Богове котки и кучета

Танит Ли

Ретро-стиймпънк с мистика, египетска митология и викторианския живот на нисшата класа, с все насилието, ужасите и болката от ранна детска възраст – така може да се обобщи съвсем кратко една от най-смущаващите и за пореден демонстрираща превъзходството ѝ като автор с богоподобно въображение книги на непрежалимата магьосница на странното и красивото Танит Ли. Подобен текст вероятно никога няма да достигне живот на наш език, но може би е по-добре думите на точно тази история да бъдат усетени в оригинал, така няма да пропуснете нито една нота, или липса на звук, изграждащи картина от огън и дим, кръв и мътна вода, усмивки и вледеняващ ужас, или просто още един Град на изгубените души.

Може би ще си помислите в един момент, че това е любовна история. За съжаление – грешите трагично. Това е може би приказка за не-любовта, за срещата на две сродни души, преродени богове, поддържащи равновесието на цялата вселена, но толкова счупени от живота и използвани от най-гнусните животни на планетата – хората, че парченцата им този път не се съчетават като частици на пъзел. Моментът на разпознаване на любовта на живота ти се събира с мига на вътрешното убийство на всяко съзряващо топло чувство; желанието да променяш и да се променяш за другия издъхва в прегръдките на обсесията за унищожение и забвение; a мечтите за бъдеще, изпълнено със светлина и смисъл се разтрошават на ситно под петите на страха от отхвърляне, от изоставяне, от зависимост и липса на контрол.

Аленото цвете и бялото срещат Портите на Анубис, египетски богове тежко стъпват из отходните ями на западащ Лондон или по-точно безименен град с огромна река, затлачена с подпухнали трупове и вълни от ходещи мъртъвци, отдавна загубили човешкото в себе си. Той е Гневът, момче израснало в безмилостна борба за коричка хляб, насилвано, бито, използвано, пречупено в зародиш, изградило огън от ярост зад фасада от вледеняващо безразличие. Тя е Милостта, нежна и почти безтегловна красота, успяваща да блести като перла в калта, но без да си спести униженията, насилието, грижливото унищожаване на всеки лъч надежда за промяна.

Той е богат справедлив убиец, тя е проститутка със свръхестествени лековити способности. Когато Анубис дойде да затрие света такъв, какъвто го познаваме, само Пащ-Баст може да измоли отсрочка, и точно тези две объркани, уморени и разрушени души ще могат да помогнат, дори без да го съзнават. След което обаче няма хепи енд. Две счупени парчета не могат да създадат едно цяло. Ще имат други животи, ще поемат други пътеки, и от изключителния шанс да усетят истинската, единствената, случващата се на един на милион от човешкия вид любов, ще остане само сив спомен.

За доброволната жертва без сълзи на най-търсеното от хилядолетия съкровище на живота; за унинието пред красотата, когато сме неспособни да я разберем и приемем като реална; за пропуснатите шансове за щастие и приетите с отворени обятия възможности за неусетно самосъжаление – песента на боговете котки и кучета е онази елегия в тъмни зори, която ще чуе само сърцето ви, а умът… той не обича да му бъдат припомняни грешките. Танит Ли е вашата лична тъмна фея – орисница, позволете ѝ да ви омагьоса и отведе зад границите на реалността, където смело живеят мечтите. А смелостта – тя винаги ни трябва, тя винаги ни липсва…

Драконовият астероид

Дж Дерек Адамс

Вероятността тази книжка да я прочетете на български е толкова минимална, колкото утре да излезете на среща с вече самотния баща Брат Пит, или ако сте с други предпочитания – с отдавна самотната, но доста по-изтрещяла милфка Анджелина, което иде да рече, че не, това няма да ви се случи, освен ако не заспите след като сте преяли със свински пръжки и кисело зеле, плюс осем оки ракия и няколко гумени бири за разкош, и не ги сънувате тез хубавини. Та, обратно в реалността, но само за малко, защото трябва да се покачим на един астероид, пълен със заспали дракони, освен един, който за съжаление не е открил радостта на себеудоволствието в условия на нулева гравитация, и общо взето е с характера на кисела стара мома-рентиерка в центъра на София, която за първи път открива магията на Туин Пийкс, и това не завършва добре. Но господин драконов киселяк дори не е основен герой, а нещо, в което вашите нови книжни приятели ще се целят с магьосани ножки. А ето ги и тях.

