Критичната грешка на фентъзито

Робърт Беван

Инди авторите са най-странните същества на планетата – независимо как и за какво пишат, къде се продават и дали се продават (между другото често инди на нашите ширини, поне според числата на продадени книжки, е по-скоро мега продаващ се автор), винаги ти пишат, понякога твърде лични съобщения. Знам кой къде е ходил по Коледа, какво е ял, понякога и после какво е върнал от който и да е изход (и такива има, да), какво правят жените им, мъжете им, децата, котките, болните бебе питончета и прочие ежедневности на десетки талантливи (е, повечето) списващи интересни истории някъде там отвъд океана. Един от най-бруталните в кореспонденцията с любимите си читатели е напълно непознатия ви Робърт Беван, който пише най-лесночетимото и обвързано с фекално-газова поезия фентъзи, за което някога сте чували. Не сте чували за такъв вид фентъзи? Критична грешка…

Много хора обожават настолните игри, където по волята на многостенно зарче, заживяваш отделен живот, в онази приятна винтидж картонена форма, сравнима и едновременно несравнима с визуалния вариант на втори вид жизнеутвърждаване. Но представете си, че сте се събрали компания приятели, вече леко поотегчили се от магията в кутия, и затова каните нов ентусиаст за Cavern master, който да ви помогне да навлезете по-навътре в атмосферата на играта, и да измъкнете още някоя и друга минута удоволствие от тихите нърдски забавления. Само че, очаквали сте Шелдън Купър, ама получавате малко по-едричка форма на Ханибал Лектър, минус кулинарните способности, плюс доста проблеми с жените и самочувствието. Сещате се, че няма как от този момент нататък светът ви да не стане едно доста тъмно и тясно място, с малко неприятен аромат, ако ще и да е добре отоплено.

Напълно очаквано след някоя и друга зле подхвърлена, но всъщност незлоблива шегичка, виждате острото на брадвата от неподходящата страна, в съвсем реална фентъзи обстановка и с доста променен вид. Един от вас е полуорк с почти минусова харизма – което на местен език значи, че всички го мразят, искат да го убият, но и че същият не може да спре да се уригва, пърди, насира на обществено място, а за полюциите хич не ми се и говори. Друг е хобит, с все миниатюрния ръст, косматите петички и пъргавите пръстенца, явно учили технология на обирджийството в пътуващ катун. Най-неподготвеният е друид с една-две безполезни магийки, като Кон и Магическо пламъче – 1 брой, най-големият пацифист е Гимли с двата ножа и страст към ракия от камъни, единствената мацка – по вместителство и сестра на хобита, е нещо като полу-елф-дриада с домашно вълче, а кандидат – гаджето ѝ става по странни обстоятелства шарен бард, който става за… ами съвсем нищо, освен да си дрънка там нещо на Питър Гейбриъл на лютнята. Всички са 1 левъл, и нищо не могат, а светът около тях е тъмен, зъбат и желаещ да им откъсне главите.

И се почва голямото пата-кюта, с най-абсурдните монтипайтъновски моменти, подсладени с много шеги с пръдни, фекалии, ебавки с еректилната дисфункция при вампирите (щото, сещате се, кръв няма), и всичко, което ще ви накара да се хилите, потънали от справедлив срам в някоя възглавница. Само да спомена някои гениални идеи, като това да внесеш оръжие в замък на вампирски господар на зомбита и руски мафиоти за охрана, под формата на заострен кол-дилдо, пренесен в дупчицата на триметров полу-орк, защитен от магия наречена Смазка; как да убиеш вампир, като го препикаеш с предварително погълната преди това светена вода, защото си препил с прословутата ракия от камъни със захар; как се събират сребърни куршуми, като тичаш в костюмче на върколак току пред погледа на пенсиониран ловец на свръхестествени същества; как се води битка насред малка клетка чрез извикване на объркани кончета, заемащи 90% от килийното пространство, и още един куп идиотщини, дето самата идея, че са възможни в онзи объркан игрови свят, е просто тежка обида под формата на доста мръсно и ходило из неописуеми по вида си отверстия оркско трипръстие.

