Остриетата на кардинала

Дракони! Мускетари! Кардинали! Магия! Някакви французки работи, дето ще ви харесат!

Накратко – Дюма с нов прочит встрани от основното действие и разкриващо съвсем различни измерения на историческото фентъзи, включващо винаги уместните дракони, които ще ви се стори, че са били насилствено изтрити от историята, защото са твърде умни и яки, за да се занимават повече с жалкия ни човешки вид. За подрастващи и приключенци, за лелеещите екшъна, магиите и казах ли ви за драконите? Европейското фентъзи си заслужава да му хвърлите един поглед, пък било то и само да сте в крачка с тенденциите на стария континент, а ето тук ви очаква малко повече убеждаване:

http://trubadurs.com/2017/05/15/ostrietata-na-kardinala-anna-hells-20170514/

Отделила се от битието тежко, и унесла се в етера на мечтите…

Шити Браун Дж

Уважаеми дами и господа, ще ви разкажа за две книги, които са… те са… всъщност са…

Чакайте, ще почна другояче. Първом – извадете си чувството за хумор. Цялото, да цялото, нищо не запазвайте за черни дни, че ще ви трябва за кафявите настоящета. Значи, всички посещаваме едно малко и обичайно чисто местенце, където прекарваме известно време седнали на порцеланово столче, гледащи замислено някъде в небитието като истинския мислител на Роден, докато перисталтиката ни оттървава от разни ненужности, снабдени с понякога неприятна консистенция и винаги засрамващо ухание. И докато отделяме нужното време в сбогуване с прекрасните ни закуска, обяд и вечеря, честичко работим и за интелектуалното ни развитие посредством я телефон, я вестник, и даже дори и – внимание -книга. Сещате се кой е моя компаньон в избавителските от теглото човешко сесии, но има книги, които не просто са подходящи за тоалетната – те са създадени за там. И ето ви един ярък в задушевния си облак от сероводород пример.

Признавам, дълго време смятах, че такива книги няма. Така де, да напишеш истории за фекалии, явно само за фекалии, и да ги кръстиш със звучната комбинация на хора срали и заспали, и очевидно се омазали, ми се струваше една доста добра шега. Но представете си моето искрено изумление, когато осъзнах, че тези книги са истински, напечатани са, на хартия, разгръщат се и се четат. Кой е автора – не е известно. Кой е редактора – също. Мъж или жена – по-скоро бих заложила на творение от по-силната част на човечеството, като в ролята на половинката, която може да прекара безкрайно много време съзерцавайки личната си кафява купчинка, и даже би си я снимал за спомен, ако е в някоя екзотична форма на Мики Маус, Папата или Звездата на смъртта. Какво, случвало се е. А обещанието за фекален трилър никак не е пресилено – даже е съвсем уместно, ама неочакваният край обаче винаги е очакван. И кафяв, предимно. Виж, за консистенцията има вариации.

Но за какво всъщност разказва превеликият крал на плодовете на отделителната система Шити Браун в младша форма? Дали да ви спомена историята за войничето, което получило апоплектичен удар, защото винаги имало навика да си разглежда ежедневните димящи творения, но неговите гадни приятелчета му отмъкнали безшумно изкуството с една лопата току изпод подопашието, с което му докарали най-огромния шок в живота, карайки го да обмисли възможността за прозрачно ако? Или да ви разкажа за нашенеца в автобус някъде насред пустинята, каран от шофьор, който бил по-малко от склонен да паркира насред пясък, змии и разни талибани, които не прощават на никой бледолик, та му се наложило да попътува няколко километра с плахо подаващо се от главната врата окръгление, плачещо с бледо шоколадовите сълзи на ненавременната диария?

Неее, всъщност перлата в короната е невероятната любовна история на едно момче, влюбило се в своята избраница след като станало свидетел на най-епичната дефекация в историята на музиката, истинско рондо, кресчендо и епопея на забравените за хор и оркестър от цимбали, тимпани и един голям гонг. Сериозно, това Ромео, Жулиета – аматьори. Съвсем друга бира си е да влюбиш в звука на пръцките на прекрасната си жена, и да погледнеш с ново уважение иначе идеалните ѝ задни извивки, съзирайки в тях инструмент, глас и извънземна технология за ароматерапия на стероиди. Ето такава любов си пожелавам да ми се случи някога. Е, точно тази история не свършва подобаващо, но дава ясна поука – не смесвайте прецизна увертюра за женски глутеус с жалка сюита за мъжки дирник, не дава добър резултат.