Една малка магьосничка с побелели коси и вилнееща дива магия около себе си, известна с чудесния си страничен ефект да подлудява упражняващите я до степен същите да си връзват ноктите на панделки, докато изпепеляват методично разни вонящи селца, с все народа и добитъка залостен в жалките си кошарки. До нея едно рошаво хлапе с рицарско възпитание, бил някога паж на доста странен дърт авантюрист със смущаващи умения и вкусове, които не, не включват задните входове на сгради, палатки и каквото там има входно-изходно структура. Една зеленокожа гномица – гномка, гнома, гномея… нека да е орк… оркка… женска матово зелена странност с бивни и дребосъчест ръст, плюс сестра ѝ, дето е същото, ама в по-бензинова разцветка, и за разлика от кака си, дето е нещо като Индиана Джоунс на расата си, тази е с избухливия характер на разстроена, току-що скъсала с гаджето си, и сложила гадни шини тийнейджърка в цикъл – което ако не знаете е най-най-най-лошата комбинация и всеки родител ще ви го каже, докато хълца задавено в шъпа. И един герой, дето е от официалните добри, но всъщност е еманация на изключителното зло, което представлява догматичното добро на всяка цена, местният вариант на тамплиерите, масоните и онези симпатяги, дето се самобичуваха в златната кокошка на Дан Браун. А, и един социопатичен оранжев дявол с рогца, който се превърща на супер сладко пухаво прилепче с рогца… оранжево.

Всичките тези злополучни образи по един или друг начин ги тегли съдбата към столицата на един объркан и неясен свят, заплашен от огромния астероид, пълен с ужасии, засега обвити в мистична мъгла, ясна на едни други трети лица, които е повече от явно, че някой ден ще създадат сериозни проблеми. Но засега цялата групичка се преследват едни-други, понякога без да знаят, като междувременно се замесват в полу-успешни банкови обири, морски битки с полу-веществени пирати, тежки разговори с майки-орлици-оркици, дето хич не могат да правят мекици, пътешествия на летящи мотопеди, красиви сиви вещици с подчертано агресивни сексуални апетити, и разни други чудесийки, които на пръв поглед се съчетават като белгийски шоколад и пукана люта чорбаджийска чушка, но всъщност крайният резултат никак, ама никак не е зле – забавно, нахилено до драконовските си уши фентъзи, омесило се на живот и смърт със стиймпънк елементи, сай-фай псевдо наука и искрена изтрещялост в стил „Ъъъ, какво?!“, както и наистина удивително запомнящи се герои, в които просто ще се влюбите само за няколко странички време. Да, дори и в лошите. Оранжевият демон се нарича Настрани между другото. И малко квичи като е оранжев прилеп. И си пада по зелената…орка? Хубава палитра, децата им ще са или портокали, или ананаси. Което дава някои идеи откъде са се пръкнали странните ходещи храни в Плодчетата.

Ако това ви звучи като пародия на нещо писано от непрежалимия Дъглас Адамс – вероятно ще се прави. Ако усещате и лек полъх от още по-липсващия на усмивката ми Тери Пратчет – пак удряте бинго. Естествено, нищо не е толкова съвършено изпипано, че със всяка проклета дума в идеална позиция да ви избухне мозъка, и да не можете да говорите за нищо друго с приятелите си в следващите няколко седмици, но е един изключително свеж глас в инди литературата, в която съм заровила нос като особен вид огненокозинеста котка, каквато не съществува, във ванилови трюфели, каквито няма, но пък и мен точно с трюфели няма как да ме впечатлите, както и с хайвер, суши и другите там екзотично – хипстърейски скъпарщини, дето всъщност са си надценена гадост, ако и красива такава. Та, ако случайно и вие сте от смелите изследователи на алтернативни и никому непознати автори – Джи Дерек Адамс само поставя началото на едно престъпно забавно приключение, в което аз се хвърлям като веган на репички. Предполагам за последното, аз съм любител на обилно полятите с масло трупове на животинки, хищник гаден книгочетящ съм, мда.

