Кърпена глава

Гай Бас

Ако има такова нещо като веселяшки детски хорър, със супер сладки чудовища с безупречно викторианско възпитание, луди професори, можещи да помнят колкото златни рибки, и диви селяни, които освен за пушечно месо и разгневена тълпа с факли, за друго не стават – то историите за бейби Франкенщайн, наречен уместно Кърпена глава – са вашите нови спасители от сиви дни и безсънни нощи. Да, това са детски книжки, но както всяко добро четиво между редовете си съдържат много неща, достъпни само за претоварените и презадоволени от живота възрастни съзнания. Така де, вместо Чопра, Букай или който там е актуалният гуру за щастие и отговор на битовите неволи, едно раирано дребосъче също може да ви научи да вземате добри решения. И то в картинки.

Като казахме картинки – не, не очаквайте свежи шарени пейзачета, а по-скоро Тим Бъртън вакханалия, където все имате гнетящото чувство, че от някой ъгъл ще ви погледне трупясалата булка. Зловещо, но с онази мярка, идеална за обръгналите на ужасии деца, дето няколко реда зъби, някоя и друга отрязана глава и армии от разкапващи се зомбита няма да ги помръднат и на сантиметър от удобно хлътналия диван. Прелестният сюжет ни отвежда в малко забутано селце с голям замък на хълм, където вместо местният сатрап, живее един откачен учен, обсебен от слепването на разни трупни отпадъци в обща маса ходеща, хапеща и човекоядяща гнусотия. За щастие първото лудогенийско другарче, събудено от електроди, забодени в някои тъмни и неупоменати места, се оказва малко самоуко алхимиче, забъркващо по цял ден отвари за намаляне на кръвожадност, успокояване на нервен глад за човешка кръв, и въобще усмиряващо хищническите инстинкти на току събудените зомбита, превръщайки огромни, обърнати с главата надолу октоподи с осемнайсет реда зъби в кротки събирачи на марки, или вампирофилски кръволоки с пет глави, дванайсет гребловидни лапи и чучур на тайно място, в благовъзпитани ценители на цейлонски чай.

Как точно всяка абоминация, измъкнала се като от див кошмар на Бенисио дел Торо, автоматично се превръща в символ на класическото английско възпитание от еднополов католически колеж – не става много ясно, но това са най-симпатичните, сладкодумни и доброжелателни чудовищенца, които ще искате на всяка цена да поканите на гости и да обсъдите напрежението в кралското семейство, цената на сандвичите с краставичка или актуалната големина на перлите за опера. Та в тази добра компания обаче се намесват злите човеци, които от страх, малодушие или проста киселящина все се стремят да затрият добрите караконджулчета, или да ги направят на циркаджийски експонати, таксидермични упражнения или просто на ситно прецедена каша за прасетата. Не се тревожете, добрите побеждават, и то по ужасно забавен, макар и с малко тъмничко чувство за хумор, начин, което не просто ще разкикоти, ами и ще възпита дребните, и не толкова дребните читатели на хорър приключенийцата в смисъла на разни хубавини като приятелството, саможертвата и зачитането на различността като ефект, а не дефект.

Книжки за различните, по душа и вид, по разбиране и по начин на живот, в мечтите и действителността – и то не глупаво-назидателни, или елементарно-предлагащи смелени на ситно послания за забавени от медийно облъчване съзнания, ами такива, каквито остават в ума задълго, и изникват като решения за толкова много проблемни ситуации и дилеми, причакващи ни в житие-битието. И, да, може би твърде сериозно вземам една колекция от страхотни текстове и илюстрации, но съкровището си е съкровище под всяка форма, и то има място в библиотеката ви, повярвайте – имате нужда от този лъч добрина.

Метална легенда за Кети Джей

Крис Удинг

Като един от общо взето отчаяните фенове на Крис Удинг, който ме зашемети с изящната жестокост на трилогията си за вещерите, прободе обичащия тъмнината демон в мен точно в сърцето с великолепната приказка за Отрова, и ме довърши с приключението за чудовища и призраци на Елейзабейл Крейл, историите за Кети Джей бяха задължаващо да бъде закупено и погълнато жадно четивно. А и да не беше Удинг, все пак говорим за стиймпънк с пирати, та какво да не му харесваш. Но нещо от магията на великолепието на вътрешния мрак липсваше. Не, че книжките блестят от позитивизъм и слънчеви зайчета, но все пак, все пак… листчето в главата на голема май липсваше.

