Мистерии

Хичкок

%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b8-%d0%b0%d0%bb%d1%84%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%85%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%be%d0%ba

Какво знаете за Хичкок? Очевидно, че е едричък и достолепен господин, с полунощно черно чувство за хумор и гениално визионерство върху сцените, предаващи човешкия ужас в сблъсък с нечия неовладяна агресия или почти свръхестествен момент в битка с омразата на заобикалящата ни природа. А ако сте гледали и не малкото полу-автобиографични филми за него, ще знаете, че си е бил и доста извратен и склонен да се възползва от хората нарцис (то кой не е), с огромна слабост към перфидни русокоси красавици с леден поглед като Типи Хендрин (сериозно, кой не е). В настоящия сборник от разкази, които не са писани от него, а само събрани с погледа на ценител-колекционер на истории на ужаса, които евентуално да се превърнат в нещо пълнометражно някой ден, ще усетите всяка една брънка от човека Хичкок. И ще се изплашите още мъничко пред странността на гения и тъмнината на една велика творческа душа.

В тези малки злокобни късчета отвратителна реалност властва неочакваното – жертвите бързо се превръщат в хищници, убийците се препъват в елементарни грешки, а накрая винаги има труп, често повече от един, но рядко са тези, които предполагате, че ще останат на сцената във хоризонтално положение. Духът на следвоенното срещащо новите нрави, които всъщност са позабравени стари, е решаващ – съпрузите все така ще искат да се оттърват от благоверните си, разхайтените племенници винаги ще тършуват из долапите на предполагаемо богатите чичовци, а невинните и безобидни несретници най-естествено заемат позицията на ултра жестоки серийни убийци.

Всеки разказ е сякаш създаден с мисълта за Хичкок, с красивите кадри в едър план, разширяващите се зеници на осъзналите близкия край, и разцепващите лицата усмивки на причинителите му. Не малко са ситуациите в стил Мач пойнт, където лошият остава на свобода, къпещ се в богатство, току под носа на правосъдието, макар че в повечето случаи все има някой полицай, който усилено практикува логично мислене. От време на време се промъква и някой свръхестествен момент, като мъртва вещица, която от гроба си спасява млади красавици от поругаване, или оживял труп, рискуващ мира на душата си, за да въздаде справедливост на онези, които вече се мислят за победители, но и те усъмняват в нереалността си.

Лошковците на Хичкок са обикновени хора, някои реагиращи безпомощно на неопределен повик към насилие, други обмислящи делата си в детайли, и все пак допускащи елементарни грешки. Студени любовници, мразещи се съпрузи, обезобразени жертви на войната, избягали по чудо деца на Холокоста, паникьосани старици с делюзии, алчни роднини, случайни непознати, възползвали се от ситуацията – мотиви да искаш в този свят. Но жертвите почти винаги са гъвкави в желанието си да дишат, и приемат близостта на гроба само при условие, че техният насилник ще им прави компания. Да не се предаваш, а да включиш собствения си комбинаторски ум на вълна жестокост срещу ближния в сюблимния момент е един от онези Хичкоковски уроци, които поставят под голям въпрос разделението между добри и лоши в този свят. Да, дори извратената агресия може да е елегантна в ръцете на истински творец.

Пламтящото съдилище

Джон Диксън Кар

4958.max

Мистерията на затворената стая е онзи поджанр на криминалетата, който вдъхновява най-силно малките сиви клетчици да поработят малко извънредно извън обичайните им задължения около поддържането на що-годе нормален живот. Особено ако в историята се намеси един тих повей на неестествени сили, търсещи слабите звена на реалността, за да се набъркат в делата човешки и донесат достатъчно хаос, за да преобърнат фатално не един живот. Какво ще кажете за древни вещици – отровителки, котешки амулет на Баст, армия от живи покойници и черни магии, вдъхновени от Сабат и древните богове, плюс един непрекъснато изчезващ труп, оставил след себе си значително наследство? Да, заслужава си всеки ред.

Пламтящото съдилище е специална организация за борба с тъмните магьосници – отровители, тъй като отровата се е смятала винаги за много женско, и естествено сексистко заради това – страхливо и нагло престъпление, заслужаващо далеч по-сурова присъда от обикновеното човекоубийство, под формата на сложна комбинация от самостоятелно затриващи наказания, като отсичане на главата, изгаряне и побиване на кол едновременно, да речем. Но нищо от тези изтезания не дава достатъчно дълъг резултат, тъй като едни и същи злокобни физиономии се появяват и във френския двор, и в италианските коптори, и в германските бюргерски домове, вадеща от съндъците си една и съща чудовищна магия с много арсен и беладона. И ето, че в едно  имение в американската провинция, населена с потомци на стари европейски родове, патриархът на семейството умира в мъки сам, в затворена стая с предполагаеми призрачни изходи, привидно само в компанията на една стара котка, споделила съдбата и отровата на господаря си.

