи на отминали цивилизации, вероятно нашата собствена някъде там, с които можеш да се опълчиш не само на сонмовете гладни демонски зверове отвъд, ами и да подпалиш гащите  на някой и друг съперник за престола или постелята на любимия. Жените са вещици, мъжете са животни, които се бият, щото им харесва. Това е философията на красианците, или очевидно арабите на тез земи. На зеленоземните – тоест европейците, жените са животни за разплод, мъжете са шопарите, и понякога има тук-таме някой не съвсем забравил изкуството на рисуването на предпазни знаци, за да може да се остави достатъчно спокойствие, но и вълнение, за ударно продължаване на поколението зад крехките стеници на селцата.  Истината е обаче, че цари псевдо-патриархална система с умни жени, които дърпат конците в повечето случаи, докато сумтят подигравателно по адрес на мъжовете си, и вероятно някъде там си дърпат плитките и поглаждат полите… Джордане, заветът ти е жив…

Твърдата и ноарна фентъзи поредица се превръща в борба за равенство между половете, между кастите, между кастратите и неподрязаните храсти, въобще прилича много на октомврийската революция, ама с демони. Пак ще ги оплача горките, че не получават кой знае колко екранно време, но са катализатор на страсти, така че важат. Пък и доста хубави сценки на убийства се получават с тях, та не пречат, ако и да са само за зловещ, виещ в тъмното фон. Харемните войни, подсмихванията на хитрушите зад воалите, вечните несъгласия между стотината наследници на трона на падишаха или както там се води на местно ниво сме ги гледали в едни османски сериалчета – тук е горе-долу едно към едно, ама плюс вещерска работа и малко повече сингулярно женски ласки. Селските вечеринки, пазаренето за момата, броенето на челядта преди навършване на христова възраст, мъжкареенето и пукането на кратуни в името на избиране на селския убавец, и вечните дрязги между семейните членове, забравящи непростими неща и дъвчещи се за дребнавости, пак сме ги гледали в по-съвременните версии на същите онези османски сапунени оперки.

Та изненадани няма да има. Но ще има доволни, тъй като Брет пише чудесно за масите, оплитащ ги в изключително приемлива комбинация между насилие и любовни работи, плюс щипка специални ефекти, които направо си молят за филмиране и създаване на нови холивудски звездичковци на хоризонта. Мен лично на много, много моменти вече ми омръзна да броя кой с кого е, какво е ял, за какво се е карал с благоверната, и хей-хо – за кой ли път ще излизаме да бием гадта навън, щото така трябва, и на никой не му пука за истинската причина на нещата – един мъдрец няма за цвят, а само някакви свещени книги и писания, подозрително наприличващи на нещо от наше време, което промива съзнания и държи строя в стандартното крепостническо ниво с вещици къмто тъмните векове. За сериал предполагам е идеално, за моя поредица – не толкова.

 

Легендата за Мина, магиите и едно порастване

15181530_1356523207745598_5400273758212110341_n 190998_b 198340_b

За едно приключение в книги, пътуване в мисли и пристигане за началото на едно ново и още по-вълнуващо пътешествие – за Мина и магията на едно малко момиченце да вдъхне фантазия и желание за различност у попорасналата си приятелка от едно друго измерение. В няколко детски книги понякога спи повече мъдрост, отколкото в цели библиотеки заглавия за самоусъвършенстване на възрастни, когато са написани с обич и истинска топлота. За боярата, долната земя и израстването:

http://trubadurs.com/2017/02/02/mina-i-magiyata-na-edno-porastvane-revyu-20170202/

Сънна кръв

Н К Джемисин

188528_b196924_b

Магия кипи в сънищата на боговете, но същите понякога целуват заблудени от мига някой смъртен, и така се раждат най-големите чудовища…

Богиня Джемисин ни води в една безумна, приказна и абсурдна реалност, обагрена в цветната симфония на Индия, Египет и Персия, в съчетание между Малкия Буда, Клеопатра и 300 , но много по-неразбираемо за неподготвения за алтернативна невъзможност читател. Но, красиво е, някак, ужасяващо и красиво едновременно, макар че страхът от непознатото, и винаги очакващата смърт, надделяват.

Къде е този свят не знам, но в небосвода му танцуват няколко луни, ухажвани от вечно прегрешилото слънце. Безброй континенти, народи, знамена и тотемни знаци, но ние ще опознаем само две малки държави, различни и еднакви, разделени от едната вяра. Култът към смъртта е всъщност най-човеколюбивата религия в това непонятно селение. Лечение и умиротворяване на душата чрез край на живота имат знак за равенство помежду си. Пътят през сънищата носи облекчение, и кошмар, и изход, когато някой бива обвинен в порочност. Но порокът за едни е ежедневие за други. Да ви напомня за някои източни държави и техните свободни западни сестри?

Тук порокът обаче не е в плътта, той е в помислите, в желанията, в простъпките срещу човечността и равновесието. На пръв поглед напълно справедливо, но както всички знаем, щом нещата опрат до морал, се оказва, че думите имат твърде много значения. Отнемащите души могат да управляват света, но се самоконтролират до малка каста избрани да ходят по стъпките на боговете. Лечителите имат свои животоопазващи клетви, но бирниците на животи се заклеват в самата материя на диханието. И понякога нещата твърде много се доближават по моралната скала на сивото, и когато трябва да се избира божествено, обикновено се греши напълно човешки.

Дуалогия, а всъщност два различни романа, и по дух, и по атмосфера, но общи в приказната си тъмнина, наситена с цветове. Романи на ужаса, но и за любовта, понякога излизаща от рамките на здравия разум и правилността, търсеща жертви там, където има само радетели на правдивото, и осквернявайки всичко, изградено с много ум и предпазливост от поколения мъдреци, съзнаващи силата на вярата и желанието за живот. Сънната кръв ще предизвика разбиранията и предразсъдъците ви, защото тук моралът не засяга свободните сексуални отношения, различната полова принадлежност и естеството на обществото като основен мотиватор на добро поведение. Това не са книги за ограничени съзнания, а само за отворените към всичко възможно различно. Приемете го като тест за толерантност към идентичността, ако щете, пак ще е трудно на моменти.

Красива история, с много кръв, смърт, сънища от лудост. Малко любов, странно съзряла и не виждаща много изход в мрака. Една неосъществена и една случила се въпреки всичко легенда за обичта между двама твърде различни. Един почти провален холокост, и последиците от една десетгодишна окупация. Общество на свободните нрави и строгия морал, се среща с такова зачитащо ограничаващото поведение и допустимостта в грешките. Противоположни отвътре, конфликтни отвън. Дали е поглед над нашата грозна реалност, или прелестна зловеща история, която никога няма да ни се случи наяве – лека философия, много изящество и непредвидима приказка за пораснали по толкова много начини деца. Експериментално фентъзи с елементи на груба човекоомраза и слаба, но винаги устойчива надежда в силата на една вяра. От богиня Джемисин, без съмнение.