Запознайте се с екипажа на ериумно движещото си странно летящо нещо, наречено Кети Джей – бъдещето на технологиите, ако и на по-бюджетно-очуканите такива. Капитанът е нещо като по-тъжен вариант на Джак Спароу, с все страстта си към комара и лошия късмет с жените. Компания му правят благородник-демонист с много тъмно минало и неговия сладък метален робот-голем, в който е заключено нещо, което да обичаш и от което да се страхуваш; лекар-алкохолик с погромено от лекарска грешка съзнание; двама полу-вдиотени, но много талантливи пилоти на придружаващи летящи машинки; един бивш роб с гениални умения в авио механиката и една мъртва девойка, която си е доста мърдаща и ефективна като навигатор, средна работа между зомби, вампир и пчела убиец. А, има и един много див котарак, който бива пребит зрелищно във втората книга, но доста заслужено, поне според мен. Жив си беше след това гада, не се притеснявайте.

Та тази нестройна дружинка от полу – престъпници все се набъркват в чудовищни по мащабите си каши, с които ако не целия, то поне няколко континента от света застрашават с неминуемо унищожение. Я ще взривят самолета на висш благородник, я ще освободят случайно древен демон, или ще отворят небесата за унищожителна раса извънземни чудовища – все с най-добри намерения. И после се почва едно бягане, преследване, минаване на косъм покрай всички видове желаещи да ги скалпират бавно и методично. Атмосферата мога да сравня с тази на света на карибските пирати среща пазителите на галактиката, макар и с много по-малко шегички, повечко повторения на „какво се е случило досега“ и обичайната драма „тя обича ли ме, не ме ли обича“. Но ако ще четете тези книги, ще го направите заради героите – запомнящи се и оригинални образи, които обаче е малко тъжно, че не са накарани да вършат нещо по-смислено от това да си спасяват задниците непрекъснато.

Но ако си падате по ефектните въздушни и наземни битки, съчетани с малко езотерично – технологични викания на демонични обитатели на етера, активно действие, малко щуротии и емоционални размисли колко точно всеки от героите е прецакан от живота – Удинг и Кети Джей са идеалното ви четиво. Идеално за летните жеги, в компания на климатик, фрапе и кило череши, пък ако сте от индивидите, дето все още познават явления като ваканция, семестриална почивка или онова чудо – отпуската – какъв по-добър момент да си запълните  слънчевата почивка с лесно смилаем екшън и приключения.

 

Остриетата на кардинала

Дракони! Мускетари! Кардинали! Магия! Някакви французки работи, дето ще ви харесат!

Накратко – Дюма с нов прочит встрани от основното действие и разкриващо съвсем различни измерения на историческото фентъзи, включващо винаги уместните дракони, които ще ви се стори, че са били насилствено изтрити от историята, защото са твърде умни и яки, за да се занимават повече с жалкия ни човешки вид. За подрастващи и приключенци, за лелеещите екшъна, магиите и казах ли ви за драконите? Европейското фентъзи си заслужава да му хвърлите един поглед, пък било то и само да сте в крачка с тенденциите на стария континент, а ето тук ви очаква малко повече убеждаване:

http://trubadurs.com/2017/05/15/ostrietata-na-kardinala-anna-hells-20170514/

Отделила се от битието тежко, и унесла се в етера на мечтите…

Шити Браун Дж

Уважаеми дами и господа, ще ви разкажа за две книги, които са… те са… всъщност са…

Чакайте, ще почна другояче. Първом – извадете си чувството за хумор. Цялото, да цялото, нищо не запазвайте за черни дни, че ще ви трябва за кафявите настоящета. Значи, всички посещаваме едно малко и обичайно чисто местенце, където прекарваме известно време седнали на порцеланово столче, гледащи замислено някъде в небитието като истинския мислител на Роден, докато перисталтиката ни оттървава от разни ненужности, снабдени с понякога неприятна консистенция и винаги засрамващо ухание. И докато отделяме нужното време в сбогуване с прекрасните ни закуска, обяд и вечеря, честичко работим и за интелектуалното ни развитие посредством я телефон, я вестник, и даже дори и – внимание -книга. Сещате се кой е моя компаньон в избавителските от теглото човешко сесии, но има книги, които не просто са подходящи за тоалетната – те са създадени за там. И ето ви един ярък в задушевния си облак от сероводород пример.