Да четеш Беван е самата еманация на гилти плежър, ако и удоволствието от шашавата, почти минаваща за, литература, писана с огромно настървение и грубиянско чувство за хумор, да е просто нещо несравнимо по кефометъра, но и трудно признаваемо в компания, така е. Препоръчвам само за хора с огромно чувство за хумор, самоирония, черен сарказъм и прочие видоизменени шегички на ниво първи за втори клас. Останалите ще потънат в срам, недоумение, леко задушаване от остър пристъп на негодувание, и ще нададат вой за това кой ги издава тия неща. Сам си ги издава човека, спокойно, и намира фенове на неочаквани места. Но за търсещите различното с не просто голямо Р, ами и още разни други рандъм големи и малки буквички – хей, намерихте си ново, леко смрадливо, но много забавно приятелче 🙂

Полуорките

Дейвид Далглиш

Свикнали сме орките да са големи зелени хълкове с миниатюрни мозъчета и много сериозни проблеми с агресията, ама полу-орките каква порода ще са? Хем са що-годе човекоподобни, хем някак леко зеленеят или сивеят, като някои от злощастните ми гости, опитали поредния ми кулинарен експеримент, вдъхновен от най-новото риалити за готвачи, където всичко изглежда елементарно лесно, ама само така изглежда. Но братята полу-орки имат май и нещо елфическо, или дриадско, плюс още няколко специални игрови класове за издръжливост, магически способности и кисел характер. Е, поне тези на Далглиш са доста зловещи симпатяги, които до последната страница, въпреки труповете на млади, стари и съвсем си деца пеленачета, които остават след остриетата и магиите си, някак не можеш да ги определиш еднозначно като добри или лоши.

Най-добрите оловно сиви герои във фентъзи поредиците ви очакват в пет книги, подгизнали от кръв, ужас и лична драма. На моменти ще ви се стори, че четете изключително сурово ноарно фентъзи, в което всеки е бил насилен като малък, с разтрошено съзнание, объркана морална система и склонност да избива всичко мърдащо, независимо от възраст или биологичен вид, около него. И после тези мигове отлитат, заменени от фабула, достойна за абсолютно всеки себеуважаващ се латино сериал, включващ братя, различни фракции на вечната борба между добро и зло, красиви жени, носещи само проблеми, загубени деца, тежка любов, жертви без смисъл, и много странични герои, умиращи в правилния за общата драма момент. Въобще усещането, че гледаш микс от криминална хроника и социално ориентиран сериал на моменти надделява, но не непременно в лошия смисъл.

Когато е мрачно – просто няма и лъч светлина. Невероятно детайлно описани сцени на мъчение, разчленяване, креативност на убийствата в стил учителя на Ханибал Лектър – има много. Също и сбъркани характери, счупени, наранени, разпръснати във вселената частици разум, които не могат да се съберат дори с божествена помощ съвсем в нормално същество. Както и отношения, забикалящи всичко естествено, покривайки с отрова, объркване и лична, гневна злоба всичко важно и интимно. Тъга до ужас си прави компания с реалмия от физическа и психическа болка, и надеждата липсва повече от отчетливо – невъзможното е невъзможно, и толкова.

Вдигат се мъртъвци от некроманти, победили самата есенция на живота, служещи на тъмната страна, искаща прогрес чрез битка. Срещу тях блестят елфи, уж пазители на равновесието, а всъщност търсещи своя вариант на анихилация на излишните. А добрите са шепа паладини, които дори с молитва на уста, не могат да отрекат своята объркана човещинка. Религиозен елемент има, подозрително християнски нотки също, което дразни, но имайки предвид колко често местните кръстоносци биват сериозно наритвани от местните слуги на лукавия – някак не пречи непрекъснато. И да, любовта ще спаси всичко, както винаги.