Критичната грешка на фентъзито

Робърт Беван

Инди авторите са най-странните същества на планетата – независимо как и за какво пишат, къде се продават и дали се продават (между другото често инди на нашите ширини, поне според числата на продадени книжки, е по-скоро мега продаващ се автор), винаги ти пишат, понякога твърде лични съобщения. Знам кой къде е ходил по Коледа, какво е ял, понякога и после какво е върнал от който и да е изход (и такива има, да), какво правят жените им, мъжете им, децата, котките, болните бебе питончета и прочие ежедневности на десетки талантливи (е, повечето) списващи интересни истории някъде там отвъд океана. Един от най-бруталните в кореспонденцията с любимите си читатели е напълно непознатия ви Робърт Беван, който пише най-лесночетимото и обвързано с фекално-газова поезия фентъзи, за което някога сте чували. Не сте чували за такъв вид фентъзи? Критична грешка…

Много хора обожават настолните игри, където по волята на многостенно зарче, заживяваш отделен живот, в онази приятна винтидж картонена форма, сравнима и едновременно несравнима с визуалния вариант на втори вид жизнеутвърждаване. Но представете си, че сте се събрали компания приятели, вече леко поотегчили се от магията в кутия, и затова каните нов ентусиаст за Cavern master, който да ви помогне да навлезете по-навътре в атмосферата на играта, и да измъкнете още някоя и друга минута удоволствие от тихите нърдски забавления. Само че, очаквали сте Шелдън Купър, ама получавате малко по-едричка форма на Ханибал Лектър, минус кулинарните способности, плюс доста проблеми с жените и самочувствието. Сещате се, че няма как от този момент нататък светът ви да не стане едно доста тъмно и тясно място, с малко неприятен аромат, ако ще и да е добре отоплено.

Напълно очаквано след някоя и друга зле подхвърлена, но всъщност незлоблива шегичка, виждате острото на брадвата от неподходящата страна, в съвсем реална фентъзи обстановка и с доста променен вид. Един от вас е полуорк с почти минусова харизма – което на местен език значи, че всички го мразят, искат да го убият, но и че същият не може да спре да се уригва, пърди, насира на обществено място, а за полюциите хич не ми се и говори. Друг е хобит, с все миниатюрния ръст, косматите петички и пъргавите пръстенца, явно учили технология на обирджийството в пътуващ катун. Най-неподготвеният е друид с една-две безполезни магийки, като Кон и Магическо пламъче – 1 брой, най-големият пацифист е Гимли с двата ножа и страст към ракия от камъни, единствената мацка – по вместителство и сестра на хобита, е нещо като полу-елф-дриада с домашно вълче, а кандидат – гаджето ѝ става по странни обстоятелства шарен бард, който става за… ами съвсем нищо, освен да си дрънка там нещо на Питър Гейбриъл на лютнята. Всички са 1 левъл, и нищо не могат, а светът около тях е тъмен, зъбат и желаещ да им откъсне главите.

И се почва голямото пата-кюта, с най-абсурдните монтипайтъновски моменти, подсладени с много шеги с пръдни, фекалии, ебавки с еректилната дисфункция при вампирите (щото, сещате се, кръв няма), и всичко, което ще ви накара да се хилите, потънали от справедлив срам в някоя възглавница. Само да спомена някои гениални идеи, като това да внесеш оръжие в замък на вампирски господар на зомбита и руски мафиоти за охрана, под формата на заострен кол-дилдо, пренесен в дупчицата на триметров полу-орк, защитен от магия наречена Смазка; как да убиеш вампир, като го препикаеш с предварително погълната преди това светена вода, защото си препил с прословутата ракия от камъни със захар; как се събират сребърни куршуми, като тичаш в костюмче на върколак току пред погледа на пенсиониран ловец на свръхестествени същества; как се води битка насред малка клетка чрез извикване на объркани кончета, заемащи 90% от килийното пространство, и още един куп идиотщини, дето самата идея, че са възможни в онзи объркан игрови свят, е просто тежка обида под формата на доста мръсно и ходило из неописуеми по вида си отверстия оркско трипръстие.