Иначе, с автора ще се отправите на едно малко хлъзгаво, леко понамирисващо и съвсем мъничко засрамващо пътешествие, което ще ви даде отговори на въпросите дали изящния нос-специалист на Диор може да удържи на мощния плам на блатен български газ от човешки произход; как вегетарианството е основната причина за разбитите от ремонти на отходната канализация улици не само у нас, ами и по света; как се играе полу-седнало хоро с леко замърсена тоалетна хартия за байряк, и два квадрата вече не много бели плочки за мегдан; кой е кода на Хитлер, дето няма да се хареса на никой левскар, освен ако не си падате по надписи на стената с мумифицирани дарадонки; как червеното вино и срещналите ненавременната си смърт семейства прасета ще ви докарат до това да гледате кино прав и изплашен да не се разтвори портала към адските двери точно около вашето любимо изходче – щото ако го наричате входче, този страх явно няма как да ви владее…

Та, това е мъничка част от от цялото съмнително очарование, написано от човек грамотен и интелигентен, ако и с твърде много истории за кафявите водопади. Щото, признайте, всички имаме поне по една такава, особено ако сме прекарали някакво време в Студентски град, но това тук е паноптикум от изпражнителни упражнения по стил, които ако не ви разхилят до сълзи, поне ще помогнат при някое по-запечено положение след месно-млечна вакханалия, или ще ви върнат няколко години или десетилетия назад, когато се случи онова, за което вече не говорите пред приятели, но с особена топлота си припомняте насаме. Сещате се, хайде сега. Дали това е висша литература, кандидат за приз, нещо, за което да говорите с малко снобареещите си приятели? О, богове, не. Но дали е нещо забавно, смущаващо и изкарващо по една крива усмивка, съчетаваща гордост, срам и още малко гордост – о, да. Аз се приготвям за среща с втората част на мултилогията за човещинката в най-фибрена форма, и се надявам да имам винаги една хубава тоалетна чиния под ръка, за онези мигове, когато историите се раждат току изпод историците 🙂

Снимката е от OLX.BG, поздравления на автора за композицията изпълнена със смисъл и надежда в бъднините кафяви…

Шовинист

Тери Пратчет

Още една доза пратчетин за началото на летните дни, които идват с едни торби обещания, и тихичко се изнизват по терлички с първите паднали листа само с шепичка свършени неща, но много, много спомени, окъпани в лунна светлина, малко пясък на неприятни места и едно постоянно леко махмурлуче, заживяло на свободен наем зад слепоочията ви, намек за онези шест текили в повече от снощи. Не, Шовинист не е никакво лятно четиво, ни плажно, ни безмислено и минаващо през очи, уши и други кухини и отверстия. Това е Пратчет, и той е мисъл, усмивка и задоволство, че си разбрал малко повече собствения си свят, докато си търсил истината за някой друг. В случая – отново актуално – ще понаучите нещичко за войните, за бежанците, за армиите необучен, но силно мотивиран от магически патриотизъм персонал, и за най-читавите хора на планетата, които се оказват пясъчни главорези, и ако ги наречете някога читави в очите, вече вие очи едва ли ще имате. Имидж, все пак.

Там някъде във водите, които имат малко повече самосъзнание от суперкомпютъра на Адамс, само дето имат и малко мръснишко чувство за хумор, изплюват на повърхността си парче земя. И като всяко парче от нещо, което е смятано досега за отдавна лимитиран и разпределен ресурс, привлича внимание. Погрешното, свръх погрешното внимание. И тъй като войните се нуждаят само от повод, а не от причини, ето ти началото на един от най-драматичните военни конфликти в света на диска, който не се разгръща до не знам коя си мултиверсна война поради наличието на Стражата. Да, онези безподобни, безогледни, безописателни лица от естествен, неестествен и няма-такъв-произход-момче видове, сред които това зомбита, вампири, големи, джуджета, водоливници, напиши тука някаква странна гад и е тя – си намират дом, приятели, любими и пълноценен, изпълнен с емоции и смисъл живот. Та тези прекрасни…ммм, нека сме любезни и недискриминиращи – хора, са това, което спира великата империя Клач да нарита малко замърсения долен изглед на Анкх-Морпорк – най-богатият град, който няма никакви пари.