Подозренията плъзват по-буйно от чумави плъхове, и всички на пръв поглед са не просто виновни, а изключително мотивирани и зловещи във вината си, покрита с лек филм от мистика и недоизказани страхове, че всъщност говорим не просто за сравнително хитроумно убийство заради наследство, а за древен орден на немъртви вълшебници, ходещи мъртви и тайни проходи в самата тъкан на материята. Един ръкопис от доста извратен последовател на Поаро, опитващ се да изследва злата човешка природа от прекалено близо; една поразителна прилика със снимки от преди стотици години, и възмутително подозрително поведение на всички замесени в една малка стая, всеки с алиби и мотив едновременно, плюс кълба от тъмнина в миналото им – и коктейлът от безумие и нелогичност е готов.

До последната страница няма да сте сигурни дали четете криминален или призрачен хорър роман, даже до последния ред, след който ще сте още по-малко сигурни – самозаблуждение, душевна травма, или нереалното те гледа с огнени очи от прашния ъгъл на тавана? Всичко получава достойното си обяснение и логическа последователност, но сянката на съмнението не се вдига на финалната сцена на разкритието – даже става някак по-плътна, лепкава и душна върху знаещите от къде да не отвръщат поглед. Красива прокоба владее едно лукаво местопрестъпление… или само отваря вратите към едно нашествие от неживи слуги на рогатите богове на мрака? Въпрос на гледна точка и трошица вяра.

Черният град

Борис Акунин

174438_b

Убиха Фандорин! Ераст е мъртъв! По-красивият руски Холмс си го отнася в главата от приятел насред грозната действителност на полу-азиатски Баку!

А, не, чакайте, не е възможно. Акунин пише цял цикъл от книги за наследниците Фандорини, които ако не са от него – то кой претендира за бащинство на бъдещите гениални следователи на матушка Русия? Но все пак всички сме чували и за паралелни вселени, и за неверни жени и психосоматична прилика на копелдачетата с техните официални бащици. Пък и казал ли е някой коя е истинската майка на децата Фандорини…

Знам, объркано е писанието ми, но разберете – убиха Фандорин, миличкия ми Ераст. Почти затриха и Маса, и всичко отиде толкова бързо по дяволите за две страници време, а тъкмо щяхме да предотвратим първата световна. Ах, ако можеше, беше, щеше… Последният роман за принца на разследващите приключения, детективът – джентълмен Ераст Фандорин е едно гениално сбогуване с руския Джеймс Бонд. И е невъзможно за възприемане. Вярно, все някога щеше да стане, нормално е, очаквано, все пак опасностите са нещо ежедневно за синеокия рис на криминалистиката. Но, пак някак боли, сякаш ти разказват за кончината на приятел, когото не виждаш много често, но всяка среща е била свързана с поредната нощ на дълги истории и приказки за далечни земи, красиви жени и немислими престъпления, които в името на човечеството настояват да бъдат разкрити. И изведнъж – гръмнаха Фандорин в красивата мутра. Е, как да не се изплачеш сърцето.

Великолепен приключенски роман, с много свежо чувство за хумор, екзотика и напрежение, което не може да се сравнява по смисленост с който и да лесносмилаем хамерикански трилър от масовкатa, дето сега ще се продават като топли банички покрай мързеловото въртене на грил по родните и неродните плажове околовръст. Героите са ти като лични приятели, които разказват на по чаша огнена водка поредното безумие случило се на руския вариант на Слънчака от началото на миналия век. Трупове валят, беззаконието е естествен начин на живот и въобще тук известният късмет Фандорински има много повече работа от обикновено. Има и драма, и предателства (ах,какви!), и сълзи, и кършене на ръце, и любов, и отчаяние пред неумолимия ход на световните събития, които толкова непростимо леко отиват в посока на масова сеч.

А всичко можеше да се реши толкова лесно с няколко топли думи от белокосия чаровник с видима възраст наполовина на истинската му, постигната със съвършен баланс между външен и вътрешен свят. Ех, ех, глупави болшевики, маншевики и анархисти, ако знаехте само под какво буре барут си завирате малките шашки динамит. А дали наследниците ви са научили, или ни чакат поредните безумия с източен адрес? Ще ми се да не го видя в моя жизнен път. И, моля ви – съживете ми Фандорин, без него светът е твърде много сив.