Признавам, дълго време смятах, че такива книги няма. Така де, да напишеш истории за фекалии, явно само за фекалии, и да ги кръстиш със звучната комбинация на хора срали и заспали, и очевидно се омазали, ми се струваше една доста добра шега. Но представете си моето искрено изумление, когато осъзнах, че тези книги са истински, напечатани са, на хартия, разгръщат се и се четат. Кой е автора – не е известно. Кой е редактора – също. Мъж или жена – по-скоро бих заложила на творение от по-силната част на човечеството, като в ролята на половинката, която може да прекара безкрайно много време съзерцавайки личната си кафява купчинка, и даже би си я снимал за спомен, ако е в някоя екзотична форма на Мики Маус, Папата или Звездата на смъртта. Какво, случвало се е. А обещанието за фекален трилър никак не е пресилено – даже е съвсем уместно, ама неочакваният край обаче винаги е очакван. И кафяв, предимно. Виж, за консистенцията има вариации.

Но за какво всъщност разказва превеликият крал на плодовете на отделителната система Шити Браун в младша форма? Дали да ви спомена историята за войничето, което получило апоплектичен удар, защото винаги имало навика да си разглежда ежедневните димящи творения, но неговите гадни приятелчета му отмъкнали безшумно изкуството с една лопата току изпод подопашието, с което му докарали най-огромния шок в живота, карайки го да обмисли възможността за прозрачно ако? Или да ви разкажа за нашенеца в автобус някъде насред пустинята, каран от шофьор, който бил по-малко от склонен да паркира насред пясък, змии и разни талибани, които не прощават на никой бледолик, та му се наложило да попътува няколко километра с плахо подаващо се от главната врата окръгление, плачещо с бледо шоколадовите сълзи на ненавременната диария?

Неее, всъщност перлата в короната е невероятната любовна история на едно момче, влюбило се в своята избраница след като станало свидетел на най-епичната дефекация в историята на музиката, истинско рондо, кресчендо и епопея на забравените за хор и оркестър от цимбали, тимпани и един голям гонг. Сериозно, това Ромео, Жулиета – аматьори. Съвсем друга бира си е да влюбиш в звука на пръцките на прекрасната си жена, и да погледнеш с ново уважение иначе идеалните ѝ задни извивки, съзирайки в тях инструмент, глас и извънземна технология за ароматерапия на стероиди. Ето такава любов си пожелавам да ми се случи някога. Е, точно тази история не свършва подобаващо, но дава ясна поука – не смесвайте прецизна увертюра за женски глутеус с жалка сюита за мъжки дирник, не дава добър резултат.

Иначе, с автора ще се отправите на едно малко хлъзгаво, леко понамирисващо и съвсем мъничко засрамващо пътешествие, което ще ви даде отговори на въпросите дали изящния нос-специалист на Диор може да удържи на мощния плам на блатен български газ от човешки произход; как вегетарианството е основната причина за разбитите от ремонти на отходната канализация улици не само у нас, ами и по света; как се играе полу-седнало хоро с леко замърсена тоалетна хартия за байряк, и два квадрата вече не много бели плочки за мегдан; кой е кода на Хитлер, дето няма да се хареса на никой левскар, освен ако не си падате по надписи на стената с мумифицирани дарадонки; как червеното вино и срещналите ненавременната си смърт семейства прасета ще ви докарат до това да гледате кино прав и изплашен да не се разтвори портала към адските двери точно около вашето любимо изходче – щото ако го наричате входче, този страх явно няма как да ви владее…