Да четеш Беван е самата еманация на гилти плежър, ако и удоволствието от шашавата, почти минаваща за, литература, писана с огромно настървение и грубиянско чувство за хумор, да е просто нещо несравнимо по кефометъра, но и трудно признаваемо в компания, така е. Препоръчвам само за хора с огромно чувство за хумор, самоирония, черен сарказъм и прочие видоизменени шегички на ниво първи за втори клас. Останалите ще потънат в срам, недоумение, леко задушаване от остър пристъп на негодувание, и ще нададат вой за това кой ги издава тия неща. Сам си ги издава човека, спокойно, и намира фенове на неочаквани места. Но за търсещите различното с не просто голямо Р, ами и още разни други рандъм големи и малки буквички – хей, намерихте си ново, леко смрадливо, но много забавно приятелче 🙂

Стиймпънк приказност за тъжни сърца

z500w_steampunk-fairy-talessteam2

Красотата на зъбчатите колелца среща някои от най-изящните легенди и приказки, някои сънувани, други прочетени, в повечето случаи – познати на едно специално ниво някъде вътре в стаята наречена тъга. Меланхолията на псевдо прогреса и студенината на технологиите, ако и да не са нашите, се смесва с разбитите сърца, излъганите надежди и желанието за земя под краката ни, неразорана от машини и незеселена от автоматоните. Две малки колекции от тихи сълзи, сбрани в утринта след нощ на бдение и блянове по отдавна изгубеното старо и твърде рано дошлото ново. Носталгия и аромат на стари дантели се омесва с машинно масло и мечти. Стиймпънк за уморени сърца, независимо от причината да търсите различност.

Малечко – Палечко като смел едносантиметров самурай ще се сблъска с мека – демони, малкия народ и умалената си любов с блеснали очи; Красавицата с кожени ръкавици и мотор с парен механизъм ще направи от Звяра онова, което Бел не успя – в добро домашно куче; Хензел и Гретел ще се озоват с средата на безмилостните фабрики за захар, където машините ядат своя малък обслужващ персонал пръст по пръст, а Фрея ще предпочете света на троловете пред този на новите хора, за които светът е само площадка за игра, а не храм за възпитание на души. Моргана ще срази 40-те автоматона убийци, за да отпътува към залеза с механичния си дирижабъл, ще подмине летящ кораб, носещ на борда си сплави от демони-двойници и оживели машини, а малката Пандора ще развърже своето любопитство, за да пусне на света не злините, а хаоса, мечтите и творческата искра, докато медните ѝ плитки носят промяна в света на не-магията.

По стъблото на Джак ще отидем в дебрите на мултивселената, където престъплението да си щастлив не винаги се наказва; в метални прегръдки красиви принцеси ще посрещнат своя последен дъх, докато пламъците на справедливостта на бившите ронини тлеят около тях; Синята брада е само създател на красиви роботи, но много неумел, и оставящ доста парчета съзидание около себе си, а светлината на вълшебните очила на Грим ще помогнат за разделението между човек и машина до форма, която е приемлива за общение. Пинокио ще остави с последния си дъх красиво потомство, което да дава трошица надежда на създателя си, че има красота; велик изобретател преоткрива машината на времето, за да се върне при загубената любима, а открива нещо много наподобяващо механична домашна котка; и за финал Василиса прекрасна ще влезе в дуел на механичното майсторство със самата Баба Яга.

Красотата има и своята тъжна усмивка, с която дарява несигурните в себе си, отчаяните мечтатели, и онези, които се страхуват от света навън. Меланхолията е въпрос, и отговор, и просто тишина. Освен когато е съчетана с едно кротко тиктакане на благословени или прокълнати часовникови механизми, отнасящи човечеството на следващата стъпка отвъд. Отвъд човещината, отвъд пошлостта, отвъд едно умиращо днес. Но е толкова красив Aпокалипсисът така погледнат, признайте…

Грим и Чъмбълс – неочаквана поредица от злополучия

Данъл Дж Нюман

  61yqewjezfl-_sy346_51ep8ndbonl-_sy346_51k9kr5cnbl

Кой е този Данъл Дж Нюман ще попитате с ясно изписано неудомение на лицата си и ще сте прави – вероятността да знаете кой e този инди автор на приключенска викторианска литература със стиймпънк уклон и ноарен, но въпреки това подходящ и за непълнолетни, стил, е точно нулева. Освен ако не сте от онази порода на книжните скаути, за които търсенето на нови и различни автори е едно от най-любимите хобита. Пък ако някой издател вземе, че повярва в потенциала на младите и опитващи се да самопопуляризират таланта и идеите си автори – още по-добре. Което не ми се е случвало още, но пък често получавам обратна връзка от автор, объркан от наличието на материал на зловещата кирилица за малко известното му творение – общо взето всеки е доволен, че е познат някъде, дори и за онези, на които България и Танганайка им звучат еднакво екзотично.