Целият свят е театър

Борис Акунин

161268_b

Фандорин – прекрасният, хладнокръвният, умът – машина с чувства – практически несъществуващи – е влюбен! И то на достопочтената възраст от 55, и то в актриса, която може да му е дъщеря. Скандал, невъзможно, абсурд! Все едно да видиш Холмс с айсберг във вените да тича след невръстно девойче – просто такива неща не се допускат от литературните им бащици, щото имидж и прочие. Но руснаците си вършат работата по малко по-различен начин, и затова заничателният ни Фандорин е обречен да точи лиги и да дави малките си сиви клетчици в нездравословно упойващи дози допаминово щастие. Повтарям – скандал, невъзможно, абсурд!

Като се поуспокои човек малко след идея толкова безумна, като да речем сър Елтън Джон да се вземе с Кралица Елизабет, идва и истински страшната част на историята – трупове се изливат зад затворени врати, в хотелски стаи, гримьорни и ресторанти, натровени, обезобразени, нарязани по най-бандитски начин. А Ераст се черви смутено в ъгъла, докато ревнува от своя японски побратим, защото същият може да докосва по стечение на обстоятелствата неговата позакъсняла любима. Руснаците отново ни учат как всъщност се организира една стройна престъпна групичка, как се вадят пари от новите технологии и страстта към мелодраматични забавления на масите, но и как се обича главозамаяно и на ръба на разума. Който е гледал Сибирският бръснар – знае какво е това руснак от началото на миналия век да обича, и да слага в малкото си джобче по измерение на страстите всичките префърцунени франчоля и препотени италианци, дето се броят за господари на любовните работи. Ами, не са.

Трогателно, и някак неудобно воайорско на моменти идва да четем за сърцето на Фандорин, където ледовете отстъпват на тропическата буря на закъснелите страсти по руски, които дори азиатското образование в сдържано страдание не могат да облекчат. Една екзотична пиеса служи вместо обяснение в любов, но за по-малко новата прима на руския театър няма и да обърне внимание на белокосия, но все пак ужасно младолик чаровник, отлично познаващ неща като болка, нещастие и самота, но имащ толкова малко представа от споделеност, нужда от другия и мечта за утрешния днес с някого освен със себе си. А всъщност единственият му проблем е, че не може да повярва във възможността да бъде истински щастлив, ех. Кървавата криминална история здраво хваща в обятията си мелодраматичния романс, и обърква, и успокоява, и развълнува по онзи начин, който могат да предизвикат наистина големите любовни истории. Не съм сигурна дали такъв Фандорин ми харесва, но да го отдадем на есента в живота му, където всеки слънчев лъч струва повече от дните горчиво изпепеляване на младото лято. Пък и му е позволена малка почивка преди отново да подеме войната срещу световната несправедливост. Така де, дори и Бонд си почива понякога.

Домът на коприната

Антъни Хоровиц

domat-na-koprinata_0_1

Има автори, за които е напълно смехотворно да си помислиш даже, че може да допишеш или въобще създаваш каквото и да е в световете им. На първо време се сещам за имена като Пратчет, Геймън и Танит Ли, неповторими стилисти и с такива пламтящи въображения, че почти всеки изгаря на прашинки дори в сянката им. Вярно, точно Геймън и Пратчет имаха колаборация Добри поличби, в която не просто създадоха един великолепен текст, ами се и видя кой го вади по-големия… талант, присъствие или обсебващо натрапване, по избор. Но да допишете Дойл не е чак толкова мъчна история, и преди да извадите поразкашканите домати, ако Босия ви е оставил някой и друг, то нека да кажа какво за мен е Шерлок, освен енигматичната фигура в творчеството на чичо Артър, и съвсем не единствения образ, за който е създавал текстове същия, не че някой някога обръща внимание на другите.

Шерлок е герой с почти истински, дишащ и мърдащ живот. Хиляди, ако не и стотици хиляди ще твърдят до сетния си дъх, че е бил напълно жив човек, мотаещ се из дебрите викториански преди повече от век, и то не заради особено лимитирана лична култура. Комбиниран образ от велики детективи, чиито грешки дори, невероятно редки, разбира се, са гениални и водещи до развръзката и на най-странната загадка без абсолютно никакви видими възможности за логично обяснение. И все пак като литературна измислица – изключително постен, обран откъм емоции и минало, просто ходещ мозък, от който се вади деуса при условията на неналичност на макина на финала. Така е според Дойл поне. Но Хоровиц взема този идеализиран Холмс с олово в кръвта, и му придава една много по-достоверна човечност, а Уотсън най-накрая е реабилитиран и не е чак такъв идиот, какъвто всички сме убедени, че е, в ролята си на сайдкик на Батмана на гениалността. И, повярвайте ми, това е само за добро.