Поредица, заслужаваща вниманието на всеки фен на мрачното, магическото и свръх динамичното фентъзи, с много ярки герои, които успяват да се завъртят в невероятно тежки лични отношения, докато се опитват да приключат със собствената си планета, току под погледа на все повече и по-безразсъдни и мразещи де що се сетите богове. Далглиш е задължителния автор за колекциониращите качествени истории с нестандартно изпълнение, много далеч и нагоре от каквато и да е рамка или очаквания, с тъмнина, бликаща от всеки гаснещ поглед на полето на изящната некромантия. Няма как да не ви хареса, ако мракът ви е идеал, а не чудовище.

 

Планета Вода

Борис Акунин

21227922-cover_415

След вероятно последната битка и щипчица вселенски късмет на Фандорин в Черния град, ни останаха само тези три новели, за съжаление не поглеждащи към бъдещето на елегантния ни детектив, а разказващи за няколко съдбовни срещи в годините преди началото на изтриващите милиони животи световни войни, и началото на краха на великото руско царство, което ще се превърне в образец на диктатура с добри намерения и хубава философия. На мушката на нашия красив герой застават четвърти Наполеон, младите Ленин и Сталин и цяла групичка бъдещи масови убийци на империи, но едната доблест ще попречи на иначе правото дело за унищожение на плъховете преди тяхната зрелост. Алас, някои неща ще се случат, защото така е трябвало.

Първата новела е като приказка за подводно царство – утопична идея за свръх общество, съществувала много преди евгеничните вдъхновения на Хитлер. Имаме си принц с големи идеи и малко уважение към човешкия вид; зъл магьосник – учен с огромен потенциал и слабост да източва бавно кръвта на охтичави малки момиченца; принцеса в беда, която на невръстна възраст е първа приятелка със смъртта и помирила се с болката на живота; и нашите герои Ераст и Маса в ролите на спасителите и отмъстителите за безброй погубени животи в жертва на гордостта и себичното желание за величие над цели държави. Ще победим, но остава горчивият вкус на съмнението дали това общество нямаше да свърши по-добра работа от настоящето ни.

Втората новела ни връща в миналото със смъртта на една от истинските любови на Фандорин, отрекла се от светския живот в полза на молбите към Бога да опазят нейния единствен важен. Жестоко и на пръв поглед безсмислено убийство отвежда носталгичния ни красавец в малка обител на край на света, където Дивият Изток царува, и местната власт е над всичко нормално и легално. Всички са заподозрени, и изглеждат напълно виновни до последния момент, но на финала най-малко вероятният е този, който забива нож в гърба, и е способен на космически низости за няколко рубли. И оставаме безмълвни пред едно ковчеже с хиляди молитви, доказващи, че сърцето си иска своето, независимо душата докъде достига с чистотата си.

В третата история погваме един от най-елегантните и жестоки в непоколебимостта си да отнемат животи с лекотата на простичкото вдишване престъпници, който поради странно стечение на обстоятелствата е като истински брат близнак, и затова и изключително равностоен противник, дори на нашия азиатски вдъхновен магьосник на дедукцията. Труповете се сипят като снежинки из цяла Европа, зловещи престъпления се извършват само заради естетиката на отнемането на най-ценното на някой, но въпреки всичко най-големите чудовища биват пропуснати от нужния куршум на една ръка разстояние, и милионите изхвръкнали в етера души без времето си вече могат да се чуят как оплакват съдбата на една велика нация.