Та, това е мъничка част от от цялото съмнително очарование, написано от човек грамотен и интелигентен, ако и с твърде много истории за кафявите водопади. Щото, признайте, всички имаме поне по една такава, особено ако сме прекарали някакво време в Студентски град, но това тук е паноптикум от изпражнителни упражнения по стил, които ако не ви разхилят до сълзи, поне ще помогнат при някое по-запечено положение след месно-млечна вакханалия, или ще ви върнат няколко години или десетилетия назад, когато се случи онова, за което вече не говорите пред приятели, но с особена топлота си припомняте насаме. Сещате се, хайде сега. Дали това е висша литература, кандидат за приз, нещо, за което да говорите с малко снобареещите си приятели? О, богове, не. Но дали е нещо забавно, смущаващо и изкарващо по една крива усмивка, съчетаваща гордост, срам и още малко гордост – о, да. Аз се приготвям за среща с втората част на мултилогията за човещинката в най-фибрена форма, и се надявам да имам винаги една хубава тоалетна чиния под ръка, за онези мигове, когато историите се раждат току изпод историците 🙂

Снимката е от OLX.BG, поздравления на автора за композицията изпълнена със смисъл и надежда в бъднините кафяви…

Шовинист

Тери Пратчет

Още една доза пратчетин за началото на летните дни, които идват с едни торби обещания, и тихичко се изнизват по терлички с първите паднали листа само с шепичка свършени неща, но много, много спомени, окъпани в лунна светлина, малко пясък на неприятни места и едно постоянно леко махмурлуче, заживяло на свободен наем зад слепоочията ви, намек за онези шест текили в повече от снощи. Не, Шовинист не е никакво лятно четиво, ни плажно, ни безмислено и минаващо през очи, уши и други кухини и отверстия. Това е Пратчет, и той е мисъл, усмивка и задоволство, че си разбрал малко повече собствения си свят, докато си търсил истината за някой друг. В случая – отново актуално – ще понаучите нещичко за войните, за бежанците, за армиите необучен, но силно мотивиран от магически патриотизъм персонал, и за най-читавите хора на планетата, които се оказват пясъчни главорези, и ако ги наречете някога читави в очите, вече вие очи едва ли ще имате. Имидж, все пак.

Там някъде във водите, които имат малко повече самосъзнание от суперкомпютъра на Адамс, само дето имат и малко мръснишко чувство за хумор, изплюват на повърхността си парче земя. И като всяко парче от нещо, което е смятано досега за отдавна лимитиран и разпределен ресурс, привлича внимание. Погрешното, свръх погрешното внимание. И тъй като войните се нуждаят само от повод, а не от причини, ето ти началото на един от най-драматичните военни конфликти в света на диска, който не се разгръща до не знам коя си мултиверсна война поради наличието на Стражата. Да, онези безподобни, безогледни, безописателни лица от естествен, неестествен и няма-такъв-произход-момче видове, сред които това зомбита, вампири, големи, джуджета, водоливници, напиши тука някаква странна гад и е тя – си намират дом, приятели, любими и пълноценен, изпълнен с емоции и смисъл живот. Та тези прекрасни…ммм, нека сме любезни и недискриминиращи – хора, са това, което спира великата империя Клач да нарита малко замърсения долен изглед на Анкх-Морпорк – най-богатият град, който няма никакви пари.

Естествено, че ще имаме много Керът – така си и трябва, на кралете, дори и онези, които биха те пребили съвсем дружелюбно с тритонен орк, само защото си ги нарекъл така, си им е нужно време и място да организират първата ФИФА за подрастващи престъпници и съвсем пораснали си главорези. И доста Ваймс – къде без скалоликия рицар на закона и поопърлените от развълнувани дракони, озовали се подозрително близо до парадни дрехи, перца. Но най-вече – Ветинари – еманацията на всевиждащото око, идеалния политик, абсолютния едноличен монарх, шеф на ЦРУ, ФБР, МИ5 и онези служби, дето не сме ги и чували, въпреки че са някъде там, взети заедно. Ако някъде има кастинг за госпожа Ветинари да знаете, че ще наритам всички участнички в него до пълно лицево и мекодупесто посиняване, защото Хавлок си е мой. Да се знае, подчертавам, да няма после неуместни ситуации със запретнати ръкави и лоши женски погледи. Но да се върнем в напечената обстановка на току зародилия се шовинизъм, патриотизъм и разни други силно заразни болести, които даже света на свенливата костенурка не са подминали.

