Тайната на жълтата стая

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.

Advertisements

Палецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.

Глинената маймуна

Остин Фриман

Ако сте от онзи вид геймъри, които предпочитат мозъчните упражнения под формата на пъзели и разрешаване на сложни ситуации само с наличния силно ограничен инвентар във сложни комбинации, достойни за разкриване само от висш престъпен мастърмайнд, ще трябва да сте обърнали достойно внимание на разните адаптации за интерактивно разследване на убийства по книгите на Кристи и Дойл, от които особено любима ще ми остане, разбира се не само на мен, поредицата за Шерлок Холмс. Да, объркахте се, за игра или книга ще говорим, или може би евентуално за книга-игра? Нищо подобно, просто интересно подредена история, която ще ви направи особено впечатление, ако сте от подходящата природна група играещи хора.

Настоящата книжка е изключително близка по усещане на особен вид хартиена криминална игра, и ако сте с малко повече въображение, ще си нагласите и графиките, и озвучаването, че даже и финалните кредити, с което една всъщност малко плитка крими история, получава двойна доза очарование и чисто забавление. Влизаме с отваряща сцена на весел лекар, каращ колелото си кротко някъде из английската пасторалия, докато ужасен вик ракъсва мрака. Скоро в краката му лежи мъртъв полицай, наблизо е станала позорно лесна кражба на ужасно скъпи диаманти, и няма нито заподозрени, нито свидетели. Ако ви напомня на Убийства в Мидсъмър – вече знаете от къде са се вдъхновявали сценаристите. И започваме процедура по разследване, обследване на доказателства, съд и присъда, но не и обвиняем. Така почва сцена втора, която е и основната.

Ексцентричен богаташ с особено липсващ талант за майстор – грънчар, всъщност създава изключително добре продаваем кич, поне до момента, в който привидно е отровен с арсеник, като заподозрените са толкова театрално подредени, че в крайна сметка са напълно аматьорски невъзможни. Нашият доктор се намесва в събитията като същинский наивен Уотсън, и без да иска се намесва в доста сложен и добре замислен заговор, от който излиза невредим като по чудо, не без помощта на местните Холмсовци, разгледали местопрестъплението, направили важните изводи, и навързали разпръснатите до невъзможност по потайни кътчета възли на тъмна тайна с изгорели трупове, мистериозни колекционери и неизяснени жертви на покушения, криещи доста трудна за преглъщане истина.

Читателят внимателно навлиза в случая, повтаря му се, където трябва, доизяснява му се по крайно логичен и простичък начин, където е неясно, и въобще му се създава усещането за главен следовател на тъмната страна на благородна Британия, способна на сурови и страстни убийства със същата лекота, с която пие чай с краставичени сандвичета точно около петия час. Елегантно, леко интелектуално и свежо забавно по особено нърдски начин за онези почитатели на криминалния жанр, търсещи малко повече забавление в любимото си хоби – разкриване на чуждите грешки в опит за потулване на смущаващо престъпление. Следете поредицата за златните криминалета на Милениум – заслужава си.

Призрак в хотела

Уилки Колинс

Ако си търсите готическо четиво, изпълнено с призраци, семейни тайни, красиви изкусителки, отрязани глави и английска хладна почтеност, поставена в изключителна противоположност на европейската щуравост, характерна за всички на континента, поне според някое и друго поостаряло британско твърдение – то Уилки Колинс си е вашето ново, или не толкова ново, откритие. За мен си е откровение, въпреки че съм отдавна почитател на Дойл, Льоблан, Льору, Честъртън и прочие магьосници на криминалната проза с лек свръхестествен уклон, то Колинс винаги ми е оставал някак встрани. До един прекрасен ден, когато мрачната история за лъжи, измами, убийства и химически експерименти свързани с вечното търсене на философския камък, не ме намериха почти случайно.

Книжката е от колекцията на Милениум за златни образци на криминалната литература, и това гръмко заявление никак не е необосновано – подборката досега включва някои наистина впечатляващи заглавия, които биха задоволили всеки позаспал Шерлок, дебнещ из позатъналите из усилна работа корпоративни мозъчета като моето. И когато не те вълнуват многомилионни бюджети, развойни проекти и тегави въпроси по човешките ресурси, остава винаги огромното питане – кой е убиеца. А тук голямата питанка е и – кой точно е трупа. Но това сами ще откриете. Засега се потопете в атмосфера на недоизказани тайни, див ужас и престъпления, достойни да се се сравнят със сякаш току наизлезли от ума на великия По.

Горд благородник неочаквано разваля отдавна уговорен годеж, за да свърже живота си с мистериозна красавица с черни очи и неестествено бяла кожа, дължаща своя цвят на отравяне. На сцената имаме и подозрителния брат – нещо като домашен химик-чародей, излъганата бивша годеница – достолепна и всепрощаваща типична английска мома, и цял куп подозрителни роднини, ставащи свидетели на странни явления. Изчезват слуги, други напускат, трупове няма, но за смърт определено се говори. Но когато същата идва – съмнението избуява по-силно от всякога. Отрова, задушаване, магия – причините се посочват според интелекта на роднинската тълпа, обикновено близък до непочтителния минимум на градински рододендрон. Но истината ще ви възмути, учуди, отврати и възхити едновременно.