Продължавам да се надявам и очаквам моя Ераст да се пробуди от своята черна приказка, и да намери пътя обратно към живота и безкрайните приключения, които възрастта му само ще обагри със зряла гледна точка, но няма да го спре от смелите преследвания и акробатични номера по цял свят. Само тези от читателите, които все още скърбят за Шерлок и Поаро могат да разберат какво означава липсата на една измислена гениалност, въображаема елегантност и невъзможно неустоима чаровност. Ех, Фандорин, дано късметът ти стигне да убедиш татко Акунин в своята нужда от живот…

 

Щурмът на рептилите

Джейн Колдфайър

Представете си бъдеще, в което човешката раса, а и няколко странични допълнителни такива, станат жертви на общество от наследници на дракони, повече наподобяващи осъзнали се роботи в обвивка от люспи и здрави муцуни, с които едва ли можете да си представите колко лесно се играе подводен волейбол. Хората, естествено, губим битката, заради обичайните си човешки страсти и така заложеното ни в днк желание да изкараме някой и друг долар с каквато и да е дребна или едра далаверка. И се впускаме в едно безкрайно опоскване като ято подивели скакалци в скафандри на какви ли не планети, изсушавайки ги от познати и непознати ресурси до степен, че да се превърнем в особено нежелан вид вредители. Е, рептилите са нашите добри екстерминатори, и в настоящата книжка почваме да се надлъгваме с тях по отношение на ценността си на умни и неособено добре изглеждащи хлебарки.

Сюжетът ми напомня на един доста стар филм, който ако не бъркам беше преведен като Враг мой, като вероятно си има и своите римейкове там някъде в нискобюджетната сфера. Идеята е два екземпляра от войнстващи видове, един човешки и един не, и не знам до колко случайно – също влечугоподобен, да се озоват на планета без изход, принудени да се опознаят и в крайна сметка – сприятелят, разбрали че законите на вселената са засегнали само външния им вид, но по душевност са братя, макар и от различни галактики и история. Тук нещата отиват една идея по-напред, и имаме дори наченки на любовна междувидова история, така естествена между двама самотни и изпитващи взаимно уважение екземпляри, че си има силата на която и да е друга емоционална драма, случваща се там някъде на едновидовите им братовчеди.

Но в никакъв случай това не е любовен роман. Очакват ви изключително детайлни описания и технически обяснения, които дори аз с наивността си на абсолютно не-вдяващ от стандартното разбиране за космически полети и междупланетна физика индивид, най-вече поради абсолютната си липса на интерес към научната фантастика по принцип, оцених високо, най-вече заради доста убедителната достоверност, която не заорава обаче в скучността на стандартното технологично мърморене на невъзможни теми. Интелигентен език, бавно и внимателно разгръщане на действието, постепенно развиване на героите, но с онзи динамизъм на добрия сай-фай филм с особено симпатични холивудски звезди в главните роли, който няма как вътрешното ни хлапе, зяпнало в захлас специалните ефекти, да не хареса.

Между другото, ако случайно не сте разбрали, авторката е българка, но избраният псевдоним наистина отива на подетата космическа опера – сериозен и много амбициозен проект, миксиращ една техническа автентичност, доколкото ми е ясно това отношение, и напълно лична история за сблъсъка между две враждуващи, както отвън, така и отвътре, раси, от който винаги могат да се направят доста персонално важни изводи. Въобще, ако си падате по научната фантастика с извънземни рептилоиди, космически кораби, странни планети и чудовища – Щурмът… е вашето ново любимо четиво.

Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Грим и Чъмбълс – неочаквана поредица от злополучия

Данъл Дж Нюман

  61yqewjezfl-_sy346_51ep8ndbonl-_sy346_51k9kr5cnbl

Кой е този Данъл Дж Нюман ще попитате с ясно изписано неудомение на лицата си и ще сте прави – вероятността да знаете кой e този инди автор на приключенска викторианска литература със стиймпънк уклон и ноарен, но въпреки това подходящ и за непълнолетни, стил, е точно нулева. Освен ако не сте от онази порода на книжните скаути, за които търсенето на нови и различни автори е едно от най-любимите хобита. Пък ако някой издател вземе, че повярва в потенциала на младите и опитващи се да самопопуляризират таланта и идеите си автори – още по-добре. Което не ми се е случвало още, но пък често получавам обратна връзка от автор, объркан от наличието на материал на зловещата кирилица за малко известното му творение – общо взето всеки е доволен, че е познат някъде, дори и за онези, на които България и Танганайка им звучат еднакво екзотично.