Местният луд учен-изобретател, и очевидно алтер-его на Леонардо да Винчи ще измайстори едно стотина оръжия за масово унищожение, меко превърнати в безобидни белачки на картофи и четки за зъби от доста пацифисткото и плашещо се от дивия свят Куирмово съзнание, но не и преди да ни запознае с подводницата с педали, и да ни преведе през странните водни течения, често бомбардирвани от буреносни кревати, смерчови торти и много неприятните вихрушкови консерви с местния еквивалент на риба тон. Ще се запознаем с малко политически интриги, ходове и чисти чудеса, които ще накарат всеки студент по политология да си води бясно записки по гениалност; ще се опитаме да водим разследване, анти-разследване и нещо де хич не е разследване по правилата на всички сезони на От местопрестъплението, още преди същото да се е щукнало в някоя сценаристка глава; и ще се опитаме да намерим жена на Ноби… или да открием жената в Ноби…. каквото дойде, в неговия случай.

Поредното чудовищно добро забавление и задъхано приключение, в което се усещаме на последната страница, че тука май малко имаше политически фарс, и недоволство от нечия политика, и въобще май ни пробутаха доста политически работи, на нас, аполитичните читатели, но знаете ли – ще ви хареса, до последния ред, защото понякога зад кулисите нещата придобиват смисъл и очарование. Но не бързайте към парламента, поне докато някой водоливник не се размърда пред погледа ви – малко здравословна лудост винаги е нужна на занимаващите се с обществена мръсотия, повярвайте ми.

Ламя ЕООД 2 Освобождение

Марин Трошанов

Втората част на страхотния дори според моите киселяшки представи ърбън, от не просто един от добрите ни родни автори, ами и всъщност много мил човек – което могат да потвърдят стотиците зрители, приятели, и просто върли почитатели като мен на представянията му, излезе и размазва с нова порция див екшън на софийски, и не само, ширини. В историята се намесват съвсем (не)очаквано, но и съвсем на мястото си, самодиви, древни демони, ифрити, призраци, подземни дяволи, напомнящи подозрително на морлоки, и на нашите герои не им остава нищо друго, освен да оцеляват, докато всите изчадия адови са им по петите. Отново. Е, имаме и поредната доза родна действителност с все биячите и съмнителните бизнесмени, пред които злокобните духове са малко по-предпочитан вариант за край на тихите ни дни. Но надеждата, надеждата е над всичко, и понякога, но само понякога, получаваме заслуженото от живота с време да му се порадваме.

Софийският Индиана Джоунс, или накратко Миро, продължава своята самотна одисея в търсене на изкупление и смисъл на дните си, срещайки чудовища из мините на Лъки, освобождавайки древни сили из вековните гори около Широка лъка, борейки се с отмъстителен призрак насред Софийския университет, или просто надлъгвайки се с източен ифрит отпреди съзиданието, озовал се в бежанския квартал в центъра на столицата. И имаме повече Лина. Недостатъчно Лина. И още Мая. Твърде много Мая. Миналото понякога трябва да бъде оставено да почива в мир. Защото то не се променя, но ние го правим. И бъдещето в очите на червенокосото измъчено момиче, копнеещо за малко закрила, ми е някак по-разумен и топъл избор, от обятията на един призрачен образ. Да, любовта обикновено умира преди плътта, и може би така е по-добре.

Но да се върнем към екшъна, който чувствително преобладава над романтичната нишка, ама за която аз разбира се като жена ми е в длъжностната характеристика да поохкам малко, ще прощавате. Историите с различните свръхестествени същества се вплитат в един огромен пъзел от невероятности, които надничат от всеки тъмен ъгъл и замлъкнала, но не и умряла, сграда, където чакат, о, как ни чакат, сили, дето уверявам ви не ни мислят хич доброто, каквото и да си мислим за личната си ценност. Очаква ви задъхано действие, оригинални идеи и онази щипка вълнение за съдбата на героите, която вече ги е превърнала във ваши приятели, и докато се усетите ще си мърморите тихичко сами  „Още една страничка само, да видя дали ще оцелеят…дръж се Миро, дръж се!“. А когато започнете да говорите на една книга, то това значи, че вашият и нейния свят са се слели. По-добра атестация за добър текст от това не знам.

 

Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.