Естествено, че ще имаме много Керът – така си и трябва, на кралете, дори и онези, които биха те пребили съвсем дружелюбно с тритонен орк, само защото си ги нарекъл така, си им е нужно време и място да организират първата ФИФА за подрастващи престъпници и съвсем пораснали си главорези. И доста Ваймс – къде без скалоликия рицар на закона и поопърлените от развълнувани дракони, озовали се подозрително близо до парадни дрехи, перца. Но най-вече – Ветинари – еманацията на всевиждащото око, идеалния политик, абсолютния едноличен монарх, шеф на ЦРУ, ФБР, МИ5 и онези служби, дето не сме ги и чували, въпреки че са някъде там, взети заедно. Ако някъде има кастинг за госпожа Ветинари да знаете, че ще наритам всички участнички в него до пълно лицево и мекодупесто посиняване, защото Хавлок си е мой. Да се знае, подчертавам, да няма после неуместни ситуации със запретнати ръкави и лоши женски погледи. Но да се върнем в напечената обстановка на току зародилия се шовинизъм, патриотизъм и разни други силно заразни болести, които даже света на свенливата костенурка не са подминали.

Местният луд учен-изобретател, и очевидно алтер-его на Леонардо да Винчи ще измайстори едно стотина оръжия за масово унищожение, меко превърнати в безобидни белачки на картофи и четки за зъби от доста пацифисткото и плашещо се от дивия свят Куирмово съзнание, но не и преди да ни запознае с подводницата с педали, и да ни преведе през странните водни течения, често бомбардирвани от буреносни кревати, смерчови торти и много неприятните вихрушкови консерви с местния еквивалент на риба тон. Ще се запознаем с малко политически интриги, ходове и чисти чудеса, които ще накарат всеки студент по политология да си води бясно записки по гениалност; ще се опитаме да водим разследване, анти-разследване и нещо де хич не е разследване по правилата на всички сезони на От местопрестъплението, още преди същото да се е щукнало в някоя сценаристка глава; и ще се опитаме да намерим жена на Ноби… или да открием жената в Ноби…. каквото дойде, в неговия случай.

Поредното чудовищно добро забавление и задъхано приключение, в което се усещаме на последната страница, че тука май малко имаше политически фарс, и недоволство от нечия политика, и въобще май ни пробутаха доста политически работи, на нас, аполитичните читатели, но знаете ли – ще ви хареса, до последния ред, защото понякога зад кулисите нещата придобиват смисъл и очарование. Но не бързайте към парламента, поне докато някой водоливник не се размърда пред погледа ви – малко здравословна лудост винаги е нужна на занимаващите се с обществена мръсотия, повярвайте ми.

Ламя ЕООД 2 Освобождение

Марин Трошанов

Втората част на страхотния дори според моите киселяшки представи ърбън, от не просто един от добрите ни родни автори, ами и всъщност много мил човек – което могат да потвърдят стотиците зрители, приятели, и просто върли почитатели като мен на представянията му, излезе и размазва с нова порция див екшън на софийски, и не само, ширини. В историята се намесват съвсем (не)очаквано, но и съвсем на мястото си, самодиви, древни демони, ифрити, призраци, подземни дяволи, напомнящи подозрително на морлоки, и на нашите герои не им остава нищо друго, освен да оцеляват, докато всите изчадия адови са им по петите. Отново. Е, имаме и поредната доза родна действителност с все биячите и съмнителните бизнесмени, пред които злокобните духове са малко по-предпочитан вариант за край на тихите ни дни. Но надеждата, надеждата е над всичко, и понякога, но само понякога, получаваме заслуженото от живота с време да му се порадваме.

Софийският Индиана Джоунс, или накратко Миро, продължава своята самотна одисея в търсене на изкупление и смисъл на дните си, срещайки чудовища из мините на Лъки, освобождавайки древни сили из вековните гори около Широка лъка, борейки се с отмъстителен призрак насред Софийския университет, или просто надлъгвайки се с източен ифрит отпреди съзиданието, озовал се в бежанския квартал в центъра на столицата. И имаме повече Лина. Недостатъчно Лина. И още Мая. Твърде много Мая. Миналото понякога трябва да бъде оставено да почива в мир. Защото то не се променя, но ние го правим. И бъдещето в очите на червенокосото измъчено момиче, копнеещо за малко закрила, ми е някак по-разумен и топъл избор, от обятията на един призрачен образ. Да, любовта обикновено умира преди плътта, и може би така е по-добре.