Факт е, че почти всички екранизации слагат малко руж по страните на прототипа на Дейта от Стар Трек, мотаещ се из улиците на клоаката Лондон преди мигрантите от далечните велики провинции да го удавят в ухания на дюнери, къри и агнешки кебап. Все пак, Холмс си е наистина много сурово копеле, без нужди, с леки, овладени пристрастия и искрици топлина, споделяни с обективно не особено достойни индивиди, така че малко очовечаване не би му било излишно. В Домът на коприната Шерлок е почти сърдечен, изпълнен със съчувствие, дори и със съмнения относно моралната страна на методите си, с които безпогрешно се напъхва между шамарите на не една и две престъпни организации. Даже Мориарти е представен като доста читав човек, при когото скрупулите все още съжителстват с престъпните намерения, и някак странно – не ги отричат. На всичкото отгоре дори Уотсън е почти умен, и даже схваща някои неща не толкова ужасно много по-късно, колкото сме свикнали.

А сюжетът е напълно типичен за Дойл – невъзможно за извършване убийство, трупове с неизяснена самоличност, мистериозни смърти с подозрителен характер, но на финала туистът добива доста по-макабрен и социален по Дикенсовски дух, който няма да ви остави равнодушни, но не и изненадани, а просто отвратени, защото някои обяснения и най-гениалният мозък инстинктивно избягва. Надявам се да видим някога и втората книга от Холмс поредицата на Хоровиц, посветена на Мориарти – новият живот на запрашените литературни гении си заслужава четенето, ако и да е съвсем откровено мейнстрийм удоволствие.

Мордекай

Кирил Бонфилиоли

f18d3c28636b39d7fe8efe95b6211a46

Неоспорим факт поне за мен е, че след Карибски пирати Джони Деп го играе едно и също, само дето с различни дрешки, варираща степен на чистота на косата и  леки изменения в бройката на бижутата, които могат да се положат по неговата фикционална личност. Но пък е винаги забавен, и разкикотващ със странното си маниерничене и гримасничене, доста по-приятно от това на Джим Кери например, който просто не мога да го гледам физически в драматични роли. Така че, с излизането на Мордекай по екраните бях една горда представителка на малкото стадо мучащи фенки наредили се за билет, и доставили си не съвсем съмнителното удоволствие от час и нещо размотаване по света в компанията на постоянно кривящия се, мекотелоподобен дилър на изкуство Мордекай и неговия супер секси, изкован от стомана и митрил класически слуга Джок, в някакво странно подобие на Джийвс и Устър, но без английската елегантност и ултимативна аристократична безопасност на безметежността на градските контета по времето на Удхаус. Е, Мордекай и Джок ги заплашват – поне във филма – руснаци, американци, англичани, азиатци и още няколко малки държави, но всичко е ужасно забавно, и дори осакатяванията, които поема верният камериер, не малка част от тях по погрешка от собствения му господар, просто преминават в порой от шеги и хилеж. Но не това е случая с книгата, вдъхновила доста повърхностно една свежа комедия като Мордекай.

Книжният източник е наистина пародия на Удхаус, но с тъмните краски на ноарен шпионски роман от нивото на доста мрачен Джеймс Бонд. Хартиеният Мордекай е всъщност застаряващ абонат на вестник Трета възраст, с малко съмнителни сексуални вкусове, находящ се в апартамент, който бива унищожаван периодично от различни групички мразещи го гадове. Джок е все така готин и верен до практическата си смърт, която като се замисля може и да не се счита за окончателна. Няма я красивата Гуинет Полтроу, а героят на Юън Макгрегър е зъл оплешивяващ дебелак, който се опитва на почивки да очисти горкия дядо Мордекай, поради разпореждания от добрата, стара, английска бюрократична машина, вгорчаваща живота на милиони. Но очарованието на цялото упражнение идва от стила на писане – който е безумно изящен, пропит с ирония и демонстриращ внушителен интелект, на който можеш да простиш всичко.