Но кои са Грим и Чъмбълс? Може би един нов вариант на Холмс и Уотсън? Или усещате вълната от трагична обреченост в стил Лемъни Сникет, бликаща от определението за злополучия, които ще преследват нашите герои? Всъщност нито едно от двете. Грим е изобретател с много голямо желание да направи света едно по-добро място, но за съжаление не разполага със способностите за това – всеки негов вълнуващ проект избухва зрелищно и неуместно в последния момент, обикновено в лицето на създателя си. Затова и горкият професор Грим има само една вежда и един мустак, и половината му лице е с цвета на американски президент, а другата – на английски охтичав джентълмен. И няма ни една супер способност от всичките тонове химикали, вдишани от вече оловно сивите му иначе бели дробове. Някои неща са възможни само на далечна хамериканска територия.

Чъмбълс пък е бивш военен хирург с огромни познания относно хилядите видове шотландска ракия, с фобия към игли и общо взето тъжно липсващи медицински възможности, въпреки че все му се налага да спасява частично Грим от разпадане, като последният търпи всички киселини, давани вместо успокоителни, рязане на грешни крайници и изпускане на разни тежки неща от кашкавалените пръсти на доктора върху главата си с онази така очарователна британска любезност. Самите книги са писани под перото на неубедителния в лекарското си звание чичо Чъмбълс, докато същият си пие кротко уискито в кварталната кръчма и храни своята дебеличка сиамка Агата в почивките между абсурдните приключения. Правилно, госпожа Чъмбълс няма, но не поради различни полови предпочитания, а поради класическата обективна причина – горкият ни доктор и изцяло и напълно неподходяща и недоходоносна партия и за най-изпадналата девойка с що-годе доказуем като съществуващ морал.

Та, ясно ви е, че става дума за дуо неудачници, които могат или да се самоубият зрелищно, или да вдигнат целия свят във въздуха, а може естествено и двете заедно. Но това е времето на Бел, Тесла и неограничените възможности на новостите на ерата викториана, сблъскващо се с нищетата на ума и разлагащото се тяло на стария Лондон. Така че очаквайте много холера, безмилостни изкормвачи, френски подривни дейности и мащабни престъпни планове за кражби на кралските скъпоцености. И в средата на този въртоп от събития са двамата ни полу-умни и напълно схванати в кръста герои на средна възраст, които са единственото препятствие между пълния криминален хаос и… хм, пълния хаос, създаден от самите тях. Е, ако можете – изберете си по-малкото зло.

В списъка с абсурдните изобретения на Грим се нареждат писалковидна подводница, два пъти по-голяма от нивото на реката, в която се предполага да се гмурне; огромно колело с миниатюрна спирачка, с което най-добре се газят кралски файтони и по случайност – грабители на принцеси; системи за кръвопреливане, работещи с ирландска кръв и ирландско уиски, щото то било почти едно и също; замразяващи във времето машини, създаващи живи трупове до края на вечността; серуми на вечната младост, които карат отходните ви органи да произвеждат силно избухващи при комбинация с водния източник, в който цамбурват, смеси; механични сърца, серуми на истината и водопречистващи системи, които може и да работят, ако не ги открадва непрекъснато местния Мориарти, под формата на завистлив дребен фрацузин с перо на шапката и супер секси сестра, която да цупи устни до него по време на задължителния смях на лошковеца.