Но кои са Грим и Чъмбълс? Може би един нов вариант на Холмс и Уотсън? Или усещате вълната от трагична обреченост в стил Лемъни Сникет, бликаща от определението за злополучия, които ще преследват нашите герои? Всъщност нито едно от двете. Грим е изобретател с много голямо желание да направи света едно по-добро място, но за съжаление не разполага със способностите за това – всеки негов вълнуващ проект избухва зрелищно и неуместно в последния момент, обикновено в лицето на създателя си. Затова и горкият професор Грим има само една вежда и един мустак, и половината му лице е с цвета на американски президент, а другата – на английски охтичав джентълмен. И няма ни една супер способност от всичките тонове химикали, вдишани от вече оловно сивите му иначе бели дробове. Някои неща са възможни само на далечна хамериканска територия.

Чъмбълс пък е бивш военен хирург с огромни познания относно хилядите видове шотландска ракия, с фобия към игли и общо взето тъжно липсващи медицински възможности, въпреки че все му се налага да спасява частично Грим от разпадане, като последният търпи всички киселини, давани вместо успокоителни, рязане на грешни крайници и изпускане на разни тежки неща от кашкавалените пръсти на доктора върху главата си с онази така очарователна британска любезност. Самите книги са писани под перото на неубедителния в лекарското си звание чичо Чъмбълс, докато същият си пие кротко уискито в кварталната кръчма и храни своята дебеличка сиамка Агата в почивките между абсурдните приключения. Правилно, госпожа Чъмбълс няма, но не поради различни полови предпочитания, а поради класическата обективна причина – горкият ни доктор и изцяло и напълно неподходяща и недоходоносна партия и за най-изпадналата девойка с що-годе доказуем като съществуващ морал.

Та, ясно ви е, че става дума за дуо неудачници, които могат или да се самоубият зрелищно, или да вдигнат целия свят във въздуха, а може естествено и двете заедно. Но това е времето на Бел, Тесла и неограничените възможности на новостите на ерата викториана, сблъскващо се с нищетата на ума и разлагащото се тяло на стария Лондон. Така че очаквайте много холера, безмилостни изкормвачи, френски подривни дейности и мащабни престъпни планове за кражби на кралските скъпоцености. И в средата на този въртоп от събития са двамата ни полу-умни и напълно схванати в кръста герои на средна възраст, които са единственото препятствие между пълния криминален хаос и… хм, пълния хаос, създаден от самите тях. Е, ако можете – изберете си по-малкото зло.

В списъка с абсурдните изобретения на Грим се нареждат писалковидна подводница, два пъти по-голяма от нивото на реката, в която се предполага да се гмурне; огромно колело с миниатюрна спирачка, с което най-добре се газят кралски файтони и по случайност – грабители на принцеси; системи за кръвопреливане, работещи с ирландска кръв и ирландско уиски, щото то било почти едно и също; замразяващи във времето машини, създаващи живи трупове до края на вечността; серуми на вечната младост, които карат отходните ви органи да произвеждат силно избухващи при комбинация с водния източник, в който цамбурват, смеси; механични сърца, серуми на истината и водопречистващи системи, които може и да работят, ако не ги открадва непрекъснато местния Мориарти, под формата на завистлив дребен фрацузин с перо на шапката и супер секси сестра, която да цупи устни до него по време на задължителния смях на лошковеца.

Текстовете са много леки, лесно четими, но не и кой знае колко подходящи за млади читатели, каквото и да си мисли автора. Викторианската епоха си е типично дикенсова – с умиращите сирачета, гладуващите хлапета по улиците, труповете в канавките и престъпления на всеки ъгъл. Грим умира към двадесет пъти, губи крайници, окосмяване, кръв, въобще го раздава като вечния Льоклер, докато Чъмбълс е почти постоянно в алкохолен ступор, опитващ се да доубие по случайност единствения си приятел, докато се опитва да го оправи от поредното взривено недоразумение. Макар и идеята да е с огромен потенциал, и черно-забавните моменти да са много, липсва една по-стабилна кохерентност на цялата идея, и повече смисъл в героите, които наистина не се стараят особено да се харесат в неудачите си. Но пък за интелигентно убиване на времето с нещо различно никога не съжалявам. Експериментирайте, и внимавайте с взривовете!