За сцена на събитията ще послужи приказно красив италиански замък, строен по планове на старите венецианци – добри търговци, но още по-добри войници, умеещи да пазят внимателно тайните си зад стените на дома. И дори и като хотел, прелестното укрепление ще даде своя дан на мистичното, завъждайки си собствен призрак, появяващ се само на виновните по сърце и душа, особено на тези, които са могли да направят повече в живота си, но са се сломили под нечие чуждо и излишно давление. Така де, животът е тук и сега, а не утре или някога, и ако някой и друг герой в тази история го бе разбрал навреме, то труповете щяха да с понамаляваща бройка. За любителите на добрите криминални истории, добрите мистериозни истории, добрите призрачни истории. Въобще добрите истории – Уилки Колинс, името гарантира.

Тайната на Ред Хауз

А. А. Милн

Ако именцето Милн изведнъж ви засърбява от вътрешната страна на черепа, с абсолютното убеждение, че някога нещо сте чели от него – не грешите. Ще подскажа – дебело жълто меченце, дребно розово прасенце, тъжно магаренце, невротично зайче, откачено тигърче… Даа, точно така, този Милн, бащата на Кристофър Робин и учебника за психопатични отклонения в детската възраст Мечо Пух. И вярвате или не, татко Милн е изключително добър криминалист от нивото на Честъртън и дори Агата Кристи, оставил на наследниците си само един-единствен, но брилянтен в класическата си фабула роман, разказващ за убийство в затворена стая, без свидетели и почти без извършители, а за трупа – да кажем, че и той е под голямо съмнение.

Разменени самоличности, мистериозни братя, невиждани от десетки години, ексцентрични богаташи, странни тайни тунели, силно подозрителни гости в едно имение, станало почти идеално обмислена сцена на перфектното престъпление. Само че такова няма, и винаги се намесва някой духовен брат на Шерлок Холмс, в случая забележително интелигентен развейпрах с феноменална памет, озовал се на правилното място в правилното време, за да разкрие едно не особено жестоко, нито извратено, още по-малко смущаващо убийство. Но смъртта си е смърт, основанията за причиняването ѝ са от класическата света троица ревност, отмъщение и пари, но умът ви почти то края едва ще побере детайлите, достатъчни за затриването на цяла къща трупове, но все пак причинили само един, и то май не точно правилния.

Стегнато и кратко, повестованието е в онази идеална пропорция, избягваща напълно онзи така обичан от хиляди писатели похват за бога в машината, или височайшото просветление за това кой е натиснал спусъка. Логично, логично и пак логично, до степен да се плеснеш по челото и да си кажеш „Еха, ама аз това го видях, как не му обърнах повече внимание, ама то ще ми избоде очите“. Можем само да съжаляваме, че Милн така и не е развил този си талант и не е направил своя поредица за красивия си начинаещ детектив, който с удоволствие бих наредила до любимците си Поаро, Холмс, отец Браун – и някак – Арсен Люпен. Удоволствие за всеки почитател на загадките и леко кървавите главоблъсканици, заслужава си всяка секунда експлоатация на сивите клетчици.

Човекът фантом

Гастон Льору

Цикълът от елегантни нощни четива на една преждевременно заспала вечен читателски сън серия, завършва с Човекът фантом на майстора на свръхестествените криминални истории Гастон Льору – ако някъде си намерите сборника му Златната секира – не го пропускайте в никакъв случай, особено ако сте от ценителите на плашещите истории със щипка европейска класическа елегантност. Има нещо във Франция, далеч по-изящно, но и много по-извратено в крайностите на причиняването на болка и смърт, и последствията от това, отколкото в която и да е друга страна, и Льору не е изключение от правилото за болните французки умове. Но не, не се плашете, не е нито Сад, нито Аполинер, просто история за добрите стари емоционални убийци с изобретателност, пресметливост, и за съжаление –  с доста активна съвест.

Историята е кратка, но до последния ред ви оставя в несигурно поле, където трябва да решите дали четете роман за отмъстителни призраци и зловещи привидения, или сериозна криминална история с такава развръзка, която просто пищи за Холмс и Уотсън, като единствените достатъчно здравомислещи анализатори, които биха могли да разплетат една ситуация, елиминирайки безмилостно невъзможното, което ще откриете, че за вас ще е немислимо. Средно буржоазна семейна двойка с амбиции се оказва в положението на господари на прекрасно имение и богата компания за нови, за времето си, технологии. За съжаление причината за неочакваното богатство е мистериозно изчезнал брат, който започва да се появява като доста класически призрак, със все веригите, виенето и лошото отношение към живите си роднини. Въпросът е – имало ли е престъпление въобще, злите духове истински ли са или са част от внимателно планирано отмъщение, и може ли да се вдигне съвсем нормално по строго научен път мъртвец от гроба без последствия.