Историята е абсолютно откачена, включваща много трупове, содомия, закачане на акумулатори към скутовете на мъжки екземпляри (О, помните ли мъчението Разтвори топки от филма? Тук то е реалност, а не звук зад кадър), и всякакви такива екстри, от които леко ти загорчава под езика. Героите се мятат из целия свят в опит да си спасят кожата, страничните играчи прецакват системата на „добрите печелят винаги“,  и в крайна сметка на финала почти си склонен да се простиш с Мордекай, който се разбира, че пише самата книга като дневник на безсмисления си живот, клечейки в дълбока дупка насред английските блата, и очевидно ще има продължение. Кирил (наистина е Кирил, а не Сирил, или Сайлъс да речем) Бонфилиоли е създал още няколко противни книжки за странния тип, една от които, поне според разни феминистки движения, засяга твърде грозно темата за изнасилването, и въобще противоречиво е мека дума за сюжетите, които избира за сцена на живот за Мордекай великолепний. Но както казах – на човек с интелекта и духовитостта на Морди, както и на самия автор, прототип на героя си, може да му се прости твърде много. Малко е виновно удоволствие, като класически шпионски трилър и пресилен политически екшън в едно, но за интелектуалци с черно чувство за хумор. Уникална находка за ценители на различното.

Отец Браун и неразрешимата загадка

Гилбърт Кийт Честъртън

123980z

Страстта ми към криминалните истории с мистично – невъзможностен уклон се зароди някъде около дванадесетата ми годинка, когато открих магията на Агата Кристи и Шекспир едновременно, и някак се затъжих за симптоматично загубения предишен живот в отвъден Албион. И освен По, Дойл, Хюлик, Льору и Стивънсън, и в известен смисъл Акунин, не-фентъзи частта в личната ми библиотека си остава доста постна. Може би защото си имам специфични изисквания за това, къде, как и защо трябва да се случва една криминална драма – да не е днес, да не е тук, и да има лек намек за нещо, което не е никак земно, ако и в крайна сметка всичко да се окаже една добре измислена мистификация, важно е същата да е постигната чрез силата на ума, а не на нещо, което имам в тъпканата си със съвременни джаджи чанта. Което силно стеснява списъка с подходящи за вкуса ми автори, и ми носи много често тъжни преживявания от сблъсъка с едно или друго име, на което някак съм разчитала да ме забавлява с относителното си безвремие и задължителния добър финал, в който лошите така неестествено винаги си го получават само чрез силата на нечий интелект.

Малко съм раздвоена в кой кръг да поставя Честъртън и неговия симпатичен, прозорлив и доста по-широко скроен, отколкото е нормално за свещеник, отец Браун. От една страна времето е правилното – умишлено неупоменато, мога да го разтягам в главата си от викторианство до някое следвоенно; за фон служи основно Англия, с леки отскачания докъмто Америка, без авторът да се впуска много в излишно превъзнасяне на силите хамерикански; а мистериозните елементи са много силни – заключени отвътре стаи с трупове, убити по разнообразни и често самоизключващи се начини, в присъствието на сума ти свидетели и никой, който да е гледал в правилната посока в конкретния момент, в атмосфера на извършено от висше зло надчовешко престъпление, което само някой гениален ум може да разкрие с помощта на парченце конец, една неправилно поставена в изречение дума или просто чрез всесилната логика, която на мен почти винаги ми убягва. Но към всичко това се добавят и не едно или две отегчителни до смърт нравоучителни размишления, невероятно тромави начала, които въобще не успяват да те вкарат в историята достатъчно непринудено, и изсмукани от пръстите финали, в които отец Браун винаги чисто и просто измъква истината от някъде твърде дълбоко изпод расото си, за да мине за достоверно открита по волята на гениалността.

Препоръчвам сериала, вдъхновен доста свободно от разказите – там поне нещата придобиват една по-любезна към читателите – в случая зрителите – представителност, при която на разкриващия всичко финал реакцията ви няма да е „Ъ, това пък откъде го изкопа“, ами „Да, точно така, как не се сетих!“. Което е и смисъла на криминалните истории за мен – да ни накара да мислим заедно с принципно превишаващите ни като капацитет книжни детективи , а не да изпадаме в смутен потрес, че някак ни е убегнал тъмния субект с касапския нож вляво, появил се за две секунди в хладната юлска сутрин на стената на църквата свети Панкратий в южен Кент, от който зависи съдбата на цяла стара Англия. Определено Честъртън не е моя автор, така че ще продължавам да търся нови другари на ноарните класически криминалисти от северния край на библиотечката ми.