Текстовете са много леки, лесно четими, но не и кой знае колко подходящи за млади читатели, каквото и да си мисли автора. Викторианската епоха си е типично дикенсова – с умиращите сирачета, гладуващите хлапета по улиците, труповете в канавките и престъпления на всеки ъгъл. Грим умира към двадесет пъти, губи крайници, окосмяване, кръв, въобще го раздава като вечния Льоклер, докато Чъмбълс е почти постоянно в алкохолен ступор, опитващ се да доубие по случайност единствения си приятел, докато се опитва да го оправи от поредното взривено недоразумение. Макар и идеята да е с огромен потенциал, и черно-забавните моменти да са много, липсва една по-стабилна кохерентност на цялата идея, и повече смисъл в героите, които наистина не се стараят особено да се харесат в неудачите си. Но пък за интелигентно убиване на времето с нещо различно никога не съжалявам. Експериментирайте, и внимавайте с взривовете!

Заливът

Илко Германов

zalivat-9786192000189

След почти непростимо дълго чакане се отправям на ново шеметно пътешествие с най-любимите ми джуджаци на вселената Боре, Лонди и Нуфри, които последно току се измъкнаха от страшните си пещери и подземни лабиринти, за да се озоват под тежестта на голямото синьо, наречено толкова зловещо небе, в свят, където отвсякъде дебнат огромни динозаври, които хората така безрасъдно наричаме с лековатите термини чайки, кокошки и пиявици. Да, за дребосъците дори една досадна птичка има размерите на мезозойски птеродактил, и носи същата опасност от ненавременно поглъщане и бавно храносмилане, така неудобен край за най-смелия и добил епичен професионален ранг в оцеляването народ.

Ще се понесем на гърбовете на услужливи костенурки, с които ще минем хиляди сантиметри плажна ивица, дълбока джунгла, мрачни дупки и свещени обиталища, докато търсим обетованата земя с кристално чиста вода, спокойствие и никакви трудно убиваеми хищници на разстояние поне метър – метър и половина около селището. Като в класически приключенски роман ни дебнат отвсякъде примитивни племена – човекоядци, черни некроманти, гигантски хамелеонови убийци, сливащи се с мрака, тайни общества, откъснали се от реалността и, разбира се, романтична любов на фона на тропически звуци и трагични битки, в които се губят верни приятели и смели поддръжници на малките пилигрими. Но не всяка смърт е окончателна, и за добрите, и за лошите, варианти винаги има.

Като в една по-зловеща версия на великите килимени хора на Пратчет, и тук от всяка страница блика много смях, шеги и странни ситуации от почти човешки вид, наред с чиста фантазия, технологична магия и почти хиперборейско ниво на сблъсъците и приключенията, съчетавайки Конан и Индиана Джоунс в стоплящо сетивата повествование, част от една от най-добрите поредици на фентъзийния фронт, писана наистина като за мен в идеалните пропорции на епика и ярки индивидуални образи, минаващи през най-неочакваните и изпипани предизвикателства, каквито рядко можем да намерим в някой преводен автор.

Силно препоръчвам Заливът и първата част на поредицата – Голямото отвън за всички почитатели на истински добре и вдъхновено написаното фентъзи, създадено за откровено  забавление на читателите си – без философии, депресиращи в сивотата си битовизми или излишно детайлно описано насилие над малки деца. Не, че няма кръв, предателства, низости и добре описани зловещи битки, и толкова отвратителни създания, че да обагрят някой и друг нощен сън в цветовете на истински кошмар, но всичко е в идеалната пропорция на златното приключение, което просто трябва да бъде разказано покрай лагерен огън или бумтяща камина в страноприемница, като истинска легенда за герои, в които няма как онова вътрешното, вечно любопитно ококорено към всичко нестандартно и цветно дете, да не се влюби за секунди. И очаквам следващата част на моята джуджешка сага, където смятам, че му е крайно време на Нуфри да се позадоми малко – да го видим с каква технология ще се измъкне и от тази животозастрашаваща ситуация 🙂