Времето на тази история е едно от най-благодатните за комбинация между променящи живота технически открития и ширещо се душевно мракобесие и крайно суеверие; електричество и масички за викане на духове; прогрес на тялото и регрес на душата, търсеща успокоение, че престъпва твърде много божествени закони, свързани с ползване на всемирното познание. Героите са си типичните за своя момент, а и за настоящия като се замисли човек – готови на крайности и жертви за едното материално добро, привидно правено в името на децата, но хайде да си го признаем – голямата къща, хубавата кола и безлимитната сметка при търговците – едновремешният вариант на кредитните карти – са си най-важни във всяка столетие, питайте който щете, от прабабите до пеленачетата в количките, меркантилността не е от вчера.

Дали труповете могат да стават от гробовете си и да дрънкат под прозорците с веригите, привързващи ги към отвъдното, пищящи за справедливост и разплата, или всичко е твърде сериозна психологическа игра, целяща наистина да накаже виновните, като ги принуди да изгубят я разсъдък, я да посегнат върху собствения си живот – няма да ви разкрия финала, който наистина ще придърпа не едно и две ченета към майката земя с абсолютната си логичност и естественост, донесла толкова абсурдни нещастия и откровен хаос в мислите сред елитното френско общество. Майсторско хващане за гърлото, с фантастичен туист и почти добър финал, с някои лесни за пренебрегване за изключения.  А вие не пренебрегвайте Льору.

 

Мистерии

Хичкок

%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b8-%d0%b0%d0%bb%d1%84%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%85%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%be%d0%ba

Какво знаете за Хичкок? Очевидно, че е едричък и достолепен господин, с полунощно черно чувство за хумор и гениално визионерство върху сцените, предаващи човешкия ужас в сблъсък с нечия неовладяна агресия или почти свръхестествен момент в битка с омразата на заобикалящата ни природа. А ако сте гледали и не малкото полу-автобиографични филми за него, ще знаете, че си е бил и доста извратен и склонен да се възползва от хората нарцис (то кой не е), с огромна слабост към перфидни русокоси красавици с леден поглед като Типи Хендрин (сериозно, кой не е). В настоящия сборник от разкази, които не са писани от него, а само събрани с погледа на ценител-колекционер на истории на ужаса, които евентуално да се превърнат в нещо пълнометражно някой ден, ще усетите всяка една брънка от човека Хичкок. И ще се изплашите още мъничко пред странността на гения и тъмнината на една велика творческа душа.

В тези малки злокобни късчета отвратителна реалност властва неочакваното – жертвите бързо се превръщат в хищници, убийците се препъват в елементарни грешки, а накрая винаги има труп, често повече от един, но рядко са тези, които предполагате, че ще останат на сцената във хоризонтално положение. Духът на следвоенното срещащо новите нрави, които всъщност са позабравени стари, е решаващ – съпрузите все така ще искат да се оттърват от благоверните си, разхайтените племенници винаги ще тършуват из долапите на предполагаемо богатите чичовци, а невинните и безобидни несретници най-естествено заемат позицията на ултра жестоки серийни убийци.

Всеки разказ е сякаш създаден с мисълта за Хичкок, с красивите кадри в едър план, разширяващите се зеници на осъзналите близкия край, и разцепващите лицата усмивки на причинителите му. Не малко са ситуациите в стил Мач пойнт, където лошият остава на свобода, къпещ се в богатство, току под носа на правосъдието, макар че в повечето случаи все има някой полицай, който усилено практикува логично мислене. От време на време се промъква и някой свръхестествен момент, като мъртва вещица, която от гроба си спасява млади красавици от поругаване, или оживял труп, рискуващ мира на душата си, за да въздаде справедливост на онези, които вече се мислят за победители, но и те усъмняват в нереалността си.

Лошковците на Хичкок са обикновени хора, някои реагиращи безпомощно на неопределен повик към насилие, други обмислящи делата си в детайли, и все пак допускащи елементарни грешки. Студени любовници, мразещи се съпрузи, обезобразени жертви на войната, избягали по чудо деца на Холокоста, паникьосани старици с делюзии, алчни роднини, случайни непознати, възползвали се от ситуацията – мотиви да искаш в този свят. Но жертвите почти винаги са гъвкави в желанието си да дишат, и приемат близостта на гроба само при условие, че техният насилник ще им прави компания. Да не се предаваш, а да включиш собствения си комбинаторски ум на вълна жестокост срещу ближния в сюблимния момент е един от онези Хичкоковски уроци, които поставят под голям въпрос разделението между добри и лоши в този свят. Да, дори извратената агресия може да е елегантна в ръцете на истински творец.