Ларп заигравания с реалността

larp-dr-who-pvp20130411

Тъй като мен никога не ме е спирало да се изказвам тотално неподготвена и абсолютно неосведомена по каквито и да е теми – щото съм жена, и прочие, измислете си  причини, разбира се, че реших да се набъркам из дебрите на литературния ларп, и благодарение на прекрасната си редакторка Крис, даже няма да ме бият много за моите така лесно хвърлени като магичен прах думи по повод едно много забавно, но само за гледане от някое топло, уютно и окапучинено място, поне от моя гледна точка това, хоби като вездесъщото ларпене. Ето началото на едно мое приключение, което надявам се няма да ми докара някой меч по главата в слънчев летен ден 🙂

https://fantasylarpcenter.com/books/560-larp-books-anna-hells

Нощ на игри и забава с богове и прости смъртни

Джони Нексъс

51vmbavqcjl-_sx314_bo1204203200_

Накратко – шестима богове се чудят какво да правят в петък вечер и решават да си поиграят с наистина хубава настолна игра, която обаче е реалност. Все някъде. Обаче всичките, включително и кучето под масата, са тотални малоумници и почти успяват да провалят равновесието между всичките дванадесет и половина нива на реалност, което ядосва силно счетоводителите, на които все не им излиза една вселена в плюс или минус в баланса. А ако не знаете кое е най-лошото нещо в цялото безвремие, плюс офиса на отвъдния свят и администрацията на живота и смъртта – то това е главният счети да влети по време на спокойна вечерна игра, и да те заплаши с болезнено дебитиране, смазващо сторниране и много, много злокобно оувърдрафтене на личната божествена сметка живот.

Това не е нашата реалност, макар че се споменава веднъж – дваж с голямо презрение и недоверие за някакъв хлевоуст бог, дето си направил свят за 6 дни. В тази реалмия се подвизават черен рицар на злото, който винаги убива полезните странични герои, дето дават информация, преди въобще да са си отворили устите; красива магьосница, която в повечето време има феминистични тегоби на главата, и въобще страда от факта, че е единствената без висящи полови белези в компанията; нещо като паладин в ръждиви доспехи, който заради играча си в повечето време блее в нищото, и се включва почти винаги погрешно; някакъв хибриден вариант между кендар и хобит, дето язди кокерче, или подобно, и е крадлива и развратна гад; и един красив и смел друид, чиито героични усилия да се впише в средата само се развалят от вечно мрънкащите му компаньони.

Та, за нула време нашите герои успяват да заколят пазителя на портите към приказния свят (няколко пъти), преди същият да е отворил тъпите порти; да обидят хилядолетни красиви елфи, дето държат да не ги наричате елфи, като ги окрадат, леко насилят и въобще тормозят по всички човешки начини, тъй противни на остроухите величия; да пренесат в жертва няколко бездомни хлапета в името на тъмните богове, и най-вече да ликвидират де що има полезен народ, който би им направил приключението и животите им песен, а не прегракнал предсмъртен вик. Накрая всички завършват в устата на световната змия, където ги чакат драконидите на Сорос, и въобще всички са отново много учудени за варварската същност на петима (плюс-минус един почти непрекъснато) варвари от горния свят.

Забавно, непренциозно, и иронизиращо игрите на маса, където многоуважаемите играчи понякога подлагат аватарите си на неистина конфузни ситуации и доста болка и мъка заради едното божествено забавление. Казват, че било задължително четиво за всички знаещи какво стои зад абривиетурата D&D , но по-скоро е комично и лековато приключенско фентъзи за убиване на времето. В което няма нищо лошо, освен ако сте леко докачливи на някои политически некоректни теми. В този случай не четете нищо извън речите на някой и друг президент. Хей, и това е четиво, ако и скучно и отвеяно по толкова много начини, макар че последните тръмпизми са по-скоро в стил оруелски хорър. За останалите – и Джони Нексъс си е вариант,