Но да се върнем към екшъна, който чувствително преобладава над романтичната нишка, ама за която аз разбира се като жена ми е в длъжностната характеристика да поохкам малко, ще прощавате. Историите с различните свръхестествени същества се вплитат в един огромен пъзел от невероятности, които надничат от всеки тъмен ъгъл и замлъкнала, но не и умряла, сграда, където чакат, о, как ни чакат, сили, дето уверявам ви не ни мислят хич доброто, каквото и да си мислим за личната си ценност. Очаква ви задъхано действие, оригинални идеи и онази щипка вълнение за съдбата на героите, която вече ги е превърнала във ваши приятели, и докато се усетите ще си мърморите тихичко сами  „Още една страничка само, да видя дали ще оцелеят…дръж се Миро, дръж се!“. А когато започнете да говорите на една книга, то това значи, че вашият и нейния свят са се слели. По-добра атестация за добър текст от това не знам.

 

Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.

Паякът

Има някои хартиени съкровища, които правят от всеки редови читател истински ревностен библиофил. Дали заради спомени, или заради прекрасната идея какви са били едно време книгоиздателските политики, незанимаващи се с разни модерни хубавини като авторски права, минимални тиражи и проблемно разпространение, всяко едно откритие от началото на настоящия ни век лично мен ме изпълва с трепет и удивление, ако и да не са по Амели Нотомб, и се чувствам като същий Индиана Джоунс на книжните тайни. Момент да си прибера камшика (казва се Монстър, между другото, щото е десет сантиметра и е лилав, а такива са всичкото монстри, айде ся, и бие лошо) , и да ви разкажа за най-новото си граалово откритие.

Паякът е началото на поредица от четири книжки посветени на макабрената литература, всяка една заслужаваща си времето и парите да бъде издирена и прегърната с онзи блясък в очите, който би заслепил и горкия Ам-Гъл с неговото жалко търкалце. Книжлето е мъничко, съдържа само разкази, но толкова елегантно подбрани, че създават истинска мрачна атмосфера, пропускаща сиви облаци от мистификация и ледения вятър на ужаса дори и в най-ведрия слънчев ден. Като да отвориш вратата към някое позабравено мазе в непозната къща – винаги съдържа всичко, от което се страхуваш, ще се страхуваш или даже си забравил, че трябва да се страхуваш от него. Майсторска работа, без съмнение, та поздрави на съставителите, които и да са те.

Сред авторите има и познати, и напълно непознати, е, поне за мен, имена, но талантът си личи, а и преводът, в противоречие с онези смутни години, в които качеството бе винаги за сметка на количеството, не пречи, нито дразни. Франсис Прево разказва за една злокобна книга, която въпреки вродената лична арогантност „Това не може да се случи с мен“, все пак не трябва да се отваря, ако си цените здравия разум, естествено; Мопасан ни води на гробището, където истината понякога излиза от гроба; Амброуз Биърс доказва за пореден път как страхът е по-силен от всичко, дори от реалността; Уилям Джейкъб ще сбъдва желания, но ще иска като порядъчен лихвар и цената за щастието, която винаги е нещастие. Джоузеф Конрад ще ни сложи да спим в истинска страноприемница на ужаса; Феодор Соголуб ще ни разкаже за един малко по-различен и доста самотен върколак; Артър Конан Дойл ще ни върне в класиката за кафявата ръка и призрачните нужди; Ханс Еверс ще си поиграе на влюбване и смърт само от няколко метра разстояние, а финалът се пада на Лъвкрафт и суровата история за магьосниците Пибоди.

Накратко – малко сборниче с много потенциал и страхотни попадения, класическо изпълнение и разнообразие на ужаса в онази му форма, която някак хората намираме за привлекателна. Препоръчвам събирането на цялата поредица, която е просто изумителна в сенките тъмнина, които спуска над читателите си. Така се прави колекция, и се печелят сърца, да си знаете.